Денят започва с простотия. С бруталност и агресия
Има нещо, което пропуснахме около целия джендър-джангър, обсебил българското пространство през последните дни и седмици. Затова да си поговорим за него: за насилието, с което лягаме и ставаме. И за словесната експанзия.
Сигурно са ви досадили половите мечти на всякакви чичковци и лелки, които си показват, че обществената роля на пола е нещо като еротичните сюжети в порно-клиповете – хайде в този момент ти да си мъж, а аз жена с неестествен член. Предлагам да поговорим за насилието, което пропуснахме поради целия този джендър-джангър.
Пускам тв приемника. Разправят ми за някакви изроди, които биели деца с увреждания, та дори се снимали. Жена в Троян намушкана двайсет и няколко пъти; друга умря, откакто се самозапали поради скандал с мъжа си. В София разстреляха измежду бял ден предприемач, размишлявахме дълго и към касапницата в Нови Искър.
Няма избавление и в интернационалните вести: семейство в Калифорния държало тринайсетте си деца оковани с вериги, миротворци от корпуса на Организация на обединените нации изнасилвали деца. Форматираме диска, рестартираме и отново: пребит доктор, бебе, изхвърлено на боклука…
Поток от премеждия
Парадоксът е в това, че в действителност престъпността понижава – през днешния ден в Европа има най-малко 50 пъти по-малко убийства, в сравнение с през 14 век. В България пикът на държавния разпад от 1994 е белязан от мрачния връх с съвсем 500 отнети животи; през 2016 те са към този момент единствено 155. Развитието на цивилизацията умиротворява нравите.
Публични изтезания като разтягане на кръст или набиване на прът са немислими; днешният патер фамилиас няма право да убива децата си като римския, а засегнатият на чест мъжага не може просто по този начин да разгласи двубой на съперника си.
Казармата от времето на соца беше цялостна с пердах и извращения. По-приятен е споменът ми за началното учебно заведение, където другарката ни наказваше, като ни постановяваше с дървената показалка по ръцете.
За огромни прегрешения се стоеше на колене в ъгъла върху черупки от орехи. Днес освен учителката, само че и родителят би си изпатил, в случай че се разчуе, че ползва сходна педагогика.
Откъде тогава идва това чувство за нетърпимо принуждение? Основна заслуга има медийната сцена, посредством която съпреживяваме унижението и тъгите на далечни човешки същества. Скоро даже невролозите потвърдиха, че емпатията е биологически обусловена – невроните ни реагират по идентичен метод на това, което се случва на нас самите, и на това, което претърпява другият човек.
И тъй като въпросните други хора са към този момент към 7.6 милиарда, ние сме бомбардирани с невъобразим поток от премеждия – наместо да живеем с убийството в наше село, се вживяваме в ужасите на цялата планета. Впрочем, по тази причина и машинката на доста хора прегаря. Затова и си създават социопатска отбрана против съчувствието – тия са черни, ония са си го заслужили, а аз в последна сметка съм най-голямата жертва от всички.
Но работата не е просто в оптическата заблуда, при която мислим, че става все по-зле, защото виждаме от ден на ден. Съвременният човек просто е по-нетърпим към насилието – освен тъй като има по-изострено възприятие за личните права, само че и тъй като по-силно съчувства на другите страдащи същества. Кой от дядовците ни си е представял, че през днешния ден могат да те арестуват, задето си пребил личното си куче?
Нетърпимо е станало да гледаме по какъв начин насилват по-слаби от нас. Но не тъй като си представяме, че това може да сполети и нас. Нетърпимата мисъл е, че можем да сме на мястото на насилника. Дали е от монотеистките религии, дали от Просвещението, дали сме поумнели след идеологическите нещастия на 20 век – не знам, само че в никакъв случай до момента в историята не е имало такава неотстъпчивост към насилието. Знаем, че то понижава и по едно и също време с това става все по-неприемливо.
Прогресът на човечеството като че ли прави сегашното нереално: в случай че имаме вяра, че днешното зло няма да го има на следващия ден, то става още по-трудно за понасяне. Все по-трудно ще ни е да приемем, че хармонията на нашия свят е издигната върху „ сълзите на едно почтено дете “, изключително в случай че го демонстрират по медиите.
Култът към традицията. И моделите за подражателство.
В насилието, несъмнено, има самостоятелна патология, която обаче постоянно се отключва и под въздействието на културни фактори. Вземете тематиката за традицията, която в България въздигат в фетиш и учебното заведение, и културната политика. Ако някой принуждава щерка си да поставя кърпа, това също е традиция, нали?
Във Франция всяка година има процеси против анимистки, които вършат клитеротомия на девойки и по този начин непоправимо повреждат сексуалността им; в Германия от време на време чуваме за убийства на достойнството, при които татко или брат санкционират непокорната госпожица, решила да се омъжи по лична воля.
