Има ли риск за съществуването на България? След 33-годишен преход

Има ли риск за съществуването на България? След 33-годишен преход – време, през което като че ли знаехме накъде се движим, България в този момент още веднъж е разкъсвана по оста Изток или Запад.

Страната ни през миналите години направи два основни избора и се причисли първо към НАТО (2004), а три години по-късно – и към Европейския съюз (2007).

До 2014, когато Русия анексира Крим, и до 2015, когато Европа бе залята от бежанската вълна, хоризонтът пред Стария континент изглеждаше слънчев. От обществения спор тревожни въпроси за бъдещето отсъстваха.
Двете събития обаче последователно започнаха да постановат разнообразни гледни/опорни точки, а военната интервенция на Русия в Украйна - да прекатурва света.
България, обичайно свързвана с Изтока, макар съюзническата си обязаност със Запада, претърпява земетресения.
Политическият хайлайф е безусловно раздвоен по основните тематики, които засягат ролята, присъединяване и позициите на България, свързани с войната Русия-Украйна.
Рисковете от прерастването на локалния спор в световен стават все по-плътни, въпросите пред елита – съответни и комплицирани. Общественото мнение е на двата полюса, причините се плъзгат по злободневната изразителност.

В този, без пресилване, исторически миг България не разполага с дълготрайна тактика, която разиграва разнообразни сюжети за бъдещето и проектира върху тях националните ни ползи. Ако това бе факт, позициите евентуално щяха да са лишени от сегашната конфликтност и драматизъм.

През призмата на вероятните развития и националните ползи на България „ Епицентър “ направи серия от изявленията и търсене на позиции към един главен въпрос: има ли риск за съществуването на България и по какъв начин те биха могли да се проявят в идващите няколко десетилетия. Питането може да се формулира и по този начин: краят на историята не пристигна, само че може ли да пристигна краят на нашата страна?

Предлагаме ви гледната точка към настоящите политически събития на проф. доктор Даниел Вълчев, някогашен народен представител от Национална движение „Симеон Втори", вицепремиер и министър на образованието (2005-2009), в този момент декан на Юридическия факултет на СУ „ Св. Климент Охридски “. Той бе и един от тримата представители на България в Конвента за бъдещето на Европа, изработил плана на Договор, установяващ Конституция за Европа.

Ето някои от акцентите в диалога:

- България ще продължи да съществува. Въпросът е като страна със мощни институции и личен глас в Европейски Съюз или като релативно добре уредена територия, чиито управници са със съзнанието на регионални шефове.

- Не може българското държавно управление да мълчи, когато европейските институции приказват за разширение на Европейски Съюз преди ние да сме постигнали наши цели – участие в Шенген и еврозоната.

- Хегемонията на господин Борисов, която продължи 15-ина години, в класическия си тип евентуално е изчерпана. Но, както виждаме, той управлява доста неща в тази страна, въпреки официално да не е на власт.

- Господин Пеевски е в явен напредък и освен че не се слага въпросът дали може да влиза в Народното събрание, само че е един мечтан и все по-обичан сътрудник.

- Крайното размиване сред по този начин наречените сили на смяната и на статуквото, в случай че мога да се пошегувам, ще бъде реалност, в случай че господин Борисов и господин Пеевски следващата година поведат гейпарада, качени на тротинетки. Мисля, че тогава към този момент професионалните водачи на мнение от центъра на София, би трябвало да бъдат доста съществено обезпокоени

- В България няма схващане за това, че би трябвало да има нещо задоволително трайно, което да не можеш да променяш, когато дойдеш на власт.

- Да правиш парламентарен костюм за съответен човек е тежка неточност.

- Гражданството е най-интензивната връзка сред едно лице и един юридически ред. Ако един човек има такава интензивна връзка освен с българския юридически ред, само че и с различен юридически ред, би трябвало да избира.

- Инфраструктурата е значима, само че по-важни са хората и редът, в който те живеят.

- Всяка рецензия към демократична Европа се интерпретира като апел да тръгнем към Азия. А силата на демокрацията въпреки всичко е в правото на избор, нали?

- Проф. Вълчев, когато „ Епицентър.бг “ започва рубриката „ Има ли риск за съществуването на България? “ войната на Русия против Украйна беше почнала, разделянето по оста Изток-Запад в българското общество бе рисково високо, постоянно държавно управление нямаше, политическата рецесия беше в разгара си. Днес се води още един спор, приказва се за нов интернационален ред и геополитически разбърквания, имаме съединено държавно управление, само че няколко дни водеща тематика у нас е шефът на „ Пирогов “. Ще ви запитвам непосредствено - това обикновено ли ви се коства? На фона на изброеното това ли е казусът с толкоз висок сан?

