Затварям очи за малко, гневът ме уморява
Има истории, които носят толкоз тиха, само че мощна мощ в себе си, че се увиват към сърцето и остават там вечно. Такъв е романът от шведската писателка Лиса Ридсен, който излиза на български език в деликатния превод на Любомир Гиздов единствено месеци откакто завоюва една от най-престижните награди в Швеция – „ Книга на годината “ за 2024 година и се подреди измежду финалистите за премията Norrland.
Написана в присъщия за шведските писатели малко минорен, само че стоплящ душата жанр, „ Жеравите отлитат на юг “ е трогателна история за бащите и синовете, сбогуването с любовта и живота, за спомените, които поемат на последния си полет. Роман, който самият Фредрик Бакман („ Човек на име Уве “) назовава „ вълнуваща история за тихата свирепост на любовта… Лична история за всеки, който е трябвало да каже довиждане на родител… “
89-годишният Бу усеща по какъв начин времето изтича все по-бързо и упорито всред пръстите му. Останал самичък, откакто момичето на сърцето му Фредерика лека-полека губи спомените си, Бу има за компания единствено обичаното си куче Сикстен. И сина си Ханс, който за момента избира да не вижда.
Защото Ханс желае да му вземе Сикстен – съгласно него старецът към този момент няма сили да се грижи за огромния си окосмен другар и в това има истина, която Бу отхвърля да признае.
В празнотата, оставена от Фредерика, която постоянно е била душата на фамилията, Бу остава заключен в размишления. А пред него като черно-бели фрагменти от аналогов уред се изнизват спомените за цялостен един живот. Срещата му с Фредерика и сладко-киселият усет на любовта, която постоянно си партнира със загубата. Обтегнатите връзки със сина му Ханс, трансформирали се в кълбо от прежда и страсти, които Бу няма задоволително време да разплете. Връзката със личния му татко и грешките, повторени несъзнателно от самия него.
Раздвоен сред гнева си към Ханс и желанието да изглади проблемите посред им, преди да си отиде от този свят, Бу се изправя против чупливата последователност на живота… Докато „ Жеравите отлитат на юг “ на последното си красиво пътешестване.
Нежен, трогателен и всепоглъщащ с майсторското си знание на най-деликатните влакна на човешката душа, романът на Лиса Ридсен се носи на крилете и на болката, и щастието.
Веднъж прочели „ Жеравите отлитат на юг “, читателите ще затворят последната страница с пречистващи сълзи в очите. Защото тя припомня топлината на човек, чието сърце познаваш като своето.
* * *
Из „ Жеравите отлитат на юг “ от Лиса Ридсен
ЧЕТВЪРТЪК, 18 май
Представям си по какъв начин го оставям без завещание, по какъв начин устройвам да не получи нищо.
Твърди, че желае да ми отнеме Сикстен както за мое положително, по този начин и за негово. Възрастните хора като мен не бивало да вървят в гората, а кучетата като Сикстен имали потребност от по-дълги разходки, в сравнение с до междуградския път и назад.
Поглеждам Сикстен, който лежи до мен на кухненския диван. Той разтваря челюсти, прозява се необятно и намества глава в скута ми. Заравям подутите си пръсти в козината му и клатя глава. Какво схваща въобще оня омразник? Няма да я бъде неговата.
Ингрид въздъхва откъм кухненската маса.
– Не мога да обещая нищо, Бу, само че ще направя каквото мога. Защото тая работа не е окей – споделя тя и продължава да написа в дневника на болногледачите.
Кимвам и се подсмихвам леко. Ако някой може да ми помогне за Сикстен, това е Ингрид.
Огънят в камината припуква. Пламъците танцуват към брезовите цепеници и ми е мъчно да откъсна пог лед от тях. Мислите ми се насочват към диалога с Ханс тази заран и още веднъж се нервирам. Какво като ни е наследник, за какъв се мисли? Не той взема решение къде ще живее Сикстен.
Затварям очи за малко, гневът ме уморява. Заслушвам се в придвижванията на Ингрид и дишането ми става по-дълбоко. Постепенно ядът утихва.
Подире му се появява познатото неспокойствие, което усещам в последно време. Стържене отвътре на гръдния панер, което идва и си отива. Усещане, че би трябвало да правя нещата по различен метод.
