Как се крадеше от Панаира в Пловдив?
Падна Тодор Живков и сякаш Панаирът стартира да се смалява. Откриването се поверяваше на кой ли не, някой път напряко на Сульо и Пульо.
Първите панаири след 1989 година въпреки всичко бяха най-интересни – бяха цялостни с хора, които освен зяпаха, а желаеха да купуват такива неща, с които да се прави бизнес: кафе машини, селскостопански машини, опаковъчна техника.
Този интервал и още неща от панаирния живот съм описал в книгата " Записки по българския преход " и в блога zaprhoda.blog.bg – който желае може да прочете и там някои неща. А в този момент е време да свършваме – частта за Панаира стана май прекомерно огромна.
Та сменяха се държавни управления, сменяха се панаирните шефове. Постът стартира да се дава не за потвърдени качества, а стана нещо като партийна премия.
Панаирът обаче печелеше задоволително, с цел да има за всички. Но парите не стигаха на никой.
Ако по-рано далаверите ставаха доста скритом, тъй като панаирните чиновници ги беше боязън, в този момент някои я караха през пръсти.
Те си седяха в канцелариите и чакаха на гюме да пристигна някой и да го изнудят, а ние – дребните частници обикаляхме по палатите и търсехме клиенти. Най-напред обикаляхме с видеокамера и се надявахме, че тези с доларите, ще се изтрепят да се снимат. Единствено един индиец се нави да даде 20 $, в случай че снимаме...съседния щанд. Който също беше индийски. Доларите сякаш щях да бъдат преведени по банков път, още ги чакаме. Помня, че тогава не знаехме какво значи фактура, нямаше и фактурници в книжарниците, та копирахме непознати фактури, триехме данните, след това отново копирахме...
Не помня кой ни посъветва, че няма смисъл да обикаляме като улави. Някаква саи компания " Мултиарт “ към този момент била сключила контракти с всичко съществени клиенти. За няколкостотин хиляди $.
Чудехме сме какви са тези факири от " Мултиарт “ - чак когато станаха " Мултигруп “ - разбрахме.
Е, слуд няколко години и ние получихме добра поръчка за реклама. На кафето " Нова Бразилия ", на което бяхме дистрибутори.
Един от шефовете сподели, че на Панаира името “Нова Бразилия " би трябвало да се натрапва непрекъснато.
Поръча радиореклама през всеки 10 минути.
Дойдоха и някакви момчета от Враца с балон, който трябваше да виси над панаирното градче. На него пишеше “Нова Бразилия ", несъмнено.
Само че тук породи проблем. Цената за въздушна реклама беше на квадратен метър.
Някакъв служител от рекламния отдел на панаира попита какъв е диаметърът на балона и по известната формула пресметна цялата повърхност – трябваше да се заплати и тази част от балона, която е от горната страна и се вижда единствено от дядо Господ.
Това ми се стори непочтено, започнах пазарлъци, само че чиновникът беше неотстъпчив.
Точно по това време пристигна един от притежателите на компанията, оплаках му се и споделих, че този път не мога да направя нищо.
Ливанецът намерения няколко секунди, сграбчи от щанда един кашон кафе и единствено попита в коя стая е рекламният отдел.
След малко се върна без кашон, само че с фактура за заплатен един единствен квадратен метър.
След това потеглих да поръчвам радиореклама.
Приемащият рекламата ни изиска тройно повече пари, тъй като компанията била непозната. Бръкнах се да заплащам – въпреки всичко парите не бяха мои, само че индивидът направи знак да не бързам. Можело да се разберем за двойна цена, а разликата да я разделим. Не с него, несъмнено, а с " тези, на които би трябвало да се затворят устите ". Всички останахме доволни.
Някъде към 2001- 2002-а, получих учтиво писмо от следващото ново управление с покана да се включим в конкурс за разработване на филм за предстоящото международно ревю.
Искрено се зарадвах. Казах си – свърши времето на далаверите, към този момент всичко в страната става транспарантно и почтено.
Започнах да броя какъв брой кино лентата до момента съм направил, стигнах до 100 и им изгубих броя. Наградите ми от разни фестивали бяха най-малко 10. И си рекох – този конкурс ми е в забрадка вързан, то просто няма кой да се мери с мен.
