Вековната история на девненските воденици край Варна
Има място край Варна, където години наред, още преди Освобождението, десетки воденици са служили за изхранването на локалното население, както и на това от околиите. Мелниците при девненските извори били толкоз доста, че на процедура изникнало село там, където се намират.
След османското господство към края на 1880 година селището Река Девня е имало 213 поданици, главно мъже. Работели 31 мелници, една памуко-тъкачна фабрика и една тепавица , всички задвижвани от водите на реката. За селището, което през днешния ден е квартал на Девня, споделя в редица свои материали уредникът от „ Музея на мозайките “ Атанас Ангелов.
В края на 19-и век три от водениците били съвременни – валцови, останалите – небетчийски. Турбината на памуко - тъкачната фабрика въртяла 40 британски стана, които произвеждали годишно 20 000 топа американ.
Селището имало огромна житна борса, няколко хана, подковачници, фурни, чаршия с кръчми, гостилници и дюкяни.
Липсата на транспортни връзки спъвала търговията и износа. Така в края на 19 век водениците към този момент били свързани посредством стоманен път с гара Разделна, а оттова с Варна, Русе и София. Били издигнати и шосейни пътища от житната борса до най-големите воденици. Това подобрило снабдяването на водениците с жита и улеснило техния експорт.
Към 1905 година девненското произвеждане на „ небетчийските “ воденици достигнало до 90 тона брашно, а на „ комерсиалните “ – към 150 тона.
Отделянето на Река Девня от Община Девня и признаването й за независимо село противоречало на тогавашния закон за общините, който претендирал съществуването на 100 къщи, а селището на процедура нямало нито една. През XVII-XIX век селището се състояло от воденици със икономически здания и жилищни пространства към тях.
В последна сметка през 1906 Народното събрание решило, че обитаемото място се отделя от село Девня и образува настрана село и независима община с името Река Девня. Комисия записала жителите на селото и определила границите на землището му.
За кмет бил определен Димитър Киров Попов (от село Козлуджа, днешно Суворово).
От отчет на Варненската търговско-индустриална камара, оповестен през 1905 година, излиза наяве, че в селото нямало нито една павирана улица и мост, водата за пиянство е неприятна. С първия бюджет на общината са издигнати два моста над реката, скотобойна, два общински касапски дюкяна.
С първия бюджет на общината били издигнати два моста над реката, скотобойна, два общински касапски дюкяна, общинска магазия на житната борса и други. Поръчани били и 100 дялани камъка, с които да се очертаят границите на землището. Първото учебно заведение е намерено през 1908 година.
Най-ранното сведение за девненските воденици е от 1640 година. То е на католическия свещеник Петър Богдан. Той написа, че на река Девина има 25 воденици, всички владеене на турци, всяка от които коствала пет или шест хиляди скуди.
Османският странник Евлия Челеби десетилетие по – късно отбелязва, че към изворите имало четиридесет до петдесет воденици, благосъстоятелност на аяни от вилаета и че популацията на Добруджа и Делиормана идва тук да мели храните си.
В османски документ от 1774 година се загатват девненските воденици, които били завладени от руснаците след разбиването на турците при село Козлуджа (Суворово).
През 1884 година Константин Иречек заварил в Река Девня “не по-малко от 34 воденици ”, които образували малко населено място. В него имало чаршия с хан, кръчми, бакалници, касапски дюкяни, фурни, подковачница и обущарница.
До Освобождението мелниците били дребни и примитивни , благосъстоятелност на турци или вакъфи на джамии във Варна, Провадия, Шумен, Козлуджа. Всички воденици имали дървени колела, а след Освобождението и стоманени. Падащата вода давала на водениците мощ от 10 до 30 к. с. Повечето били с по един или два камъка.
През 1897 година Георги Колушки написа: „ Понеже всичката околна околност е извънредно безводна, то Девненските воденици са били съвсем единствените, с които си е служило популацията, изключително през зимата, от няколко околии като: Варненска, Добричка, Провадийска и Новопазарска “. Мелниците работели целогодишно, тъй като водата на изворите не замръзвала и бил а с непрекъснат дебит.
