Има личности, които царуват в света на думите. Те са

Има персони, които царуват в света на думите. Те са в положения с лекост да основават светове, които да оставят диря в съзнанието на хиляди хора. Един от тези модерни магьосници е Ървин Ялом.

Той е роден на 13 юни 1931 година във Вашингтон и е американски психиатър, теоретик и практик, учител и създател на романи.

Родителите му емигрират от Русия в Съединени американски щати през 20-те години на ХХ век. Заселват се във Вашингтон, където отварят бакалски магазин и живеят над него. Ървин посещава локалното учебно заведение, по-късно Университета „ Джордж Вашингтон “, само че се дипломира като доктор в Бостънския университет. Академичната му кариера протича в Станфордския университет, където е щатен професор след 1968 година

Заниманията му са отдадени на екзистенциалната логика на психиката и груповата психотерапия.

Успоредно с научните си писания от началото на 90-те години той издава и поредност романи – “Когато Ницше плака, ” “Палач на любовта ”, “Изцелението на Шопенхауер ”, “Проблемът на Спиноза ”, “Все по-близо всеки ден ”, “ Лъжи на дивана ”. Неговите романи са ослепителен пример на способността да се прави художествена литература благодарение на способеното познание и упорития биографично-исторически издирвателски труд. Той е освен експерт в региона на психоанализата (неизменен източник на сюжети за него), само че и бездънен ценител на модерната философия.

Почетен професор в Станфордския университет, създател на високо ценени от рецензията бестселъри, извънредно издирван терапевт, Ялом младее за своите 80 години.
Висок, с изострен взор и жив разум, с спокоен, само че корав глас, по време на диалога той ще стане единствено един път, с цел да ми покаже имейл на компютъра си – в писмо, изпратено от киберкафе, един скитник му написа, че намерил в кофа за отпадък негова книга и тя преобразила живота му.

Ървин Д. Ялом не скрива своето удовлетворение – като че ли тогавашното момче, наследник на имигранти, насочило се към логиката на психиката посредством литературата, през днешния ден държи доказателството, че е съумяло да помири двете си пристрастености – писането и лечението. Защото задачата им е една и съща: да оказват помощ на хората по пътя към повече независимост и успокоение.

Романът „ Когато Ницше плака ” ( Колибри ) е едно от емблематичните творби на Ялом и съчетава философия и психотерапия – прийом, който разрешава да се откри златното сечение сред привлекателното и дълбокомисленото в третирането на огромните всемирен и самостоятелни проблеми.

Както споделя самият създател, историята в „ Когато Ницше плака “ би могла да се случи. Това е едно извънредно историко-философско психотерапевтично пътешестване в региона на несъзнаваното, на надълбоко потиснатото, на постоянно тревожещото и на първо място човешко, прекомерно човешко, в приключението, наречено живот.

Ницше е екстравагантен мъдрец монах, „ бременен “ със своите метафизичен хрумвания, които му предизвикват толкоз мощни мозъчни „ контракции “, че нито един бележит за времето си доктор не съумява да го облекчи. Ницше носи и любовна тежест в гърдите си, чиято диагноза е Отчаяние. Тази болест може да излекува единствено един доктор и това е доктор Бройер – непосредствен другар и наставник на стажанта по медицина Зигмунд Фройд. Но с цел да бъде сполучлива лечението в схемата лекар–пациент, някой би трябвало да се откаже от своята роля…

По романа „ Когато Ницше плака “ у нас е сниман магнетичният американско-български едноименен филм на режисьора Пинкас Пери с присъединяване на Арманд Асанте, Бен Крос и Катрин Уиник.

ЦИТАТИ И ИНТЕРВЮ:

• Имах поради единствено, че с цел да може един човек напълно да се свърже с различен, първо би трябвало да се е свързал със себе си. Ако не можем да приемем личното си уединение, то тогава щеизползваме другия като щит против самотата си.

• Всяко дихание отразява непрекъснато нападащата гибел, с чийто облик ежесекундно се борим.

• Всичко отминава. Такава е природата на познанието. Нищо не живее постоянно. Неизменността е илюзорна, и ще пристигна ден, когато от Слънчевата система ще останат единствено руини.

• За да остареете красиво, е нужно да се смирите с това, че вашите благоприятни условия са лимитирани.

• В шахмата, както и в живота, когато партията е приключила, всички фигури – пешки, царици и царе се оказват в една кутия.