Посочих и цената, за която можем да създадем кино лентата – някъде към 3000 $, което си беше без пари за един подобен богат възложител като панаира.
Изпратих офертата и зачаках. Отговор изобщо не пристигна.
След време разбрах, че конкурсната комисия е избрала офертата на някаква млада и напориста колежка.
Рекох – майната му, и забравих случая.
Преди идващия панаир още веднъж получих покана за конкурс. Намалих цената на 2 500 $ и пратих офертата.
И този път – нищо. Пак същата колежка завоюва.
Скоро по-късно се случих на една маса с един остарял прочут от панаирния пресцентър. От дума на дума стигнахме до офертите. Попитах го каква цена дава конкуренцията, та все печели.
Колегата стартира да се смее.
- А бе ти вманиачен ли си? – заливаше се от смях индивидът. - Как може в България да се завоюва конкурс, без да имаш човек в играта.
- А кои са в играта? – попитах аз.
- Ами единият съм аз – непретенциозно си призна индивидът. - И мога да ти оказа помощ.
Идваше ми да литна от благополучие – птичето най-сетне ми беше кацнало на рамото.
Протегнах ръка, само че птичето не протягаше своята и гледаше въпросително.
- Твойто не се губи – сетих се аз за сакралната фраза и си стиснахме ръцете.
Няколко дни след приемането на идната покана, ми се обади моят човек и сподели:
- Госпожицата този път дава 2400, ти дай 2200.
Написах 2 200 и изпратих офертата. И отново изгубих. Отидох при моя човек, с цел да направя претенция. Той ми изясни, че спечелилата колежка в последния миг сменила офертата с 2 100. И че нейният човек в играта май че е заместител шеф.
Поканите обаче продължаваха да идват.
При идващото разпределяне на картите към този момент знаех, че няма какво да изгубвам. И дадох цена 100 /сто / $. И написах, че си върша опит, само че подсигурявам, че и за тази цена ще направя кино лентата.
Този път към този момент нямаше метод да не печеля.
Отговор обаче отново не пристигна.
Скоро по-късно смениха шефа на панаира. След като Национална движение „Симеон Втори" завоюва изборите, обикновено беше да махнат синия шеф и да сложат техен човек. Както преди синия имаше пък червен шеф.
Та през 2002 за известно време имаше двама шефове. Редом до синия застана жълтият Йордан Радев.Беше ясно, че той е мощният човек и че скоро ще ръководи еднолично.
Скоро откакто зае новия си пост, се срещнахме някъде и аз му описах за далаверите с състезанието за панаирен филм.
Йордан Радев явно се ядоса. Стисна пестник и се закани, че ще разкатае мамата на всички далавераджии в панаира.
А аз зачаках да пристигна идната конкурсна покана. И да спечелва най-сетне справедливостта.
Още я очаквам.
Изглежда някой просто ме беше зачеркнал от листата на поканените…
Рушвети се даваха за наемане на павилион, за инсталиране на наложителния бойлер, за превозване на телефон...
Разбира се, тези далаверки наподобяват като детски игрички спрямо огромната интервенция по приватизацията на панаира.
Това беше комплицирана многоходова композиция, която не може да бъде разказана в резюме.
Заедно с починалия Христо Марков събрахме една дебела директория с документи – там имаше всичко. Или съвсем всичко. Канехме се да я издадем, дори се появи спонсор, само че все отлагахме за по-нататък.
А може би стана по-добре по този начин, – Панаирът да стане частен. Иначе в изискванията на рецесия страната ще трябваше да дотира губещото дружество.Панаирът щеше да ни коства милиони.
Битките за панаира не престават. Появяват се нови политици, които нищо не помнят от тези времена, четат документи, само че не е същото - като да видиш с очите си по какъв начин общинските съветници уверено гласоподават. А множеството от тях допреди дни се кълняха, че няма да дадат панаира на частниците.
Георги Гергов, като пое панаира, направи филм за това какво е заварил. После добави какво е направил. Разликата е голяма.
Съкрати безмилостно непотребния личен състав. Става дума за доста хора, които получаваха хубави заплати, с цел да работят няколко седмици в годината...
Но панаирите към този момент не са това, което бяха. Не единствено в Пловдив. Защо? Това е друга история.