През есента, изключително септември и октомври, при водениците се събирали по 300–400 коли, натоварени с жито, ръж и царевица . Част се смилала за локални потребности, а другата се продавала на борса и изнасяна за Цариград.
През 1903 година в придвижване били 31 воденици, от които 12 – търговски.
Към 1927 година мелничарската промишленост на Река Девня била показана от огромните воденици „ Д. К. Попов “, „ Люцканов & Илиев “, „ Никола Попов & Синове “, „ Пройчев & Шотов “, „ Сила “ АД, „ Иван Стоянов & Син “. Тези съвременни воденици били снабдени с мотори, машини и уреди, импортирани от Германия и Франция. Това подобрило качествата на брашното, а от там и тяхната конкурентноспособност на непознатия пазар. Вложеният капитал в тези воденици надхвърлял 60 милиона лв. при годишно произвеждане над 25 000 тона брашно и трици, от които над половината за експорт. Девненското брашно достигало до Гърция, Сирия, Палестина, Египет, Италия, Австрия и Чехословакия. От 1931 година водениците „ Иван Цанков & Сие “ и „ Александър Люцканов & Сие “ работели и като електроцентрали и снабдявали Река Девня с електричество.
В края на 30-те години на предишния век мелничарската промишленост във Варненския край почнала да запада . През 1935 година в региона на Варненската търговско-индустриална камара имало над 400 мелници. Конкуренцията на парните и дизелови мелници, построени наоколо до пътища и железопътни линии, оказала въздействие. От 32-те воденици при започване на века към 1940 година останали 21, от които множеството небетчийски.
Били национализирани 7 валцови и 4 небетчийски воденици. Останалите последователно прекратили своята работа. Днес множеството от водениците са разрушени. Двигателната мощ – водата на изворите, е каптирана, руслото на реката е променено , вадите към водениците – затлачени, мелничарската промишленост – забравена, споделя още Ангелов.
След османското господство към края на 1880 година селището Река Девня е имало 213 поданици, главно мъже. Работели 31 мелници, една памуко-тъкачна фабрика и една тепавица , всички задвижвани от водите на реката. За селището, което през днешния ден е квартал на Девня, споделя в редица свои материали уредникът от „ Музея на мозайките “ Атанас Ангелов.
В края на 19-и век три от водениците били съвременни – валцови, останалите – небетчийски. Турбината на памуко - тъкачната фабрика въртяла 40 британски стана, които произвеждали годишно 20 000 топа американ.
Селището имало огромна житна борса, няколко хана, подковачници, фурни, чаршия с кръчми, гостилници и дюкяни.
Липсата на транспортни връзки спъвала търговията и износа. Така в края на 19 век водениците към този момент били свързани посредством стоманен път с гара Разделна, а оттова с Варна, Русе и София. Били издигнати и шосейни пътища от житната борса до най-големите воденици. Това подобрило снабдяването на водениците с жита и улеснило техния експорт.
Към 1905 година девненското произвеждане на „ небетчийските “ воденици достигнало до 90 тона брашно, а на „ комерсиалните “ – към 150 тона.
Отделянето на Река Девня от Община Девня и признаването й за независимо село противоречало на тогавашния закон за общините, който претендирал съществуването на 100 къщи, а селището на процедура нямало нито една. През XVII-XIX век селището се състояло от воденици със икономически здания и жилищни пространства към тях.
В последна сметка през 1906 Народното събрание решило, че обитаемото място се отделя от село Девня и образува настрана село и независима община с името Река Девня. Комисия записала жителите на селото и определила границите на землището му.
За кмет бил определен Димитър Киров Попов (от село Козлуджа, днешно Суворово).