- Ще стартира от по-далеч. Когато споделяме има ли риск за България, би трябвало да кажем, може би, какво разбираме под България – дали територията, обитаема с избрана -  повече или по-малко хомогенна – етническа група, дали институциите или нещо по-дълбоко – историята, езика, културата, ценностните натрупвания, които се предават от потомство на потомство. България е едно от тези понятия, които в ежедневния език, сякаш нямат потребност от дефиниране, само че в случай че тръгнем към разбор, ще би трябвало да го създадем.
България като територия и институции ще продължи да съществува, различен е въпросът дали оттатък това тя ще бъде такава, каквато я познаваме и каквато си я представяме.

Светът е в разломен миг. След Втората международна война се сътвори блокова система, която просъществува дълго време. В началото на 90-те години тя като че ли бурно се разпадна и всички живееха с визията, че светът става еднополюсен, че е ясно накъде върви и няма никакво подозрение, че демократичната народна власт е по-доброто от всичко известно до този миг. Франсис Фукуяма даже предсказа края на историята. Всички ние, включвам и себе си, бяхме по просвещенски възторгнати, че предишното е загърбено и оттук насетне ще има народна власт, пазарна стопанска система, ще има всичко, за което говорехме с екстаз.

Имаше и скептици. Любен Дилов-син беше споделил един път нещо от сорта, че случилото се в България през 90-те съставлява смелостта на българина да прескочи тезгяха и да изиска политическо леговище в Кореком.

Вероятно не са били малко хората, които по този начин са си го представяли, само че без подозрение доминираше всеобщо разбиране, че вървим към нещо по-добро.
Днес, за положително или за неприятно, светът наподобява друго. Идеята, че може да има еднополюсен свят от ден на ден се компрометира, от ден на ден се възраждат огромни разломи и България, като всяка страна, би трябвало да избере от коя страна и на този разлом се намира.

За страдание, съзнанието, че в света има от ден на ден задания, които човечеството може да реши единствено с общи старания, по никакъв метод не пречи на тези разломи.

Та на въпроса: да, България ще продължи да съществува. Въпросът е дали ще продължи да съществува като страна със мощни институции и мощен глас в общностите, където тя взе участие. Или – това, което се вижда в последно време, ще съставлява релативно добре уредена територия, чиито управници са със съзнанието на регионални шефове, които следват една обща политика, която се формулира някъде надалеч, и нямат самочувствието да кажат нищо значително. Това е сериозният въпрос.

- Успява ли политическият хайлайф да подреди съответен дневен ред на обществото, на страната? Отношенията в сглобката ли са най-важното, което би трябвало да гълтам силата?

- От една страна евентуално тези връзки са значими, тъй като това е едно нелогично ръководство. То е нелогично на разнообразни учредения. Ако би трябвало да посоча някои от тях, ще кажа, че тези, които смятаха да вкарват господин Борисов в пандиза, сега се канят да вършат правосъдна промяна и да трансформират конституцията с гласовете, които той предвожда.

Онези, които желаеха да забранят на господин Пеевски да влиза в Народното събрание, тъй като велика мощ го беше низвергнала, сега се снимат с него, подписват законопроекти дружно с него и, в случай че би трябвало да обобщя, добродушно кълват трохички от неговата ръка.

Съгласете се, че в това има нещо извънредно и на моменти объркващо. И едните, и другите се срамят да кажат, че са в коалиция, макар че са в явна коалиция, или най-малко в света по този начин се назовава, когато две или три парламентарни групи излъчат и поддържат едно държавно управление.
Неудобството би трябвало да бъде смекчено, като на публиката се сервират разнообразни пикантни неща под формата на реплики, контрареплики или закани.

Общественото внимание се зарежда с маловажни сюжети. Казусът с управлението на „ Пирогов “ влиза в тази група, само че той е ненапълно символен.
От една страна, днешното държавно управление доста припомня на служебно държавно управление, тъй като няма самочувствието да организира дейни политики и работи на парче, а на някои от министрите по този начин и няма да запомним даже имената.
От друга страна, какво ще е това държавно управление, в случай че един министър не може в личното си ведомство да направи каквато и да било лична смяна.