Автор: Евгений Тодоров
Първите панаири след 1989 година въпреки всичко бяха най-интересни – бяха цялостни с хора, които освен зяпаха, а желаеха да купуват такива неща, с които да се прави бизнес: кафе машини, селскостопански машини, опаковъчна техника.
Този интервал и още неща от панаирния живот съм описал в книгата " Записки по българския преход " и в блога zaprhoda.blog.bg – който желае може да прочете и там някои неща. А в този момент е време да свършваме – частта за Панаира стана май прекомерно огромна.
Та сменяха се държавни управления, сменяха се панаирните шефове. Постът стартира да се дава не за потвърдени качества, а стана нещо като партийна премия.
Панаирът обаче печелеше задоволително, с цел да има за всички. Но парите не стигаха на никой.
Ако по-рано далаверите ставаха доста скритом, тъй като панаирните чиновници ги беше боязън, в този момент някои я караха през пръсти.
Те си седяха в канцелариите и чакаха на гюме да пристигна някой и да го изнудят, а ние – дребните частници обикаляхме по палатите и търсехме клиенти. Най-напред обикаляхме с видеокамера и се надявахме, че тези с доларите, ще се изтрепят да се снимат. Единствено един индиец се нави да даде 20 $, в случай че снимаме...съседния щанд. Който също беше индийски. Доларите сякаш щях да бъдат преведени по банков път, още ги чакаме. Помня, че тогава не знаехме какво значи фактура, нямаше и фактурници в книжарниците, та копирахме непознати фактури, триехме данните, след това отново копирахме...
Не помня кой ни посъветва, че няма смисъл да обикаляме като улави. Някаква саи компания " Мултиарт “ към този момент била сключила контракти с всичко съществени клиенти. За няколкостотин хиляди $.
Чудехме сме какви са тези факири от " Мултиарт “ - чак когато станаха " Мултигруп “ - разбрахме.
Е, слуд няколко години и ние получихме добра поръчка за реклама. На кафето " Нова Бразилия ", на което бяхме дистрибутори.
Един от шефовете сподели, че на Панаира името “Нова Бразилия " би трябвало да се натрапва непрекъснато.
Поръча радиореклама през всеки 10 минути.
Дойдоха и някакви момчета от Враца с балон, който трябваше да виси над панаирното градче. На него пишеше “Нова Бразилия ", несъмнено.
Само че тук породи проблем. Цената за въздушна реклама беше на квадратен метър.
Някакъв служител от рекламния отдел на панаира попита какъв е диаметърът на балона и по известната формула пресметна цялата повърхност – трябваше да се заплати и тази част от балона, която е от горната страна и се вижда единствено от дядо Господ.
Това ми се стори непочтено, започнах пазарлъци, само че чиновникът беше неотстъпчив.
Точно по това време пристигна един от притежателите на компанията, оплаках му се и споделих, че този път не мога да направя нищо.
Ливанецът намерения няколко секунди, сграбчи от щанда един кашон кафе и единствено попита в коя стая е рекламният отдел.
След малко се върна без кашон, само че с фактура за заплатен един единствен квадратен метър.
След това потеглих да поръчвам радиореклама.
Приемащият рекламата ни изиска тройно повече пари, тъй като компанията била непозната. Бръкнах се да заплащам – въпреки всичко парите не бяха мои, само че индивидът направи знак да не бързам. Можело да се разберем за двойна цена, а разликата да я разделим. Не с него, несъмнено, а с " тези, на които би трябвало да се затворят устите ". Всички останахме доволни.
Някъде към 2001- 2002-а, получих учтиво писмо от следващото ново управление с покана да се включим в конкурс за разработване на филм за предстоящото международно ревю.
Искрено се зарадвах. Казах си – свърши времето на далаверите, към този момент всичко в страната става транспарантно и почтено.
Започнах да броя какъв брой кино лентата до момента съм направил, стигнах до 100 и им изгубих броя. Наградите ми от разни фестивали бяха най-малко 10. И си рекох – този конкурс ми е в забрадка вързан, то просто няма кой да се мери с мен.
Посочих и цената, за която можем да създадем кино лентата – някъде към 3000 $, което си беше без пари за един подобен богат възложител като панаира.