– Голям мъдрец си станал – сподели Тюре по телефона онзиден, когато пробвах да му обясня.
И несъмнено е прав, мисля си в този момент, до момента в който лежа на дивана със Сикстен и чувам Ингрид.
Защото в празнотата, която остана след теб, Фредрика, започнах да премислям за неща, на които преди не обръщах никакво внимание. Никога не съм изпитвал кой знае какво съмнение, знаех какво желая, и можех да разграничавам вярно от неверно. И към момента мога, само че стартирам и да се чудя.
Чудя се за какво стана по този начин. Мисля за майка и остарелия по метод, по който не бях мислил преди. Но най-много мисля за Ханс, не желая сред нас да се получи по този начин, както сред мен и остарелия.
Обаче по този начин се нервирам около дрязгите към Сикстен, че напряко не мога да си намеря място. Нищо няма да мога да оправя, в случай че ми отнеме Сикстен.
– Ще го изведа на къса разходка по обяд – споделя Ингрид и затваря уверено дневника.
Малките ѝ очи искрят. Ингрид също има куче и самата мисъл, че ще ми вземат Сикстен, я разстройва. Тя прокарва ръка през късата си сива коса и взема дозатора. Проверява хапчетата. За сърцето и всичко останало около него.
– Благодаря – давам отговор и сръбвам от чая си.
Ако имахме щерка, бих желал това да е Ингрид. Тя е връстничка на Ханс и учеше в прилежащия клас, а дядо ѝ работеше в дъскорезницата долу в Ранвикен едновременно със остарелия.
Днес е облечена единствено с тъмносин пуловер от фина вълна с логото на службата за грижи по домовете. Чудя се не ѝ ли е студено, на идване не носеше даже яке. В днешно време ме изненадва по какъв начин хората като че ли не изпитват мраз. Едно време обувах къси панталони още май месец и половината година ходех без чорапи. Сега зъзна непрекъснато и запалвам камината, без значение че на открито става по-топло. „ Така е – споделят лекарите и болногледачите. – Нормално е. “
И ти си станала зиморничава, Фредрика. Обикновено ти обличат една от старите плетени жилетки, когато те посещаваме.
Ингрид свъсва вежди. Струва ми се, че я слушам да мърмори нещо за дози и предписания. С времето и тя ще почне да мръзне като изпосталяла бекасина.
Тя още веднъж ревизира дозатора, след което вади телефона си, с цел да ревизира дали някой я е търсил. Осъзнавам, че не знам има ли семейство. Или просто не помня? По метода, по който хората дават отговор на въпросите ми, виждам, че съм почнал да не помня. Ханс се нервира и споделя: „ Нали преди малко ме пита “.
Ингрид в никакъв случай не ме кара да се усещам неуместно.
Намествам крайници, до момента в който я следя, опнат върху един от старите ти юргани. Ингрид несъмнено има хубави деца. Дружелюбни и добре възпитани.
Протягам се към чашата със чорба от шипки, която тя е оставила на масата. Хладката, гъста течност изпълва устата ми. Супата от шипки е едно от дребното неща, които към момента одобрявам. Толкова доста храни са трансформирали усета си. Вече не мога да хапвам сметанови сладкиши, имат усет на плесен. Въпреки това Ханс настойчиво продължава да купува сметанова торта понякога.
„ Толкова си слаб “, споделя. Все едно аз съм отговорен, че мускулите ми атрофират. Все едно аз съм си измислил това стареещо, неефикасно тяло.
Оставям чашата на масата и с долната си джука ограбвам супата, останала по мустаците ми.
Ингрид отива до камината и пъха вътре още две цепеници. Свикнала е да борави с дърва за огрев. С брат ѝ имат машина за дърва, такава, дето реже и цепи. Тежи дванайсет тона. Не познавах родителите ѝ, само че знам кои бяха. И двамата умряха рано, след което Ингрид пое стопанството.
Някои от болногледачите не знаят по какъв начин да палят огън. Слагат брезовата кора най-отдолу, вместо да създадат купчина и да я възпламенят откъм върха. Първоначално им споделях по какъв начин се прави, само че с времето се изморих. Особено по-младите са безнадеждни случаи. За остарелия могат да се кажат доста неща, само че във всеки случай ме научи да запалвам огън както би трябвало. Младите през днешния ден не мислят и два дни напред, получават всичко наготово и не знаят обикновени неща, които ние научавахме още като хлапетии. Какво ще вършат, в случай че стане някое злополучие? Ако спре токът или водоснабдяването? Всичките ще изпопадат като къща от карти.