В България пък и до през днешния ден в провинцията е признато дамата да стои диван чапраз и да принася на мъжете – в случай че се забави със салатката, може и да си изяде шамара (както разбрахме, 25% от популацията не счита този изконен жест за насилие). Дали пък да не преосмислим малко култа към традицията, да потърсим нещо хубаво и в модерните неща?
Моделите за подражателство, които предлагаме на младежите, също заслужават размисъл. Светът ни през днешния ден е обитаем с безжалостни отмъстители, с служители на реда, които работят отвън закона, с цинични дами, които инструментализират чара си, с цел да реализиран своето, с егоисти, със самотници.
Пребройте единствено какъв брой серийни убийства на вечер гледаме в сериалите, какъв брой психопати, какъв брой невиждани мъчения. Не можем да повлияем на световната известна просвета, можем обаче да противодействаме с различни мостри. Балканската версия на хубавицата и звяра са силиконовата чалга-девойка и дебеловратият предприемач с огромната кола.
Ако девойката бъде приучавана да бъде безмозъчна кукла, която си търси покупател, нали знаем, че ще ѝ се случват и не до такава степен приятни неща, когато не слуша? Младежът пък научава от дребен, че усеща, схващане, благородство – всичко това са недостойни неща. Истинският мъж бие или заплаща. Не приканвам към цензура, несъмнено. Всеки има право на собствен усет, само че в случай че обществото направи изпитание, би могло да даде и друга версия за идентификация.
Лош знак
Най-лошото през днешния ден обаче е растящата езикова експанзия – споделям най, тъй като ни просмуква, без да се усетим. Бруталност, дивотия, фукане – това към този момент е станало културна норма. Тръмп назовава африканските страни " лайняни дупки ", алтернативно-десните му почитатели в България афишират съперниците си за хлебарки, а в обществените мрежи главният артистичен гений е да намериш метод да обидиш някого, заобикаляйки автоматизираната цензура на машината. И всички се борят против пустата политическа уместност, която по този начин и не дочакахме в България.
Между словесната експанзия и пристъпването към дейности дистанцията не е огромно – наскърбявам някого, с цел да го заболи, блъскам го, с цел да го обидя. Затова неочакваното отприщване на словесна експанзия през последните няколко години е доста неприятен знак. Защото колкото и да се самоубеждаваме в напредъка на човечеството, в историята той нерядко е правил и противоположен завой.
Сигурно са ви досадили половите мечти на всякакви чичковци и лелки, които си показват, че обществената роля на пола е нещо като еротичните сюжети в порно-клиповете – хайде в този момент ти да си мъж, а аз жена с неестествен член. Предлагам да поговорим за насилието, което пропуснахме поради целия този джендър-джангър.
Пускам тв приемника. Разправят ми за някакви изроди, които биели деца с увреждания, та дори се снимали. Жена в Троян намушкана двайсет и няколко пъти; друга умря, откакто се самозапали поради скандал с мъжа си. В София разстреляха измежду бял ден предприемач, размишлявахме дълго и към касапницата в Нови Искър.
Няма избавление и в интернационалните вести: семейство в Калифорния държало тринайсетте си деца оковани с вериги, миротворци от корпуса на Организация на обединените нации изнасилвали деца. Форматираме диска, рестартираме и отново: пребит доктор, бебе, изхвърлено на боклука…
Поток от премеждия
Парадоксът е в това, че в действителност престъпността понижава – през днешния ден в Европа има най-малко 50 пъти по-малко убийства, в сравнение с през 14 век. В България пикът на държавния разпад от 1994 е белязан от мрачния връх с съвсем 500 отнети животи; през 2016 те са към този момент единствено 155. Развитието на цивилизацията умиротворява нравите.
Публични изтезания като разтягане на кръст или набиване на прът са немислими; днешният патер фамилиас няма право да убива децата си като римския, а засегнатият на чест мъжага не може просто по този начин да разгласи двубой на съперника си.
Казармата от времето на соца беше цялостна с пердах и извращения. По-приятен е споменът ми за началното учебно заведение, където другарката ни наказваше, като ни постановяваше с дървената показалка по ръцете.
За огромни прегрешения се стоеше на колене в ъгъла върху черупки от орехи. Днес освен учителката, само че и родителят би си изпатил, в случай че се разчуе, че ползва сходна педагогика.
Откъде тогава идва това чувство за нетърпимо принуждение? Основна заслуга има медийната сцена, посредством която съпреживяваме унижението и тъгите на далечни човешки същества. Скоро даже невролозите потвърдиха, че емпатията е биологически обусловена – невроните ни реагират по идентичен метод на това, което се случва на нас самите, и на това, което претърпява другият човек.
