Индия отдавна търси начин, с който да се раздели с

Индия от дълго време търси метод, с който да се раздели с въздействието на Португалия, само че когато напрежението минава всички граници, прибягват до последния прочут способ – войната. На 18 декември 1961 година в ранни зори, индийски ескадрили от бомбардировачи пресичат границата и стартират да изсипват бомбите си върху летища и информационни точки.

Те са последвани от парашутисти, танкове, БТР-и и артилерия ще прекосят сухопътната граница. Във всеки различен случай ще открием, че незабавно ще има някаква реакция от страна на Пакистан или Китай, само че те са тихи, тъй като това не е тяхна територия. Фокусът е ориентиран към Португалия, която владее тази територия близо 400 години.

Превземането на провинция Гоа, дружно с по-малък анклав Даман и остров Диу на северозапад, се случва към 1500 година по времето на колониализма. Слабата подготовка на Индия тогава не може да реагира по никакъв метод, а и вътрешните ѝ територии са задоволително раздрани. Години наред ще има борба за въпросната локация, само че даже и при сражения с Франция и Англия, домакините не престават да я резервират.

Малко след Втората Световна война ще открием, че британците са подготвени да предложат самостоятелност на Индия и да я оставят. Дори и след тяхното евакуиране ще открием, че португалците остават и настойчиво отхвърлят да върнат територията. Единственият им проблем е, че пропущат значимия фактор – военната промишленост в Индия стартира да се развива, а след ерата на колониализма, всеки желае да направи нови и още по-сериозно развиване.

До 50-те години на предишния век, Индия прави всевъзможни дипломатически совалки за връщането на територията. Индийците в окупираната територия не престават да не схващат за какво са изоставени от своята татковина и не пропущат да се изявяват с някой различен атентат, с цел да покажат, че най-вероятно западните нашественици към този момент не са толкоз мощни.

Истината е, че Индия се забавя и министър-председателят Джавахарлал Неру заобикаля да се намеси, тъй като има доста други проблеми. Цялата страна би трябвало да се сплоти и да се откри път към преустановяване на военните дейности в Кашмир и Хайдерабад. В Гоа продължава да има националитическо придвижване, което се поддържа от най-различни политически противници, комунистическата партия на Индия и даже Социалполитическата партия Праджа. Неру просто не желае да работи, преди да има вероятната позиция да приключи започнатото. Няма по какъв начин министър-председател, който е съумял да вземе допустимо най-хубавото от демокрацията и мирните договаряния, само че по всичко проличава, че това няма да помогне в този момент.

Въпреки всички безредици, Индия се стабилизира през 60-те. Неру би трябвало да предприеме дейности и този път ще би трябвало да употребява армията си.

Армията се приготвя към един месец по-рано с проект за деяние, само че офанзивата е планувана за края на ноември. Обучението на Военновъздушни сили е почнало още през юни, до момента в който ученията на бойните кораби към Гоа ще продължат да организират учения. Португалия бързо регистрира интензивността по тематиката и стартира да търси помощ. Запада не стопира да изпраща предизвестия, само че като че ли към този момент е късно. Стига се до там, че държавният секретар на Съединени американски щати Джон Фостър Дълес ще предизвести Индия и ще подсети, че при потреблението на мощ, Португалия ще има един доста мощен съдружник.

Твърди се, че в случай че Португалия е нападната, то тя като член на НАТО може да се обърне към организацията за военна поддръжка. Африканските народи също имат какво да кажат и показват, че Индия не води опозиция против португалския колониализъм.

За страдание Съединени американски щати и НАТО не виждат смисъл да се намесват, с цел да подкрепят разпадащата е отвъдморска империя на Португалия, която ще рухне и без някаква военна интервенция. По това време Неру е изправен против тежка политическа борба със социалистически претендент от Бомбай. Гоа наподобява още веднъж забравена, само че истината е малко по-различна. Португалия прави някакви слаби мерки за нахлуване. Местният губернатор Мануел Антонио Васало Е Силва е инструктиран да се бори до последния човек, въпреки и неговите сили да са едвам 5000 души, съпроводени от няколко дребни кораба и полицията.

Трудно е да се отговори с такава шепа хора против съвременно оръжие в лицето на военната индийска гняв. От тяхна страна се ангажират ескадрили от бомбардировачи, един самолетоносач, два крайцера и шест фрегати.

Хирургическите бомбардировки съумяха да сложат завършек на всякаква опозиция за един ден. Португалските войски бързат да се предадат и постоянно подвигат бялото знаме без даже да стрелят. След рухването на връзката, обособените сили на Португалия даже нямат визия, че в други точки войната към този момент е завършила.

На остров Диу се среща опозиция, тъй като раджпутския полк напредва и не чака въздушното подкрепление. От острова отвръщат с тежък картечен огън по десантните лодки. Извикани са самолети, само че индийците от крайцера Делхи нямат желание да чакат и стартират обстрелване. След това към този момент няма кой да стреля. В различен миг индийската конница се пробва да освободи пандизчии, само че от напрежение, някои от служителите на реда стартират да стрелят и се заражда нещо, което по-скоро наподобява на сцена от филм, в сравнение с същинска война.

Крайният резултат от борбата е: 22 убити и 54 от страна на индийците, до момента в който Португалия губи 30 мъртви и 57 ранени. Португалия даже не разяснява тези 3000 боеца, които са прибрани в плен.

Западът побърза да осъди делата на Индия, Африка също показва неодобрение, а даже руския дипломат не харесва концепцията. Съединени американски щати не се намесва, тъй като занапред би трябвало да преглътне несполучливата инвазия в Залива на прасетата. Съединени американски щати и Индия го играят ядосани в границите на няколко месеца, а по-късно не престават положителния звук. Португалия и Индия подписват контракт през 1974 година и през днешния ден всичко остава в историята под страница на историческите книги.