Отпускам взор върху огъня. Аз ще изкарам много дълго с водата от Ренесбекен, дървата за огрев и храната в мазето. Пламъците клъвват страхливо брезовата кора и след това бързо се разгарят. Жълтият танц ме кара да се замисля за Ханс и по какъв начин като дребен седеше като обаян пред камината. Когато към момента ми се възхищаваше и наостряше уши при всяка моя дума.
– Ханс желае също по този начин да спра да запалвам камината. Иска да ми вземе освен Сикстен, ами и огъня – засмивам се под мустак, макар че чувствам стърженето в гърдите, като го споделям. – Мисли, че вместо това мога да пущам радиатора. Че мога да си го разреша.
– Знам – споделя Ингрид и изплаква чинията. – Но знаеш, че го споделя от угриженост. Страхува се да не забравиш клапата на камината или да не паднеш, до момента в който носиш дърва, или си на открито със Сикстен.
„ Или пък го споделя от нарцисизъм и идиотия “, желае ми се да отвърна, само че прегризвам устни.
– Не обръщай внимание на това с огъня. Идваме тук толкоз постоянно, че и да забравиш нещо, бързо ще видим.
Заравям ръка в брадата си и измърморвам, че Ханс това не го интересува, само че Ингрид сякаш не ме чува.
– Вечерта ще пристигна Ева-Лена – споделя тя по-късно. Ядосвам се и кимвам, без да отворя очи, само че знам, че сънят скоро ще ме подари с успокояващата си прегръдка.
Ева-Лена стартира да идва, тъй като, когато падна първата слана, Ингрид се подхлъзна и си счупи крайници. Нямаше я няколко седмици и трябваше да понасям дъртата магьосница. Че и за похлупак на всичко е от Фрьосьон.
От службата за грижи по домовете ме навестяват четири пъти на ден. Когато Ханс го предложи за пръв път, към половин година откакто ти се реалокира, взех решение, че е неуместно. Изсмях му се в лицето, само че след това ме хвана малко позор. Все отново той ми мислеше положителното.
Това беше по времето, когато още имах надзор над личния си живот.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Написана в присъщия за шведските писатели малко минорен, само че стоплящ душата жанр, „ Жеравите отлитат на юг “ е трогателна история за бащите и синовете, сбогуването с любовта и живота, за спомените, които поемат на последния си полет. Роман, който самият Фредрик Бакман („ Човек на име Уве “) назовава „ вълнуваща история за тихата свирепост на любовта… Лична история за всеки, който е трябвало да каже довиждане на родител… “
89-годишният Бу усеща по какъв начин времето изтича все по-бързо и упорито всред пръстите му. Останал самичък, откакто момичето на сърцето му Фредерика лека-полека губи спомените си, Бу има за компания единствено обичаното си куче Сикстен. И сина си Ханс, който за момента избира да не вижда.
Защото Ханс желае да му вземе Сикстен – съгласно него старецът към този момент няма сили да се грижи за огромния си окосмен другар и в това има истина, която Бу отхвърля да признае.
В празнотата, оставена от Фредерика, която постоянно е била душата на фамилията, Бу остава заключен в размишления. А пред него като черно-бели фрагменти от аналогов уред се изнизват спомените за цялостен един живот. Срещата му с Фредерика и сладко-киселият усет на любовта, която постоянно си партнира със загубата. Обтегнатите връзки със сина му Ханс, трансформирали се в кълбо от прежда и страсти, които Бу няма задоволително време да разплете. Връзката със личния му татко и грешките, повторени несъзнателно от самия него.
Раздвоен сред гнева си към Ханс и желанието да изглади проблемите посред им, преди да си отиде от този свят, Бу се изправя против чупливата последователност на живота… Докато „ Жеравите отлитат на юг “ на последното си красиво пътешестване.
Нежен, трогателен и всепоглъщащ с майсторското си знание на най-деликатните влакна на човешката душа, романът на Лиса Ридсен се носи на крилете и на болката, и щастието.