Това ни връща към въпроса какво е това държавно управление, каква е тази птицечовка – нито бозайник, нито земноводно, нито птица... Тя няма да може да се самоидентифицира, защото е изкуствено съединена и най-вероятно ще продължи да ни занимава с такива на пръв взор неважни въпроси.

- Тези, които се съгласиха да сглобят държавно управление вид птицечовка, дават своето пояснение за какво го направиха. Какво е Вашето?

- Има едно обществено артикулирано пояснение и едно не толкоз обществено артикулирано. Първото съдържа детайли на обективни изказвания. Хората се измориха от избори – веднъж, два пъти, три пъти... Стана ясно, че това е разположението на политическите сили и не можем да вървим на избори през три-четири месеца. Че политическите сили би трябвало да се схванат и най-малко година-две нещо да свършат дружно.
За другата причина се приказва по-малко, само че всички са наясно, че България е в зоната на тежък спор, където евентуално ще минат разломните линии, за които загатнах. На огромните играчи не им е безразлично какво е българското държавно управление. Натиснати са лостове, които доведоха до основаването на настоящето държавно управление.

- Със сглобяването на структурата решен ли е съгласно Вас спорът статукво-промяна? Нали от този конфликт започнаха митингите през 2020 и политическата рецесия, която откри изражение в серията от избори.

- Зависи какво разбираме под статукво и смяна. Според мен хегемонията на господин Борисов, която продължи 15-ина години, в класическия си тип евентуално е изчерпана. Същевременно не е ясно какво тъкмо е смяна, тъй като той към този момент е припознат като съдружник от тези, които желаеха да ползват по отношение на него крайни ограничения – незаконосъобразни, правилно, само че революцията борави и с такива способи.
Докъде ще се развият тези процеси, не зная. Ако мога да се пошегувам, съгласно мен крайното размиване сред едните и другите ще бъде реалност, в случай че господин Борисов и господин Пеевски следващата година поведат гейпарада, качени на тротинетки. Мисля, че тогава към този момент професионалните водачи на мнение от центъра на София, би трябвало да бъдат доста съществено обезпокоени.

- Признавам, шегата ви е доста сполучлива. Крайният резултат не се вижда, само че виждаме ясно, че сглобката се клати, само че не пада. Докога? Какъв е хоризонтът на тази паянтова структура, в случай че употребявам прилагателното на Борисов?

- Няма аргументи да пада, тъй като никой не желае избори и всички са по някакъв метод щастливи.

Нашите сътрудници са щастливи, тъй като има държавно управление, което прави това, което се чака да прави едно държавно управление от тази страна на разлома. В региона на говоренето дори надминава упованията им.
От друга страна, господин Борисов, както виждаме, управлява доста неща в тази страна, въпреки официално да не е на власт. Господин Пеевски е в явен напредък и освен че не се слага въпросът дали може да влиза в Народното събрание, само че е един мечтан и все по-обичан сътрудник.
„ Продължаваме промяната “ могат най-малко официално да ръководят нещо, което другояче не им се следва предвид на свиващата се електорална поддръжка. Демократична България са в по-сложно състояние, само че като не се намесват директно, може би съумяват да сведат гнева на своите гласоподаватели до нормално удивление.

Че структурата е нестабилна, е ясно. Но не виждам някой, който да желае да я унищожи. За да й се даде легитимация, се твърди, че тя противостои на президента, който е пропутински надъхан и който ще ни заведе в Азия. А за какво бил необходим господин Пеевски? Как за какво?! Без него няма конституционно болшинство.
Всичко това основава едно краткотрайно състояние, което в действителност е много трайно.

Не зная какво са очаквали хората, които са подкрепили тези политически сили. Дали в действителност някой е възприемал „ Продължаваме промяната “ като дясна партия, която ще прави десни бюджети и десни реформистки политики? Очевидно е, че нейните водачи не са десни хора, в което (между другото) няма нищо неприятно. Уважавам и левите, и десните, само че не одобрявам тези леви, които се вършат на десни, и тези десни, които се вършат на леви.

- Проектът за конституционни промени бе подложен на сериозна рецензия, само че мина на първо четене и предстоят корекции, горещи диспути. Какво очаквате, че ще остане от предложенията, кое е противоречивото, какво би трябвало да бъде напълно забравено като концепция?

