Интервю на Альона НЕЙКОВА- Като хуморист и сатирик сте публикували

Интервю на Альона НЕЙКОВА

- Като хуморист и сатирик сте разгласили ваши произведения в най-различни издания, господин Гълов. Но най-дълголетното измежду тях - вестник " Стършел " - навърши 75 години. За какво е добре да се замислят и читателите, и създателите по този мотив?

- Малко са вестниците, които остават в мелницата на времето, не трансформират заглавието си. У нас са единствено два - " Стършел " и " Труд ". Имаше години, в които " Стършел " беше легенда, тиражът му надхвърляше половин милион копия. Но през 1989 година времето се смени, смени се и нравът на вестника. Той раздели читателите на две - избра публика, която постоянно да подлага на критика, и такава, която по изискване да го хареса поради тази рецензия. Не завоюва нови позиции, само че изгуби хилядите си клиенти и се сви до бутиково издание.

Хумористичният вестник не може да има особено отношение към който и да е. Нито да симпатизира на една или друга партия, да поддържа властта и да подминава нелепостите на ръководещите, а врагът постоянно да е единствено опозицията. Това е концепцията на сатиричния вестник - нямаш любимци. Когато си симпатизант на властта и зложелател на опозицията - това към този момент е персонално користолюбие и в никакъв случай не е язвителен вестник. Брилянтно е казано в едно изречение от Мирон Иванов - човек, работил и в " Труд ", и в " Стършел ": " Няма власт на тази глава, която не желае власт! "

" Стършел " си избра да бъде симпатизант на една власт, само че тази власт не си избра вестника за собствен. В прочут смисъл " Стършел " е пример, който не трябва да бъде следван.

- Предполагал ли е някой през 1946 година, че " Стършел " ще се трансформира в най-дълго излизалият комичен вестник в България?

- Не зная какви са ги мислили, когато са протегнали ръка да вършат вестник. Но " Стършел " се трансформира в място, където са писали и рисували едни от най-големите имена на българската интелигенция. Отворете старите броеве - това е букет от имена, изложба от майстори. Писатели, художници, хора с хрумвания.

В " Стършел " извървях една пътека - от стажант-редактор до виновен редактор. Това ми разреши да се срещна с изключителни хора. Да, на страниците има и всекидневни тематики, преходни неща - само че това е вестник. Идва нов брой, а измененията във всекидневието ги няма, въпросите остават същите.

- Как се трансформираха настройките на читателите и на създателите през миналите 75 години?

- Измамно е възприятието, че хората се трансформират. Хората постоянно са едни и същи. Наскоро седнах и прочетох половин дузина книги, написани от Мирон Иванов. Ако не знаеш в коя година са отпечатани - няма никаква разлика с проблемите от днешния ден, с парадоксите на всекидневието, наивността на индивида, фантазиите му за по-добро и по-успешно бъдеще.

Ами написаното от Станислав Стратиев - гениално и неотменимо като концепция и обръщение. Винаги ще има нов взор върху деня, ново предложение, нови създатели. Важното е да има читатели, които са уверени, че се трансформират.

- Кога е било по-лесно издаването на подобен вестник - преди 1989-а или по-късно?

- Няма елементарно време за издаване на вестник, има нужда. Наскоро ме питаха в анкета дали е било допустимо да се подлага на критика властта преди 1989 година? Да, изцяло допустимо. Важното беше да имаш нужните доказателства - черно-на-бяло, както се споделя. Лично написах текст за броя на записаните у нас наркомани и това излезе на страниците на вестника. Имах обстоятелствата, имаше човек, който ги удостовери - лекар Филип Лазаров, началник на Клиниката за битка с алкохолизма и наркоманиите в Суходол. Викаха го за пояснения, караха му се, само че той не отстъпи от към този момент казаното пред вестника: " Да, у нас има наркомани! И аз церя от зависимости децата на по-първите хора! " " Вражеските " радиостанции ни разнесоха тогава.

В " Стършел " излизаше специфична графа: " Четиво за министри и генерални шефове ". Без да имаш доказателство в досието, без да си приказвал с индивида, чието име слагаш на страниците на вестника, нищо не се публикуваше. Но и основният редактор тогава - Христо Пелитев, стоеше зад хората си. При скандални изявления викаха създателите за пояснения в Централния комитет на партията, само че Христо Пелитев нормално споделяше: " Другари, оставете на мен, аз ще ги санкционира! " Истината е, че това плашеше повече.

- Казват, че когато на хумориста му се плаче, той става сатирик. Съгласен ли сте с такава позиция или имате лично виждане по тематиката?

- Обичам едно изречение, написано от Ювенал: " Не можеш да видиш прегърбен човек върху камила и просто да го подминеш! "

- Ако надникнем в биографиите на някои световноизвестни сатирици и хумористи, ще забележим, че избрани интервали от живота им не са по никакъв начин лесни - американецът Арт Бъкуалд израства в детски дом, полякът Кшищоф Скиба е упрекнат в непочтено държание, руснакът Саша Чорний дълго време скита и проси... Може ли богат и здрав човек да стане сатирик или за този род съвсем е наложително създателят да е безпаричен и болен по цялата глава?

- Не зная. Нямам визия къде е правилният отговор - в никакъв случай не съм бил богат, а и постоянно съм се борил да бъда здрав, само че това се дължи най-много на джипито и на верните хапчета, които взимам, а не на някакви персонални качества.

- Вродено качество ли е хуморът или може да се култивира във всеки?