Веднъж прочели „ Жеравите отлитат на юг “, читателите ще затворят последната страница с пречистващи сълзи в очите. Защото тя припомня топлината на човек, чието сърце познаваш като своето.
* * *
Из „ Жеравите отлитат на юг “ от Лиса Ридсен
ЧЕТВЪРТЪК, 18 май
Представям си по какъв начин го оставям без завещание, по какъв начин устройвам да не получи нищо.
Твърди, че желае да ми отнеме Сикстен както за мое положително, по този начин и за негово. Възрастните хора като мен не бивало да вървят в гората, а кучетата като Сикстен имали потребност от по-дълги разходки, в сравнение с до междуградския път и назад.
Поглеждам Сикстен, който лежи до мен на кухненския диван. Той разтваря челюсти, прозява се необятно и намества глава в скута ми. Заравям подутите си пръсти в козината му и клатя глава. Какво схваща въобще оня омразник? Няма да я бъде неговата.
Ингрид въздъхва откъм кухненската маса.
– Не мога да обещая нищо, Бу, само че ще направя каквото мога. Защото тая работа не е окей – споделя тя и продължава да написа в дневника на болногледачите.
Кимвам и се подсмихвам леко. Ако някой може да ми помогне за Сикстен, това е Ингрид.
Огънят в камината припуква. Пламъците танцуват към брезовите цепеници и ми е мъчно да откъсна пог лед от тях. Мислите ми се насочват към диалога с Ханс тази заран и още веднъж се нервирам. Какво като ни е наследник, за какъв се мисли? Не той взема решение къде ще живее Сикстен.
Затварям очи за малко, гневът ме уморява. Заслушвам се в придвижванията на Ингрид и дишането ми става по-дълбоко. Постепенно ядът утихва.
Подире му се появява познатото неспокойствие, което усещам в последно време. Стържене отвътре на гръдния панер, което идва и си отива. Усещане, че би трябвало да правя нещата по различен метод.
– Голям мъдрец си станал – сподели Тюре по телефона онзиден, когато пробвах да му обясня.
И несъмнено е прав, мисля си в този момент, до момента в който лежа на дивана със Сикстен и чувам Ингрид.
Защото в празнотата, която остана след теб, Фредрика, започнах да премислям за неща, на които преди не обръщах никакво внимание. Никога не съм изпитвал кой знае какво съмнение, знаех какво желая, и можех да разграничавам вярно от неверно. И към момента мога, само че стартирам и да се чудя.
Чудя се за какво стана по този начин. Мисля за майка и остарелия по метод, по който не бях мислил преди. Но най-много мисля за Ханс, не желая сред нас да се получи по този начин, както сред мен и остарелия.
Обаче по този начин се нервирам около дрязгите към Сикстен, че напряко не мога да си намеря място. Нищо няма да мога да оправя, в случай че ми отнеме Сикстен.
– Ще го изведа на къса разходка по обяд – споделя Ингрид и затваря уверено дневника.
Малките ѝ очи искрят. Ингрид също има куче и самата мисъл, че ще ми вземат Сикстен, я разстройва. Тя прокарва ръка през късата си сива коса и взема дозатора. Проверява хапчетата. За сърцето и всичко останало около него.
– Благодаря – давам отговор и сръбвам от чая си.
Ако имахме щерка, бих желал това да е Ингрид. Тя е връстничка на Ханс и учеше в прилежащия клас, а дядо ѝ работеше в дъскорезницата долу в Ранвикен едновременно със остарелия.
Днес е облечена единствено с тъмносин пуловер от фина вълна с логото на службата за грижи по домовете. Чудя се не ѝ ли е студено, на идване не носеше даже яке. В днешно време ме изненадва по какъв начин хората като че ли не изпитват мраз. Едно време обувах къси панталони още май месец и половината година ходех без чорапи. Сега зъзна непрекъснато и запалвам камината, без значение че на открито става по-топло. „ Така е – споделят лекарите и болногледачите. – Нормално е. “
И ти си станала зиморничава, Фредрика. Обикновено ти обличат една от старите плетени жилетки, когато те посещаваме.
Ингрид свъсва вежди. Струва ми се, че я слушам да мърмори нещо за дози и предписания. С времето и тя ще почне да мръзне като изпосталяла бекасина.