И тъй като въпросните други хора са към този момент към 7.6 милиарда, ние сме бомбардирани с невъобразим поток от премеждия – наместо да живеем с убийството в наше село, се вживяваме в ужасите на цялата планета. Впрочем, по тази причина и машинката на доста хора прегаря. Затова и си създават социопатска отбрана против съчувствието – тия са черни, ония са си го заслужили, а аз в последна сметка съм най-голямата жертва от всички.
Но работата не е просто в оптическата заблуда, при която мислим, че става все по-зле, защото виждаме от ден на ден. Съвременният човек просто е по-нетърпим към насилието – освен тъй като има по-изострено възприятие за личните права, само че и тъй като по-силно съчувства на другите страдащи същества. Кой от дядовците ни си е представял, че през днешния ден могат да те арестуват, задето си пребил личното си куче?
Нетърпимо е станало да гледаме по какъв начин насилват по-слаби от нас. Но не тъй като си представяме, че това може да сполети и нас. Нетърпимата мисъл е, че можем да сме на мястото на насилника. Дали е от монотеистките религии, дали от Просвещението, дали сме поумнели след идеологическите нещастия на 20 век – не знам, само че в никакъв случай до момента в историята не е имало такава неотстъпчивост към насилието. Знаем, че то понижава и по едно и също време с това става все по-неприемливо.
Прогресът на човечеството като че ли прави сегашното нереално: в случай че имаме вяра, че днешното зло няма да го има на следващия ден, то става още по-трудно за понасяне. Все по-трудно ще ни е да приемем, че хармонията на нашия свят е издигната върху „ сълзите на едно почтено дете “, изключително в случай че го демонстрират по медиите.
Култът към традицията. И моделите за подражателство.
В насилието, несъмнено, има самостоятелна патология, която обаче постоянно се отключва и под въздействието на културни фактори. Вземете тематиката за традицията, която в България въздигат в фетиш и учебното заведение, и културната политика. Ако някой принуждава щерка си да поставя кърпа, това също е традиция, нали?
Във Франция всяка година има процеси против анимистки, които вършат клитеротомия на девойки и по този начин непоправимо повреждат сексуалността им; в Германия от време на време чуваме за убийства на достойнството, при които татко или брат санкционират непокорната госпожица, решила да се омъжи по лична воля.
В България пък и до през днешния ден в провинцията е признато дамата да стои диван чапраз и да принася на мъжете – в случай че се забави със салатката, може и да си изяде шамара (както разбрахме, 25% от популацията не счита този изконен жест за насилие). Дали пък да не преосмислим малко култа към традицията, да потърсим нещо хубаво и в модерните неща?
Моделите за подражателство, които предлагаме на младежите, също заслужават размисъл. Светът ни през днешния ден е обитаем с безжалостни отмъстители, с служители на реда, които работят отвън закона, с цинични дами, които инструментализират чара си, с цел да реализиран своето, с егоисти, със самотници.
Пребройте единствено какъв брой серийни убийства на вечер гледаме в сериалите, какъв брой психопати, какъв брой невиждани мъчения. Не можем да повлияем на световната известна просвета, можем обаче да противодействаме с различни мостри. Балканската версия на хубавицата и звяра са силиконовата чалга-девойка и дебеловратият предприемач с огромната кола.
Ако девойката бъде приучавана да бъде безмозъчна кукла, която си търси покупател, нали знаем, че ще ѝ се случват и не до такава степен приятни неща, когато не слуша? Младежът пък научава от дребен, че усеща, схващане, благородство – всичко това са недостойни неща. Истинският мъж бие или заплаща. Не приканвам към цензура, несъмнено. Всеки има право на собствен усет, само че в случай че обществото направи изпитание, би могло да даде и друга версия за идентификация.
Лош знак
Най-лошото през днешния ден обаче е растящата езикова експанзия – споделям най, тъй като ни просмуква, без да се усетим. Бруталност, дивотия, фукане – това към този момент е станало културна норма. Тръмп назовава африканските страни " лайняни дупки ", алтернативно-десните му почитатели в България афишират съперниците си за хлебарки, а в обществените мрежи главният артистичен гений е да намериш метод да обидиш някого, заобикаляйки автоматизираната цензура на машината. И всички се борят против пустата политическа уместност, която по този начин и не дочакахме в България.
Между словесната експанзия и пристъпването към дейности дистанцията не е огромно – наскърбявам някого, с цел да го заболи, блъскам го, с цел да го обидя. Затова неочакваното отприщване на словесна експанзия през последните няколко години е доста неприятен знак. Защото колкото и да се самоубеждаваме в напредъка на човечеството, в историята той нерядко е правил и противоположен завой.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