- Всяко нещо израства, развива се, в случай че му обърнеш внимание. Има десетки способи да стигнеш до нещо смешно и да го развиеш - книги, филми, интернет. Важното е да не спираш да четеш. Иначе най-трудни са диалозите с хора, които са уверени, че имат възприятие за комизъм, а ти си пикльо.

- Не е загадка, че сериозните писатели си разрешават да се майтапят в творбите си. А може ли хумористът да претендира за задълбочено отношение към неговите текстове?

- Никой не може да претендира за друго отношение. Какво, като си написал книга - работа като всичко друго. Това е било героизъм преди епохи, когато не е имало хартия, мастило и всички в близост са били с празни глави. Кой го интересува това, че си написал книга? Най-обикновено трудово ежедневие.

Да, ще кажете, че би трябвало да има и щипка гений, както и пипер за усет. Сигурно. Знам, обаче, че има задача, която е затворена в една призната рамка - пролог, ревю и умозаключение. И работата би трябвало да бъде приключена, даже да разковеш рамката и да я сглобиш в противоположен ред. Ако не можеш да се пошегуваш с някой или написаното от него - търси си друга публика. Не бива да прекосяваме през живота като съществени хора и цялостни темерути.

- Какво е за вас шегата - половинчата истина или спонтанна реакция на интелекта на протичащото се край нас?

- Шегата е най-краткият път да кажеш истината. Но да я кажеш на човек, който може да я прочете. Другото е пояснения, тъга и много скъпи почерпки, с цел да заличиш следствията.

- Всичко ли предстои на присмиване или сатириците би трябвало да имат избрани граници? Съществуват ли тематики табу?

- Известно е, че живот може да се синтезира от белтъчини и афоризми! С всичко можеш да се шегуваш. Няма ограничавания.

- Преди време хората сякаш постоянно си разказваха вицове. Сега сходни обстановки понамаляха. Как ще го обясните?

- Глупостите на политиците ни взеха хляба. Ситуациите за вицове останаха, само че не остана време за тях. Вицът е красива приказка, разказана малко. Когато насреща седят хора, лишени от литература и слово, съществени като тъпани на селски събор, и ти приказват нелепости - няма анекдот. Вицовете понижиха, тъй като състезание взеха клюките и свадите. Денонощно сме облъчвани с това какво някой си е споделил, на кого го е споделил, по какъв начин са му дали отговор. Дори и да намериш нов и добър анекдот, до момента в който го напишеш, публикуваш или разкажеш, мелницата на свадите към този момент е насочила окото си към различен небосвод. Днес не се чува гласът, който измисля хубави смешки или качествени вицове. Но го има, ще се върне и отново ще го чуем, и тогава ще разберем, че към този момент сме добре.

- Имат ли потребност ръководещите от сатирици, които под формата на смешка пишат истини? Ще желае ли властта да ви чуе?

- Ще изтъквам още едно изречение, написано от изключителния Мирон Иванов: " Хайде тогава, вземайте си още веднъж властта и различен път - умната! " Не имам вяра, че някой седи и чете написаното, с цел да ръководи по-добре. Властта има потребност единствено от себе си. Има глави, които измислят смешки, има и други, които ги тиражират, има и такива, които ги чуват. Властта няма власт над тях.

- Има ли съгласно вас избрани народи, които да могат да се похвалят с по-голямо възприятие за комизъм спрямо жителите на други страни?

- Англосаксонските страни са известни с образците си за комизъм и ирония. На извънредно равнище са и създателите от съветската литература. Важното е да си безсънен, да четеш, да не спираш да се забавляваш. И в никакъв случай да не прекъсваш хората, които ти споделят остарял анекдот.

- Представяте ли си реакциите на хората, които четат вашите творби?

- Дори не си представям, че някой чете написаното от мен. Преди време се майтапих, че давам по два лв. за добра дума от четец. Днес съм податлив да трансформира цената.

- Председател сте на Бирената партия. Помага ли използването на питие на възприятието за комизъм?

- Бирената партия на България беше основана и нейните първи години бяха бабувани в " Стършел ". Първото оповестяване на партията стана на 29 декември 1989 година от Любомир Методиев, Румен Белчев и моя благосклонност. Любо Методиев таман беше почнал работа в редакция ХСЗ на Българското национално радио. Беше занимателно време. Регистрирахме партията в съда, прокурор беше Татяна Дончева, не слизахме от малкия екран и радиото, забавлявахме се от сърце.

Трябва да споменем с добра дума и вестник " 1001 халби ", списван от кореспондента на " Стършел " в Шумен Стефан Бобчев и издаван с изключителната помощ на пиар специалиста Максим Бехар.

Чувството за комизъм оказва помощ доста за използването на пивото. Както нормално споделям - пивото е единствено мотив, останалото е наша грижа. Елате да изпием по една халба!
ГЕОРГИ ГЪЛОВ е прочут фейлетонист, публицист, журналист, публицист, създател на книгите " Жълтата подводница " (1985, 1995), " Свободен полет " (1989), " Само за идиоти " (1993), " Ходи се снимай " (1995), " Емил Димитров, биография " (2006), " Петър Дънов, биография " (2007, 2014), " Истории за българския рок " (2008), " 100% бира " (2009), " Иван Славков-Батето, биография " (2010), " Всичко, което мъжете знаят за дамите " (2012). Негови творби са оповестени във всички централни издания, както и в локалния щемпел в цялата страна. Читателите на ДУМА го познават и като редактор на хумористично-сатиричната страница " Пардон ".