Тя още веднъж ревизира дозатора, след което вади телефона си, с цел да ревизира дали някой я е търсил. Осъзнавам, че не знам има ли семейство. Или просто не помня? По метода, по който хората дават отговор на въпросите ми, виждам, че съм почнал да не помня. Ханс се нервира и споделя: „ Нали преди малко ме пита “.
Ингрид в никакъв случай не ме кара да се усещам неуместно.
Намествам крайници, до момента в който я следя, опнат върху един от старите ти юргани. Ингрид несъмнено има хубави деца. Дружелюбни и добре възпитани.
Протягам се към чашата със чорба от шипки, която тя е оставила на масата. Хладката, гъста течност изпълва устата ми. Супата от шипки е едно от дребното неща, които към момента одобрявам. Толкова доста храни са трансформирали усета си. Вече не мога да хапвам сметанови сладкиши, имат усет на плесен. Въпреки това Ханс настойчиво продължава да купува сметанова торта понякога.
„ Толкова си слаб “, споделя. Все едно аз съм отговорен, че мускулите ми атрофират. Все едно аз съм си измислил това стареещо, неефикасно тяло.
Оставям чашата на масата и с долната си джука ограбвам супата, останала по мустаците ми.
Ингрид отива до камината и пъха вътре още две цепеници. Свикнала е да борави с дърва за огрев. С брат ѝ имат машина за дърва, такава, дето реже и цепи. Тежи дванайсет тона. Не познавах родителите ѝ, само че знам кои бяха. И двамата умряха рано, след което Ингрид пое стопанството.
Някои от болногледачите не знаят по какъв начин да палят огън. Слагат брезовата кора най-отдолу, вместо да създадат купчина и да я възпламенят откъм върха. Първоначално им споделях по какъв начин се прави, само че с времето се изморих. Особено по-младите са безнадеждни случаи. За остарелия могат да се кажат доста неща, само че във всеки случай ме научи да запалвам огън както би трябвало. Младите през днешния ден не мислят и два дни напред, получават всичко наготово и не знаят обикновени неща, които ние научавахме още като хлапетии. Какво ще вършат, в случай че стане някое злополучие? Ако спре токът или водоснабдяването? Всичките ще изпопадат като къща от карти.
Отпускам взор върху огъня. Аз ще изкарам много дълго с водата от Ренесбекен, дървата за огрев и храната в мазето. Пламъците клъвват страхливо брезовата кора и след това бързо се разгарят. Жълтият танц ме кара да се замисля за Ханс и по какъв начин като дребен седеше като обаян пред камината. Когато към момента ми се възхищаваше и наостряше уши при всяка моя дума.
– Ханс желае също по този начин да спра да запалвам камината. Иска да ми вземе освен Сикстен, ами и огъня – засмивам се под мустак, макар че чувствам стърженето в гърдите, като го споделям. – Мисли, че вместо това мога да пущам радиатора. Че мога да си го разреша.
– Знам – споделя Ингрид и изплаква чинията. – Но знаеш, че го споделя от угриженост. Страхува се да не забравиш клапата на камината или да не паднеш, до момента в който носиш дърва, или си на открито със Сикстен.
„ Или пък го споделя от нарцисизъм и идиотия “, желае ми се да отвърна, само че прегризвам устни.
– Не обръщай внимание на това с огъня. Идваме тук толкоз постоянно, че и да забравиш нещо, бързо ще видим.
Заравям ръка в брадата си и измърморвам, че Ханс това не го интересува, само че Ингрид сякаш не ме чува.
– Вечерта ще пристигна Ева-Лена – споделя тя по-късно. Ядосвам се и кимвам, без да отворя очи, само че знам, че сънят скоро ще ме подари с успокояващата си прегръдка.
Ева-Лена стартира да идва, тъй като, когато падна първата слана, Ингрид се подхлъзна и си счупи крайници. Нямаше я няколко седмици и трябваше да понасям дъртата магьосница. Че и за похлупак на всичко е от Фрьосьон.
От службата за грижи по домовете ме навестяват четири пъти на ден. Когато Ханс го предложи за пръв път, към половин година откакто ти се реалокира, взех решение, че е неуместно. Изсмях му се в лицето, само че след това ме хвана малко позор. Все отново той ми мислеше положителното.
Това беше по времето, когато още имах надзор над личния си живот.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