От отчет на Варненската търговско-индустриална камара, оповестен през 1905 година, излиза наяве, че в селото нямало нито една павирана улица и мост, водата за пиянство е неприятна. С първия бюджет на общината са издигнати два моста над реката, скотобойна, два общински касапски дюкяна.
С първия бюджет на общината били издигнати два моста над реката, скотобойна, два общински касапски дюкяна, общинска магазия на житната борса и други. Поръчани били и 100 дялани камъка, с които да се очертаят границите на землището. Първото учебно заведение е намерено през 1908 година.
Най-ранното сведение за девненските воденици е от 1640 година. То е на католическия свещеник Петър Богдан. Той написа, че на река Девина има 25 воденици, всички владеене на турци, всяка от които коствала пет или шест хиляди скуди.
Османският странник Евлия Челеби десетилетие по – късно отбелязва, че към изворите имало четиридесет до петдесет воденици, благосъстоятелност на аяни от вилаета и че популацията на Добруджа и Делиормана идва тук да мели храните си.
В османски документ от 1774 година се загатват девненските воденици, които били завладени от руснаците след разбиването на турците при село Козлуджа (Суворово).
През 1884 година Константин Иречек заварил в Река Девня “не по-малко от 34 воденици ”, които образували малко населено място. В него имало чаршия с хан, кръчми, бакалници, касапски дюкяни, фурни, подковачница и обущарница.
До Освобождението мелниците били дребни и примитивни , благосъстоятелност на турци или вакъфи на джамии във Варна, Провадия, Шумен, Козлуджа. Всички воденици имали дървени колела, а след Освобождението и стоманени. Падащата вода давала на водениците мощ от 10 до 30 к. с. Повечето били с по един или два камъка.
През 1897 година Георги Колушки написа: „ Понеже всичката околна околност е извънредно безводна, то Девненските воденици са били съвсем единствените, с които си е служило популацията, изключително през зимата, от няколко околии като: Варненска, Добричка, Провадийска и Новопазарска “. Мелниците работели целогодишно, тъй като водата на изворите не замръзвала и бил а с непрекъснат дебит.
През есента, изключително септември и октомври, при водениците се събирали по 300–400 коли, натоварени с жито, ръж и царевица . Част се смилала за локални потребности, а другата се продавала на борса и изнасяна за Цариград.
През 1903 година в придвижване били 31 воденици, от които 12 – търговски.
Към 1927 година мелничарската промишленост на Река Девня била показана от огромните воденици „ Д. К. Попов “, „ Люцканов & Илиев “, „ Никола Попов & Синове “, „ Пройчев & Шотов “, „ Сила “ АД, „ Иван Стоянов & Син “. Тези съвременни воденици били снабдени с мотори, машини и уреди, импортирани от Германия и Франция. Това подобрило качествата на брашното, а от там и тяхната конкурентноспособност на непознатия пазар. Вложеният капитал в тези воденици надхвърлял 60 милиона лв. при годишно произвеждане над 25 000 тона брашно и трици, от които над половината за експорт. Девненското брашно достигало до Гърция, Сирия, Палестина, Египет, Италия, Австрия и Чехословакия. От 1931 година водениците „ Иван Цанков & Сие “ и „ Александър Люцканов & Сие “ работели и като електроцентрали и снабдявали Река Девня с електричество.
В края на 30-те години на предишния век мелничарската промишленост във Варненския край почнала да запада . През 1935 година в региона на Варненската търговско-индустриална камара имало над 400 мелници. Конкуренцията на парните и дизелови мелници, построени наоколо до пътища и железопътни линии, оказала въздействие. От 32-те воденици при започване на века към 1940 година останали 21, от които множеството небетчийски.
Били национализирани 7 валцови и 4 небетчийски воденици. Останалите последователно прекратили своята работа. Днес множеството от водениците са разрушени. Двигателната мощ – водата на изворите, е каптирана, руслото на реката е променено , вадите към водениците – затлачени, мелничарската промишленост – забравена, споделя още Ангелов.
Източник: moreto.net
КОМЕНТАРИ