• Само нараненият врач може в действителност да лекува.

• Бракът е заветен. Но по-добре е да разрушите бракът, от едвам позволите той да ви унищожи!

• Духът на индивидът е формиран от неговите избори.

• Знаете ли тази остаряла смешка – интервенцията мина сполучливо, само че пациента умря.

• Рано или късно би трябвало да изостави вярата за по-добро минало.

• Зрялата обич е да обичаш, а не да бъдеш обичан.

• За да израсте високо и гордо, дървото се нуждае от стихии.

• Любовната обсесия служи за разпръскване, по тази причина индивидът да се вгледа в болезненостите в себе си.

• Първо би трябвало да стана Аз, преди да стана Ние.

• Идеални връзки в брака са допустимо единствено тогава, когато те не се явяват належащо изискване за оцеляване на човек.

• До степента, в която някой е виновен за своя живот, той е уединен.

• За да разчита човек изцяло на другите, първо би трябвало да може да рзчита изцяло на себе си.

• Четири значими екзистенциални терзания играят съществена роля в живота на всеки един от нас – гибелта, смисъла на живота, изолацията и свободата.

• Страхът от гибелта е в действителност боязън от крайната форма на изолираност.

• Основно предписание в живота – колкото по-слабо е чувството за себереализация, толкоз по-силен е страхът от гибелта.

• Понякога виждам по-добре със затворени очи.

• Всяко „ да “ има свое “не “.

• Аз нямам доверие, че страховете се раждат от тъмнината, те са като звездите – постоянно там, само че замъглени от дневната светлина.

• Всеки един човек в действителност е фундаментално самичък и рано или късно се изправя пред тази действителност.

• Да си отнемам непознати отговорности, е тъкмо методът, по който вплитам както себе си, по този начин и другите.

• Няма роза без тръни, само че доста тръни без рози.

• Креативността и откритията се зараждат в болката.

• Аз виждам за мен в теб, тази моя задълбоченост прави невероятно да разпознавам моите потребности и потребности.

• Имайте храброст да променяте убежденията си!

• От време на време мъжът се нуждае от жена тъкмо както и от домашно приготвена храна.

• Един от огромните парадокси в живота е, че високата себеосъзнатост носи със себе си тревога.

• Отговорността ни към живота е да създадем нещо по-възвишено, не да развъждаме по-низшето. Нищо не би трябвало да стопира развиването на героя в теб…

• Най-желаната жена е най-плашещата. И, несъмнено, не поради това, което е, а поради това, което ние си фантазираме за нея.

• Вие желаете да летите, само че не можете да започнете летеното с хвърчене. Първо би трябвало да ви науча да вървите, а първата стъпка ще извършите, като разберете, че този, който не се подчинява на себе си, се подчинява на другите. По-лесно, надалеч по-лесно е да се оставиш различен да те ръководи, в сравнение с самичък да се управляваш.

• Мечтая за обич, която е повече от това двама души да изпитват потребност да се притежават… Мечтая за обич, в която двама души споделят една обща пристрастеност в търсенето на по-висшата истина. Може би не би трябвало да го назовавам обич. Може би същинското му име е другарство.

• Направете по-дълбока дисекция на претекстовете си! Ще откриете, че никой в никакъв случай не прави нещо напълно в името на другите. Всичките ни дейности са ориентирани към нас самите, с всички услуги целим да обслужим себе си, всяка обич е обич към личния ни аз.

• Отчаянието е цената, която всеки заплаща за самопознанието. Загледате ли се деликатно в живота, постоянно ще попаднете на обезсърчение.

• Чувствеността е кучка, която хапе петите ни! И какъв брой добре знае по какъв начин да изпроси парченце от нашата душа, когато й е отказана парченце от плътта ни.

• Животът е изпит, в който няма верни отговори. Ако трябваше да стартира още веднъж, считам, че бих живял по същия метод, бих направил същите неточности.

• Имах поради единствено, че с цел да може един човек напълно да се свърже с различен, първо би трябвало да се е свързал със себе си. Ако не можем да приемем личното си уединение, то тогава щеизползваме другия като щит против самотата си. Единствено когато човек съумява да живее като орел, без очевидци, той може да се обърне към другия с любов; единствено тогава човек е в положение да се грижи за израстването на другия.

• Той ми припомня на тухлена стена. Много интелигентна тухлена стена.

ИНТЕРВЮ:

– Разкажете за детството си.