- В основата на смяната на Конституцията стоеше концепцията да се усъвършенства работата на правосъдната система. Ще отворя една скоба обаче, с цел да напомня, че от 1991 година насам четири промени и допълнения на Конституцията бяха отдадени на правосъдната система. Нещо повече – бяха оповестени за първа решителна крачка по пътя на смяна на правосъдната система. Допускам, че откакто направихме четири решителни първи крачки, ще създадем и пета, още веднъж решителна и както се обрисува, още веднъж ще я обявим за първа. И без никаква подигравка мога да предскажа, че не след дълго ще заговорим за шеста първа крачка.
Не съм оптимист, че това, което се предлага, е трагично ново, значимо и значимо. Но около него пристигнаха и други оферти от вида фойерверк, които би трябвало да покажат, че ние към този момент се радваме не на Октомврийската гражданска война, а на Деня на благодарността, примерно.

- Визирате промяната на Трети март с 24 май като народен празник, което провокира остра социална реакция и няма по какъв начин да стане.

- Да, промяната е измислена от не доста образовани хора, тъй като те би трябвало да знаят, че 24 май е празникът, който най-вече ни свързва с Русия – и посредством писмеността, и посредством православието, и посредством концепцията за славянството.

- Отнемането на президентски пълномощия обаче има огромен късмет да бъде признато. Ограничава се опцията на президента да назначава длъжностен министър председател, като се планува отсега нататък да избира сред ръководителя на Народно събрание, на Конституционния съд или шефа на Българска народна банка. Как ще коментирате тази доста основна смяна?

- Това е, както казвахме в казармата, отмъщението на ефрейтора. Дребно заяждане с някой, който не ти харесва сега.
След три години Румен Радев няма да бъде президент. Да правиш парламентарен костюм за съответен човек е тежка неточност и почтено казано огромна нелепост. Нещата на следващия ден може да се трансформират и тези, които в този момент са болшинство, да се окажат в малцинство в Народното събрание, а да имат президент.

Моето схващане е, че при отсъствието на горна камара, при релативно лесна опция за бламиране на държавното управление, при пропорционална изборна система, която раздробява политическото посланичество, българският парламентарен модел би трябвало да върви в противоположната посока – президентът да има по-силни пълномощия по простата причина, че сдържа радикални настроения в Народното събрание, каквито ще имаме и отсега нататък и не безусловно в една посока.

Държавният глава има и едно огромно преимущество – застава с името си зад своите решения и назначения.
Помните, че преди време имаше един неудачен избор на парламентарен арбитър, дамата си подаде оставката и нито един от тези, които бяха дали своят вот „ за “, не пое отговорност, като че ли изборът бе станал по силата на естествена причинност.

Да не приказваме и за други противоречиви въпроси, като поява на спор на ползи при част от тримата, които вероятно могат да бъдат служебни министър председатели. Накратко – ще се получи прекомерно огромно усложняване, с цел да се реши ситуационен политически въпрос без да си даваме сметка за дълготрайните последствия от смяната в Конституцията.

- Политическият въпрос породи от дългото служебно ръководство на президента Радев, което се случи за първи път от приемането на Конституцията. Не влиза ли в колизия дългата служебна власт с формата на ръководство – парламентарна република? С размаха на деяние на последните служебни държавни управления не се ли наруши решение на Конституционен съд, което лимитира ненапълно пълномощията на служебната власт? Как да решим този въпрос?

- Ако Народното събрание не може да излъчи държавно управление и би трябвало да се отиде към нови избори, от кое място да пристигна държавно управление – това е въпросът. Има няколко благоприятни условия. Сегашното държавно управление, което и да е то, да продължи да ръководи. На 42-ия паралел ми се вижда много неприятна концепцията хората, които падат от власт, да създадат изборите. За по-лош вид от този в действителност не мога да се сетя.
Друга опция – някой, въпреки и с по-ограничени благоприятни условия, да може да назначи държавно управление. Извън президента няма кой да бъде този някой. Цялата работа е в това, че не би трябвало толкоз постоянно да организираме избори.
Ако би трябвало да се трансформира Конституцията, то би могло да е в посока опитите за бламиране на едно държавно управление да са доста по-усложнени. Това няма общо с пълномощията на президента.

Ако Радев може да бъде упрекнат в нещо, то съгласно мен е в това, че той сътвори усещане за нещо като държавно управление в сянка. За държавно управление в сянка, което се състои преди всичко от неговите секретари и сега, в който няма постоянно държавно управление, то идва на власт. Това обаче е политически, а не парламентарен укор.

- Условието за липса на двойно поданство при заемането на избрани длъжности би трябвало ли да отпадне в изискванията на световен свят?

