Има хора, които просто заспиват. Пускат глава на възглавницата и

Има хора, които просто заспиват. Пускат глава на възглавницата и след три секунди са в отвъдното – на сънищата. Има и други – нашият тим. Онези, при които тялото лежи, само че мозъкът взема решение, че тъкмо в този момент е идеалният миг да направи равносметка на живота, да пренапише сюжет или да разиска с вътрешния си глас за какво през 2009-а е споделил това неуместно изречение.

Мозъкът, колкото и да ни се желае да го спрем, няма бутон " off ". Той е като котка – колкото повече му казваш " легни ", толкоз повече се разхожда по масата. Причините? Официално – психолозите ще ти кажат " стрес, тревога, хормонален дисбаланс, свръхактивна когнитивна възбуденост “. Неофициално – просто си от хората, които мислят малко повече и постоянно по-дълбоко, в сравнение с им е потребно, написа " Фокус ".

Истината е, че когато денят е приключил, а тишината падне, оставаме уединено със себе си. И тогава стартира парадът:

" Ами в случай че... ", " Трябваше да... ", " Утре ще... ". Всички недоизговорени мисли се втурват да си довършат изреченията. Мозъкът не желае да ни пречи – просто продължава това, което е правил през целия ден – да проучва, да подрежда, да управлява.

Специалистите споделят, че това е въпрос на табиет – в случай че постоянно мислиш в леглото, мозъкът към този момент свързва възглавницата с мисловна активност, не със сън. Така " време за лягане " се трансформира във " време за мислене ".

Какво може да се направи?

Парадоксално – нищо принудително. Не се бориш с мозъка, тъй като това е като да крещиш на дете да млъкне. Вместо това му даваш изход: записваш всичко, което те човърка, на лист хартия; правиш си спокоен обред  – чай, постепенно дишане, тъмна стая, без екрани, без вести, без разбори.

Ако след половин час не заспиш – ставаш. Правиш нещо умерено. После се връщаш. Мозъкът би трябвало да разбере, че леглото не е сцена за монолог, а място за финалните овации на деня.

И да, има хора, при които биологията също си споделя думата – невротрансмитерите просто не " изключват “ вярно. Но даже тогава ритъмът на покой може да се научи. Малко неизменност, малко обич към себе си, и схващане, че не всичко би трябвало да бъде решено преди съня, поучава " Фокус “.

Понякога просто би трябвало да кажем на мислите " Момичета и момчета, на следващия ден продължаваме “. И тогава, най-сетне, идва тишината.