Има един момент в третия решаващ сет на финала на

Има един миг в третия решителен сет на финала на „ Уимбълдън “ през 1993 година, когато Яна Новотна наподобява непобедима. Води с 4 на 1 сета и – при 40 на 30 в нейна изгода – сервира топката, което значи, че е на точка от продобиване на гейма и единствено на пет от една толкоз бленувана победа в тенис шампионата. Току-що е отвърнала с бекхенд на удара на противничката си Щефи Граф, топката допира мрежата и се приземява толкоз внезапно в дъното на корта, че Граф съумява само да хвърли взор, изпълнен с неприкрито изтощение.

Трибуните на централния корт са претъпкани. Херцогът и херцогинята на Кент са на своите нормални места в кралската ложа. Новотна е в бяло, уравновесена и самоуверена, русата ѝ коса е прибрана с лента. И тъкмо тогава се случва нещо. Тенисистката сервира топката право в мрежата. Замахът ѝ е нерешителен, единствено от ръката, без да включи краката и тялото. Двойна неточност. На идната точка реагира постепенно на висока топка на Граф и несполучливо изиграва воле на форхенд. При точка за продобиване на гейма запраща топката в мрежата.

Вместо 5 на 1 в нейна изгода, резултатът става 4 на 2. Граф сервира: лесна победа, резултатът става 4 на 3. Новотна сервира. Не подмята топката задоволително високо. Главата ѝ е ниско. Движенията ѝ очебийно се забавят. Прави двойна неточност един път, повторно, трети. Изтласкана от форхенда на Граф, Новотна необяснимо дава отговор с невисок, плосък удар, ориентиран право към Граф, вместо да изиграе висок форхенд по диагонала, с който би спечелила време да заеме позиция. 4 на 4. Дали внезапно не ѝ е предходна мисълта какъв брой извънредно близко е била до успеха? Дали си е спомнила, че в никакъв случай преди не е печелила огромен шампионат? Дали пък не е погледнала през мрежата, съзирайки Щефи Граф – Щефи Граф!, – най-великата състезателка от нейното потомство?

Сега Новотна, очевидно разчувствана, се движи напред-назад и подскача на сервис линията в очакване на сервиса на Граф. Задъхана, си прошепва нещо. Очите ѝ шарят по корта. Граф печели гейма с лекост. Новотна като че ли е предходна на мудни обороти, не печели нито една точка: резултатът става 5 на 4 за Граф. Отстрани на корта Новотна изтрива ракетата и лицето си с забрадка, а след това попива пръстите на ръката си един по един. Неин сервис. Пропуска рутинно воле, тръсва глава, приказва си. Не съумява с първия сервис, повтаря, след това, в настъпилото раздвижване, удря извънредно неприятен бекхенд, който изтръгва ракетата от ръката ѝ и я запраща нанякъде. Новотна е неузнаваема. Сякаш не е елитна тенисистка, а начинаеща. Рухва под напрежението…

Но за какво всичко това ѝ се случва? За нея, както и за всички фенове – безусловно изведнъж? Нали се допуска, че тъкмо при напрежение изваждаме от себе си най-хубавото? Правим упорити опити. Концентрираме се повече. Качва ни се адреналинът. Стараем се да осъществим по-добре задачата. Е, какво ѝ става?

При точка до продобиване на шампионата, Новотна запраща невисок, внимателен и плитък лоб към Граф. Граф забива отвисоко неподлежащ на връщане смаш и това е края! Смаяна, Новотна се приближава до мрежата. Граф я целува по двете бузи. На церемонията по награждаването херцогинята на Кент връчва на тенисистката премията за второто място – дребна сребърна паница – и ѝ пошушва нещо в ухото, а Новотна като че ли едвам в този момент осъзнава какво е направила. Ето я – потна и изтощена, наведена към изтънчената беловласа херцогиня с перлена огърлица. Херцогинята се повдига и придърпва главата на Новотна на рамото си, при което спортистката заридава.

Човешките същества се объркват, когато са напрегнат. Пилоти катастрофират, гмуркачи се давят. В ослепителния искра на надпреварата баскетболисти не могат да улучат коша, а голфъри не уцелват дупката.

Когато това се случи, споделяме, че някой се е „ паникьосал “, или, на състезателен диалект, че е „ блокирал “. Но какво значат тези думи? И двете имат негативен нюанс. Прието е, че да блокираш или да се паникьосаш е еднакво на това да се откажеш.

Наистина ли обаче всички форми на крах са равнозначни? И какво ни споделят те за нас самите и за личните ни мисли?

Живеем във време, в което сме захласнати от триумфа и се опитваме да документираме безчет способи, по които надарени хора преодоляват провокации и трудности. Може обаче да се поучим доста и от документирането на случаи, при които надарени хора се провалят.

„ Блокирането “ звучи неразбираемо и общо, само че в действителност разказва съответен тип крах. Например, психолозите постоянно употребяват една допотопна видеоигра за експериментиране на двигателните умения. Слагат те да седнеш пред компютър, на чийто екран са изобразени четири кутийки в редичка, а на клавиатурата има надлежно четири бутона в редичка. Върху кутийките на екрана стартират едно по едно да се появяват хиксчета; задачата ти е при всяко хиксче да натиснеш съответстващия му бутон на клавиатурата.

Според Даниел Уилингъм, психолог във Вирджинския университет, в случай че авансово ти е пояснен моделът, по който се появяват хиксчетата, това би скъсило доста времето за реакция и натискане на верния бутон. Първите няколко рунда, до момента в който запомниш последователността, би играл по-внимателно, след което ставаш все по-бърз. Уилингъм назовава това „ експлицитно учене “.