Изпратих офертата и зачаках. Отговор изобщо не пристигна.
След време разбрах, че конкурсната комисия е избрала офертата на някаква млада и напориста колежка.
Рекох – майната му, и забравих случая.
Преди идващия панаир още веднъж получих покана за конкурс. Намалих цената на 2 500 $ и пратих офертата.
И този път – нищо. Пак същата колежка завоюва.
Скоро по-късно се случих на една маса с един остарял прочут от панаирния пресцентър. От дума на дума стигнахме до офертите. Попитах го каква цена дава конкуренцията, та все печели.
Колегата стартира да се смее.
- А бе ти вманиачен ли си? – заливаше се от смях индивидът. - Как може в България да се завоюва конкурс, без да имаш човек в играта.
- А кои са в играта? – попитах аз.
- Ами единият съм аз – непретенциозно си призна индивидът. - И мога да ти оказа помощ.
Идваше ми да литна от благополучие – птичето най-сетне ми беше кацнало на рамото.
Протегнах ръка, само че птичето не протягаше своята и гледаше въпросително.
- Твойто не се губи – сетих се аз за сакралната фраза и си стиснахме ръцете.
Няколко дни след приемането на идната покана, ми се обади моят човек и сподели:
- Госпожицата този път дава 2400, ти дай 2200.
Написах 2 200 и изпратих офертата. И отново изгубих. Отидох при моя човек, с цел да направя претенция. Той ми изясни, че спечелилата колежка в последния миг сменила офертата с 2 100. И че нейният човек в играта май че е заместител шеф.
Поканите обаче продължаваха да идват.
При идващото разпределяне на картите към този момент знаех, че няма какво да изгубвам. И дадох цена 100 /сто / $. И написах, че си върша опит, само че подсигурявам, че и за тази цена ще направя кино лентата.
Този път към този момент нямаше метод да не печеля.
Отговор обаче отново не пристигна.
Скоро по-късно смениха шефа на панаира. След като Национална движение „Симеон Втори" завоюва изборите, обикновено беше да махнат синия шеф и да сложат техен човек. Както преди синия имаше пък червен шеф.
Та през 2002 за известно време имаше двама шефове. Редом до синия застана жълтият Йордан Радев.Беше ясно, че той е мощният човек и че скоро ще ръководи еднолично.
Скоро откакто зае новия си пост, се срещнахме някъде и аз му описах за далаверите с състезанието за панаирен филм.
Йордан Радев явно се ядоса. Стисна пестник и се закани, че ще разкатае мамата на всички далавераджии в панаира.
А аз зачаках да пристигна идната конкурсна покана. И да спечелва най-сетне справедливостта.
Още я очаквам.
Изглежда някой просто ме беше зачеркнал от листата на поканените…
Рушвети се даваха за наемане на павилион, за инсталиране на наложителния бойлер, за превозване на телефон...
Разбира се, тези далаверки наподобяват като детски игрички спрямо огромната интервенция по приватизацията на панаира.
Това беше комплицирана многоходова композиция, която не може да бъде разказана в резюме.
Заедно с починалия Христо Марков събрахме една дебела директория с документи – там имаше всичко. Или съвсем всичко. Канехме се да я издадем, дори се появи спонсор, само че все отлагахме за по-нататък.
А може би стана по-добре по този начин, – Панаирът да стане частен. Иначе в изискванията на рецесия страната ще трябваше да дотира губещото дружество.Панаирът щеше да ни коства милиони.
Битките за панаира не престават. Появяват се нови политици, които нищо не помнят от тези времена, четат документи, само че не е същото - като да видиш с очите си по какъв начин общинските съветници уверено гласоподават. А множеството от тях допреди дни се кълняха, че няма да дадат панаира на частниците.
Георги Гергов, като пое панаира, направи филм за това какво е заварил. После добави какво е направил. Разликата е голяма.
Съкрати безмилостно непотребния личен състав. Става дума за доста хора, които получаваха хубави заплати, с цел да работят няколко седмици в годината...
Но панаирите към този момент не са това, което бяха. Не единствено в Пловдив. Защо? Това е друга история.
Автор: Евгений Тодоров
Източник: plovdiv24.bg
КОМЕНТАРИ