Няма по-смешно зрелище от човек, претендиращ да е нещо, което не е
Има неща, които наподобяват, и други, които са.
Не е елементарно, само че е потребно да се разграничава вярно привидността от същността.
Възможно ли е да се отличи честната рецензия от злобното заклеймяване, възмущението от гнева, презрението от омразата, обоснованото отменяне от ревността?
Разликата в тези прояви може да се направи само от тъканта на душата, тъй като действието постоянно е механично, само че е обвързвано със суверенната мощ, вдъхваща му живот.
Така това, което при един заслужен човек е намерено възмущение, при недостойния може да бъде безпомощен изблик на яд.
Всичко се свежда до игра на планове.
Няма по-смешно представление от човек, претендиращ да е нещо, което не е.
Обричайки се на двуличие и на неистина, той се изселва от самия себе си, с цел да се лута до края на живота си из една подправена галактика, откъсната от действителността и лишена от наличие.
Не е по никакъв начин елементарно задължението да се живее почтено.
Всеки самичък основава личността си и й придава достоверност и извисеност.
Това допуска един непрекъснат отвод от облаги, поднесен на олтара на етиката – нещо като fair play на духа.
Разбира се, наподобява доста по-съблазнително да парадираш с някаква престорена нравственос и да играеш подло отвъд парапета на забележимото.
Много са злините в нашето общество и доста са решенията, които се оферират във допустимо най-широкия от епохи насам обсег на фриволности.
Но в случай че има една същностна крачка, която може да се направи към възвръщане на достолепието и самоуважението на типа ни и може да постави завършек на злокобният фетиш към привидното, това е точно етиката.
Но в какво се състои тя?
Преди всичко в достоверността. А какво е достоверността?
Това е прозрачността на духа – истината.
Не бива да има разминаване сред мислите, думите и делата.
Не може да се живее, мислейки по един метод, говорейки по различен и действайки по трети.
Тук би трябвало да споменен също и ненасилието, като етичен жанр на живот.
Няма нравственос е в лъжливо меките форми, в които някои крият своя боязън да поемат отговорността и да отстояват правилата.
Ненасилието изисква най-голяма смелост, тъй като предписва да не се отстъпва от твърдостта на критериите и позициите даже и пред неправда, отвращение за компромис или провокация.
За мнозина ненасилието през днешния ден се свежда до мода, до един тип естетически въпрос. Но който схваща добре защо става дума, е наясно, че нещата отиват доста по-далеч.
Това е резултат от една ековизия, в която нищо и никой не се възприема като изолиран от останалото, нито пък би могъл да бъде съден, осъждан или победен отвън подтекста на общото.
Ненасилието е мъдростта да развържеш възлите пред натиска на стихията, вместо в яростта си да скъсаш въжето.
В последна сметка въздържанието е добродетелта, която смирява пристрастеността и овладява мощния натиск на желанията.
Ако те не се сдържат, цялата нравственос става фиктивна.
Всеки е подвалстен на пламенните импулси. Техните тъмни и примитивни корени се крият в дълбините на подсъзнанието.
Тази власт, която ни връхлита и се стреми да ни хване и обсеби, би трябвало да бъде овладяна посредством метода на отхвърлянето.
Отпускането на юздите на човешката неукротимост водят единствено до безпорядък.
Цивилизацията е точно усмиряване на вътрешните сили посредством развиване на разсъдъка и други висши качества.
Естествено, крайното угнетяване води до контузии и е нежелано. Но въпреки всичко едно етично общуване принуждава към рационално изпитание за покоряване на тъмните егоистични инстинкти и за усилване на деянията на благотворителност.
Нашето общество, в което е разрешено съвсем всичко, към този момент е посочило задоволително признаци на паника, стрес, омерзение и експанзия.
Не е наложително да се слуша единствено гласът на институциите.
Всеки субект е изцяло свободен и кадърен да се сдобри със самия себе си и да се откаже от тревожния си и неуправляем дух, да поеме юздите на личното си битие и да си наложи етична дисциплинираност.
Център за Психология и Психотерапия
