Академичният култ
Има вести, които звучат толкоз неуместно, че в първия миг човек отхвърля да ги одобри за вероятни. Такава беше новината, публикувана от Университета по библиотекознание и осведомителни технологии (УниБит), че на 16 септември в неговия двор е тържествено открита академичната скулптурна комбинация " Професорът " – знак на знанието, приемствеността и човечността, отдадена на проф. Стоян Денчев – " дълготраен учител, визионер и държавник, който трансформира УниБИТ в университет с европейско лице и интернационално самопризнание ". Става дума за скамейка с „ приседнала “ на нея скулптура, която възпроизвежда фигурата и облика на проф. Денчев, държащ в ръката си книга, върху която е изписано името на Монтен. Не е ясно тъкмо коя книга на Монтен чете бронзовият мъж, може би есето " За суетността " от том трети на " Опити ". Най-стъписващо е, че откриването на композицията се е състояло в наличието на самия Денчев, който като че ли самичък е желал да се убеди в действителността на своето увековечаване. От известието не се схваща дали си е поднесъл венец, заледен ли е в минутка безмълвие, свел ли е глава пред личното си непреходно дело и така нататък
Да не се увличаме. Медии и обществени мрежи към този момент гръмнаха от насмешки. Случаят е плодороден за демонстрация на всевъзможен тип жлъч. Впрочем той към този момент има непокътнато място в " златния фонд " от рядкости в българската академична и културна история. Тепърва ще бъде обезсмъртяван в анекдоти.
Но дано бъдем съществени. Колкото и да наподобява водевилен, казусът има измерения, които си заслужават полемиката. Някои се объркаха и оповестиха, че проф. Денчев е ректор, други – че е ръководител на Настоятелството, трети – че е ръководител на Общото заседание на университета… Поне (пред)последното е правилно. Но объркването е показателно, тъй като от години Стоян Денчев символизира УниБИТ. Той умерено може да бъде назван създател на университета в този му тип, когато от " библиотекарски " стана " информативен ".
И въпреки всичко, въобще не става въпрос какъв брой и какви заслуги има проф. Денчев към УниБИТ, към академичното познание или към нацията. Нито са чак толкоз определящи за разбирането на обстановката и епизоди като сътрудник " Симеонов " към Държавна сигурност, вицепрезидент на " Мултигруп " и впрочем сенчести места в биографията му. Не е чак толкоз значимо и това дали паметникът, конфигуриран в УниБИТ, в действителност е плануваният за слагане паметник на професора в родния му град Елхово през предходната година. Впрочем и там не му е мястото.
Още по тематиката:
Проблемът с тази скулптура е различен. Такава ярка загуба на всякакво човешко възпитание оголва пороци в самия модел на ръководство в държавното висше обучение. В центъра на този модел стои стремежът на някои някогашни и сегашни ректори да се трансфорат в нещо като пожизнени шефове на " своя университет ". Едни са го осъществили, други – не, само че са на път. Успешните от тях, без официално да са " притежатели ", се трансформират в бащици или чорбаджии на държавния университет – с посочени от тях ректори, с решаващо въздействие върху общото заседание или университетския съвет. Част от тяхната тактичност през годините е заобикалянето на условието за двумандатност на ректорското ръководство и от време на време лансираните хрумвания да бъде отстранено това условие, или най-малко да се качи нагоре (над 65 години) възрастовата граница за заемането на длъжността " ректор ". Понякога се задоволяват единствено с длъжности като " почетен ректор " или " ръководител на Общото заседание ", само че всеки знае, че те са безспорните господари на вуза. Част от тези повратливи мозъци от дълго време не пишат нови писания, а мислят най-вече за това по какъв начин да създадат властта си пожизнена. Ето този модел към този момент си има монумент.
Затова през днешния ден ще си задаваме непостижими въпроси: Как става допустимо през 2025 година в двора на държавен университет в европейска столица да бъде открит монумент на настоящ професор, който от десетилетия е част от висшето ръководство на университета и в действителност минава за " мощния човек " там? Дали сътрудниците от УниБИТ ще се базират при този случай на правилото на академичната автономност, тъй като тя им дава право да издигат монументи на най-живия от живите? Или ще стартират да изясняват, че паметникът не е личен, тъй като не е наричан " Стоян Денчев ", а просто " Професорът ", а приликата с прототипа е съвсем инцидентна? Или ще вземат решение да отстранен паметника, с цел да показват академично достолепие? Ще чуем ли гласа на Министерството на образованието и науката, чиито грижи за висшето обучение към този момент стигат до вътрешните дворове на университетите? Кой и по какъв начин може да пресече епидемиологичното разпространяване на феодализацията на държавните вузове?