– Роден съм във Вашингтон и в действителност нямах детство. Бяхме единствените евреи в квартал на чернокожи и не можех доста да излизам, беше рисково. Вкъщи също не беше елементарно – родителите ми бяха от различен свят, извърнат към предишното, не разбираха доста американската просвета, нямаха време да се занимават с мен и сестра ми, работеха по дванайсет часа шест дни от седмицата.

– Чувствахте ли се на мястото си в тази среда?

– Всичките ми другари бяха чернокожи. И доста бързо породи въпросът за еврейството ми. Родителите ми бяха избягали от погромите в Русия, от време на време споделяха Полша. Всъщност от малко село на границата сред двете. Разбрах тъкмо от кое място, когато един път ядох борш в Русия – имаше същия усет като майчиния. В учебната ми среда цареше антисемитизъм и се усещах в действителност зле. Много бързо започнах да диря леговище в литературата. Толстой и Достоевски ме образуваха психически, метафизичен и социологически. Благодарение на тях открих дълбините и страховете на човешката душа.

– Присъствали сте на инфаркта на татко си, когато сте били на 10 години. Това ли дефинира призванието Ви?

– Да, само че има и друга причина. По това време медицината беше „ класическа “ кариера и към нея се ориентираха най-хубавите еврейски възпитаници. Всъщност или вземахте занаята на татко си, или ставахте доктор. Ако знаех, че ще стана публицист, може би нещата щяха да се развият иначе. Но не познавах нито един публицист. Сигурното е, че решението ми да специализирам психиатрия идва от прочита на огромните съветски писатели. Аз съм книжовник. Впрочем научната част на образованието ми в никакъв случай не ме е интересувала изключително и ми струваше доста старания. В началото на висшето си обучение се усещах интелектуално „ недорасъл “ в съпоставяне със състудентите ми. Но бях захласнат от мисълта да съумея. Освен това трябваше да завърша за 4 вместо за 5 години. Бях влюбен в жена си Мерилин, желаех да се оженя за нея и ме беше боязън да не я изгубя.

– Едно от есетата Ви се назовава „ Екзистенциална терапия “. Бихте ли обяснили какво значи това?

– Сама по себе си екзистенциалната терапия не съществува. За да я практикува, терапевтът би трябвало да владее няколко техники и да бъде сензитивен към екзистенциалните въпроси, а точно: какво значи да се живее? Как да приемем гибелта? Как да намерим смисъл на живота си? Как да приемем концепцията, че даже да сте в двойка с някого, постоянно умирате самичък, по този начин както самичък сте пристигнали на този свят? Екзистенциалната терапия се занимава тъкмо с тези въпроси. Винаги ме е интересувала философията, тази, която е ориентирана към смисъла на живота. И не виждам за какво би трябвало да се опълчват философия и психотерапия. Двете се занимават с едни и същи проблеми.

– Давате ли доста препоръки и рекомендации по време на лечението?

– Не желая да наподобявам всезнаещ. Мисля, че не такава е ролята на положителния терапевт. Говоря за това, което знам и ми се случва да приказвам и за себе си. С Джини, пациентката от „ Тайната на огледалото “, лечението протече преди повече от 40 години. Моята по това време революционна концепция беше следната: какво ще стане, в случай че Джини знае какво мисля и усещам по време на сесиите? Давах й да чете това, което бях записал, и това беше невъобразим опит. Оттогава насетне постоянно когато съм постъпвал по този метод, резултатите са били отлични.

– Но какво става тогава с доброжелателната индиферентност, предписвана от Фройд?

– Мисля, че този принцип е остарял. Впрочем сигурен съм, че Фройд е се е намесвал в живота на пациентите си, че доста им е говорел.

– Как протичат сесиите?

– Обикновено те траят от петдесет минути до един час два пъти седмично. Често стартирам с някой сън. Това е превъзходен метод за достъп до несъзнаваното. Ако пациентите не си спомнят сънищата си, ги апелирам да заспиват с лист и молив до главата си и да се опитат да запомнят какво са сънували. Понякога една дума е задоволителна, с цел да задвижи паметта. Вълнуващо е, тъй като сънищата са цялостни с сила.

– Използвате ли дивана зад себе си?

– Много малко. Предпочитам да работя лице в лице с пациента. Предлагам дивана на доста стеснителните хора, които ги е позор да ме гледат в очите, или на изтощените. А и диванът е прекомерно обвързван с класическата психоанализа, а аз упражнявам психотерапия.