- Не, не би трябвало да отпадне. Това е моето мнение. Гражданството е най-интензивната връзка сред едно лице и един юридически ред. Ако един човек има такава интензивна връзка освен с българския юридически ред, само че и с различен юридически ред, би трябвало да избира.
Ще дам малко преувеличен образец, само че да си представим, че някой с двойно поданство става министър и го приканват в армията на другата страна.

В света има голям брой ограничавания на съображение поданство, не е правилно, че нямало. Елементарен образец е, че ние с вас, не можем да се кандидатираме за президент на Съединените американски щати даже да станем американски жители, тъй като изискването е да си роден в Съединени американски щати. Всъщност големият брой страни са деликатни с двойното поданство. Ако желая второ поданство, би трябвало да знам какво ще ми донесе то, само че няма нищо ужасно и да ме лиши от нещо.

- Споменахте за разломите, за избора, който би трябвало да направи всяка страна през днешния ден. Но България ли избира или някой различен избира вместо нас? Всяка дребна страна е подвластна от външния фактор, само че тук като че ли сме по-изпълнителни, по-раболепни, елитът ни се усеща добре, когато не носи отговорност. Или?

- Напоследък виждам, че сортираме хората, които поддържат връзка с външния свят – министри, хора от политическите кабинети, дипломати, представители в Европейски Съюз, по избран натюрел. Хора, които виждат своето бъдеще основно в европейските и международните структури. Не мога да не оценя, че Кристалина Георгиева е огромен експерт, само че не позволявам, че тя ще се върне в България да прави нещо значимо тук. Вероятно ще ви е мъчно да си визиите госпожа Мария Габриел да поведе партия в България? Защото аз не си представям.

Без да желая да кажа нещо неприятно, само че това са хора, които гледат на себе си като на наднационални, международни елити. Иван Кръстев беше развил такава концепция – има елити, за които знаеш, че в случай че има рецесия, ще останат с теб. Има и елити, за които знаеш, че при проблем ще вземат самолета и ще отлетят. Защото са конвертируеми елити. И е парадоксално, че доста европейци изпращат децата си да учат в най-големите университети в света, а по-късно не са склонни да гласоподават за тях на избори.

- Либерализъм-консерватизъм ли е разделянето, което ще дефинира образа на света отсега нататък? Откъде може да пристигна консервативна вълна у нас или съгласно Вас тя към този момент е реалност?

- За положително или за неприятно, ние сме имитация на протичащото се в света.
Либералният свят с всички негови измерения е в рецесия и това не може да се отхвърли. А едно от главните му измерения е глобализмът. Разбирането за световен свят е разбирането за това, че локалните особености нямат огромно значение. Баба ми е пила боза, само че аз пия Кока-Кола. За младите градски хора, които имат конвертируеми специалности, това евентуално е естествено. За друга част от обществото обаче не е толкоз естествено. А в случай че излезем от западния свят, ще забележим напълно друга картина. Глобализацията, която минава само през потреблението, откъсва индивида от неговите корени, само че не му дава нови опорни точки. И тази комплицираност не безусловно има демократичен излаз.

При другата огромна тематика в демократичното – правата на индивида, има същия разлом. Всеобщата декларация за правата на индивида на Организация на обединените нации от 1948 година в действителност в никакъв случай не е била всеобща. Има да вземем за пример декларация от Кайро на ислямските страни, която е различна и е за правата на индивида в Исляма. Защо едната декларация да е по-важна от другата?
Да се твърди, че избрани ценностни подреждания са безспорни не е белег за кой знае какъв разсъдък. Да не приказваме за това, че в миналото под права са се разбирали техники за прогласяване на самоочевидни полезности като живота и свободата, до момента в който през днешния ден от ден на ден се върви по посока на закрепване на противоречиви разлики и блян към неизпитване на дискомфорт.

В България това несъгласие не минава толкоз през либерално-консервативно, колкото през напрежение сред непрекъснато идващите новости и устойчивостта на традицията. Донякъде и сред консуматорския нагон и известна интровертност на обичайните православни общества.

- Трябва ли да имаме национална теория? Да формулираме ползи, които да бъдат защитавани, без значение какво държавно управление е на власт, либерали или консерватори, леви или десни?

- За страдание, в България няма схващане за това, че би трябвало да има нещо задоволително трайно, което да не можеш да променяш, когато дойдеш на власт. Каквото и да е то. Такъв е казусът в този момент и с Конституцията.
У нас като станеш законодател те обладава една профанна смелост, която е съвсем неукротима.