Докато мислим над безсмислието на тези въпроси, да напомним, че култът към вожда поражда там, където общността е сведена най-вече до подвластни и страхливи хора. Академичният фетиш към " дребния водач " на един университет също разчита на такива хора – уплашени за работата си, превърнати в " държавни служители ", някои от тях – подбирани по благосклонност или по несръчност, само че в доста случаи несправедливо. Затова не е учудващо, че един ден им се постанова да вървят на работа с два букета. Един – за живия бащица, а различен – за неговия монумент.
Да не се увличаме. Медии и обществени мрежи към този момент гръмнаха от насмешки. Случаят е плодороден за демонстрация на всевъзможен тип жлъч. Впрочем той към този момент има непокътнато място в " златния фонд " от рядкости в българската академична и културна история. Тепърва ще бъде обезсмъртяван в анекдоти.
Но дано бъдем съществени. Колкото и да наподобява водевилен, казусът има измерения, които си заслужават полемиката. Някои се объркаха и оповестиха, че проф. Денчев е ректор, други – че е ръководител на Настоятелството, трети – че е ръководител на Общото заседание на университета… Поне (пред)последното е правилно. Но объркването е показателно, тъй като от години Стоян Денчев символизира УниБИТ. Той умерено може да бъде назван създател на университета в този му тип, когато от " библиотекарски " стана " информативен ".
И въпреки всичко, въобще не става въпрос какъв брой и какви заслуги има проф. Денчев към УниБИТ, към академичното познание или към нацията. Нито са чак толкоз определящи за разбирането на обстановката и епизоди като сътрудник " Симеонов " към Държавна сигурност, вицепрезидент на " Мултигруп " и впрочем сенчести места в биографията му. Не е чак толкоз значимо и това дали паметникът, конфигуриран в УниБИТ, в действителност е плануваният за слагане паметник на професора в родния му град Елхово през предходната година. Впрочем и там не му е мястото.
Още по тематиката:
Проблемът с тази скулптура е различен. Такава ярка загуба на всякакво човешко възпитание оголва пороци в самия модел на ръководство в държавното висше обучение. В центъра на този модел стои стремежът на някои някогашни и сегашни ректори да се трансфорат в нещо като пожизнени шефове на " своя университет ". Едни са го осъществили, други – не, само че са на път. Успешните от тях, без официално да са " притежатели ", се трансформират в бащици или чорбаджии на държавния университет – с посочени от тях ректори, с решаващо въздействие върху общото заседание или университетския съвет. Част от тяхната тактичност през годините е заобикалянето на условието за двумандатност на ректорското ръководство и от време на време лансираните хрумвания да бъде отстранено това условие, или най-малко да се качи нагоре (над 65 години) възрастовата граница за заемането на длъжността " ректор ". Понякога се задоволяват единствено с длъжности като " почетен ректор " или " ръководител на Общото заседание ", само че всеки знае, че те са безспорните господари на вуза. Част от тези повратливи мозъци от дълго време не пишат нови писания, а мислят най-вече за това по какъв начин да създадат властта си пожизнена. Ето този модел към този момент си има монумент.
Затова през днешния ден ще си задаваме непостижими въпроси: Как става допустимо през 2025 година в двора на държавен университет в европейска столица да бъде открит монумент на настоящ професор, който от десетилетия е част от висшето ръководство на университета и в действителност минава за " мощния човек " там? Дали сътрудниците от УниБИТ ще се базират при този случай на правилото на академичната автономност, тъй като тя им дава право да издигат монументи на най-живия от живите? Или ще стартират да изясняват, че паметникът не е личен, тъй като не е наричан " Стоян Денчев ", а просто " Професорът ", а приликата с прототипа е съвсем инцидентна? Или ще вземат решение да отстранен паметника, с цел да показват академично достолепие? Ще чуем ли гласа на Министерството на образованието и науката, чиито грижи за висшето обучение към този момент стигат до вътрешните дворове на университетите? Кой и по какъв начин може да пресече епидемиологичното разпространяване на феодализацията на държавните вузове?
Докато мислим над безсмислието на тези въпроси, да напомним, че култът към вожда поражда там, където общността е сведена най-вече до подвластни и страхливи хора. Академичният фетиш към " дребния водач " на един университет също разчита на такива хора – уплашени за работата си, превърнати в " държавни служители ", някои от тях – подбирани по благосклонност или по несръчност, само че в доста случаи несправедливо. Затова не е учудващо, че един ден им се постанова да вървят на работа с два букета. Един – за живия бащица, а различен – за неговия монумент.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