В постмодерните общества огромните разкази, огромните разкази са под огромен напън. Това са мрежови общества, където всеки има дребен роман и тези дребни разкази мъчно се съчетават. Би било добре, в случай че България има стабилно виждане за самата себе си – от кое място идваме и накъде сме се запътили, какво би трябвало да създадем, и към това виждане да се случват натрупвания, вместо всякога да кривим носът на кораба.
Много неща биха могли да се създадат, само че не съм кой знае какъв оптимист. Ако създадем допускания за света, които не са невротични, а рационални, то тогава България може да откри едно нелошо място в този свят. Страната ни има към момента непокътната природа, добър климат с четири сезона, не малко образовани и стимулирани хора. Важно е въпреки всичко в какво влагаме – инфраструктурата е значима, само че надалеч по-важни са хората и редът, в който те живеят.

Ще отворя скоба за образованието. Важно е образованието да приготви децата за живота, който им следва в света, който се развива. Но то би трябвало и да придвижи в идващото потомство един път познание (от Питагоровата теорема до Менделеевата таблица), само че и чувството за езика, за историята, да придвижи детайли на културна идентификация. Тук идва огромният конфликт сред глобалистите, които желаят да създадат обучение, което е изцяло лишено от корен, и традиционалистите, които признават само учебното заведение от своето детство. И колкото по-бързо намерим едно здравословно сечение сред тези възгледи, толкоз по-добри са възможностите ни за триумф.

- Позволете да приключим диалога, като се върнем към рисковете пред страната. Външните или вътрешните са по-опасни? Риск ли е да вземем за пример сглобката сега, защото към този момент няма мощ, която да ентусиазира обществото? Минахме през царя, през Бойко Борисов, през Радев, през Промяната, в този момент – нищо на хоризонта.

- Първият огромен риск е външно-политически. Ние членуваме в Европейски Съюз и в НАТО не по силата на естествена причинност, а тъй като по този начин сме решили. И това би трябвало да ни дава освен съзнанието за общи задължения, само че и самочувствието да имаме по-силен глас в тези общности. Както и да се развие войната на Русия, би трябвало да е ясно, че България не е фронтова страна. Всеки, който твърди противоположното и се пробва да промени ситуацията, основава големи опасности.
Що се отнася до Европейски Съюз, позволявам, че на европейските избори следващата година, ще има нова настройка в Европейския парламент, която е по-евроскептична. Това се усеща в доста страни. В това няма нищо неприятно единствено по себе си. Може би брюкселските елити избързаха в желанието си да създадат нещо сходно на федерация. България би трябвало да има доста ясни позиции. Трябва да се научим да формулираме и отстояваме нашия народен интерес не срещу останалите, а в границите на общността.

Не може българското държавно управление да мълчи, когато европейските институции приказват за разширение на Европейски Съюз преди ние да сме постигнали наши цели – участие в Шенген и еврозоната. Българската позиция би трябвало да бъде напълно ясна и еднопосочна: България постанова несъгласие върху всяко говорене за разширение на Европейски Съюз, до момента в който тези две неща не бъдат решени – и то не поради нас, а тъй като това ще бъде знак, че Съюзът е задоволително обединен в настоящия си тип, та да продължи да се уголемява. Нека първо да се обединим, а след това да се разширяваме – това би трябвало да е българската позиция. Но ми е малко мъчно да си показва министър председателят Денков да каже сходно нещо, а се хваля, че съм човек с будно въображение.

Що се отнася до вътрешните опасности, то главният от тях надали е в това, че не се обрисува фигурата на новия Спасител. Обществата са устроени по този начин, че хората ще припознаят някого и ще му се доверят.
Големият въпрос е различен: че без значение по какъв начин назоваваме ръководството – коалиция или не, тя размива значими граници, които до неотдавна бяха релативно устойчиви, с цел да може човек да се нарежда политически. Ние сме в сложен стадий, тъй като даже сегашните сътрудници да се разкачат, отново ще остане привкус, че те не са толкоз разнообразни.

Това незадълбочено про-европейско и про-атлантическо говорене загражда пътя към по-дълбока идентификация. Това плакатно преобладаващо говорене на процедура лишава хората от избор – всяка рецензия към демократична Европа се интерпретира като апел да тръгнем към Азия. А силата на демокрацията въпреки всичко е в правото на избор, нали?