Ами в случай че не ти е казано, че хиксчетата се появяват в избрана поредност и ти не схванеш, дори откакто поиграеш известно време, че съществува модел? И в този случай ще ускориш темпото – ще разгадаеш последователността неумишлено. Уилингъм назовава това „ имплицитно учене “ – учене, което става оттатък осъзнатостта. Тези две системи на учене са напълно разнообразни, ситуирани са в разнообразни елементи на нашия мозък. Улинингъм споделя, че когато за първи път ти преподават нещо – да речем, по какъв начин се удря бекхенд или висок форхенд, – ти го осмисляш с изпитание, вникваш в наученото. Но в процеса на рационализиране надвива имплицитната система. Започваш да изпълняваш бекхенда безпрепятствено, без да се замисляш. Нервните центрове, свързани с имплицитното учене, се занимават със силата и времевата рамка, и когато тази система проработи, започваш да развиваш нюх и акуратност, дарба да удариш топката сега на отскачането ѝ от земята или да биеш сервис със 120 километра в час. „ Това е нещо, което се случва последователно – споделя Уилингъм. – Биеш няколко хиляди форхенда и все пак продължаваш да обръщаш внимание. Но към този момент не чак толкоз. Докато най-после въобще не забелязваш какво прави ръката ти. “

В условия на стрес обаче е допустимо да надделее експлицитната система. Ето това значи да блокираш. Когато Яна Новотна стартира да бърка на „ Уимбълдън “, то е тъй като се е върнала към времето, когато е мислела за ударите си. Тя губи своята близост, усета си. Прави двойни неточности при сервиса, не съумява да върне високите топки – ударите, които изискват най-тънка сензитивност към факторите мощ и време. Сякаш става различен човек – играе постепенно и внимателно като начинаеща, тъй като, в прочут смисъл, още веднъж е начинаеща: разчита на образователна система, която не е употребила от дете при осъществяване на сервиси, високи форхенди и волета – от времето, когато е правила първите си стъпки в тениса.

Същото се случва с Чък Ноблаух, втория бейзман на „ Ню Йорк Янкис “, който необяснимо за какво се затруднява да хвърли топката към първа база. Стресиран, че играе пред 40 хиляди почитатели на стадиона на янките, Ноблаух внезапно превключва на експлицитен режим и стартира да хвърля като състезател от детската лига.

Паниката е нещо напълно друго. Да разгледаме следния случай, когато при гмуркане става случай – описа ми го Ефимиа Морфю, специалистка от НАСА по въпросите на човешкия фактор:

„ Случи се преди десетина години в залива Монтерей, Калифорния, по време на гмуркане в открити води за приемане на документ. Бях на деветнайсет. Упражнявах гмуркане от две седмици. За пръв път излизах в открити води без инструктор. Бяхме единствено двете с приятелката ми. Трябваше да се спуснем на към петнайсет метра дълбочина и да създадем упражнение, при което смъкваме регулатора от устата си, вземаме аварийния от водолазната жилетка и вършим издишване през него. Приятелката ми направи упражнението. Аз поех втория си регулатор – сложих мундщука в устата си и издишах, с цел да прочистя канала му, след това вдишах и – за моя изненада – усетих вода. Вдишвах вода. После маркучът, който свързваше мундщука с бутилката – моят източник на въздух, – се отпуши и въздухът експлодира в лицето ми.

В този миг ръката ми посегна към маркуча с въздух на моята партньорка, бях подготвена да го изтръгна от нея. Стана без да мисля. Физиологична реакция. Очите виждат по какъв начин ръката прави нещо безконтролно. Боря се със себе си. Недей! Тогава се пробвах да помисля по какъв начин да постъпя. И не се сетих. Хрумна ми само това: в случай че не можеш да си окажеш помощ сама, остави индивида до теб да се погрижи. Отпуснах ръка и просто останах неподвижен. “

Това е христоматиен образец за припадък на суматоха. В този миг Морфю е спряла да мисли. Забравила е, че има авариен източник на въздух, който работи безпроблемно и който секунди преди този момент е махнала от устата си. Забравила е и че партньорката ѝ също разполага с обикновено работещ източник на въздух, който елементарно могат да споделят; не запомнила е също по този начин, че в случай че грабне регулатора на партньорката си, ще изложи на заплаха и двете. Останал ѝ е само най-примитивният инстинкт: да се докопа до въздух.

Стресът изтрива краткосрочната памет . Обикновено хората с огромен опит не се паникьосват, тъй като щом стресът изтрие краткосрочната им памет, идва опитът, на който да се опрат. Какво обаче прави дилетант като Морфю? „ Опитах се да помисля по какъв начин да постъпя. И не се сетих. “

Наред с другото, суматохата предизвиква по този начин нареченото от психолозите „ свиване на усещанията “. В едно проучване, направено при започване на седемдесетте години на ХХ век, на група субекти е предоставено да изпълнят задача за бдителност, като са сложени в симулатор – камера под налягане, – създаващ условия като при гмуркане на двайсет метра дълбочина.

Освен главната задача за бдителност, те би трябвало да натискат бутон постоянно когато с периферното си зрение виждат блещукане на светлинка. Субектите в симулатора имат доста повишени по отношение на контролната група сърдечни индикатори, което значи, че са в стрес. Този стрес не се отразява на главната задача за наблюдатеност, само че при хващане на проблясването с периферното зрение субектите демонстрират съвсем двойно по-слаби резултати по отношение на контролната група.

Човек се концентрира върху едно нещо, което гълтам цялото му внимание – изяснява Морфю. – Има един прочут образец от авиационната процедура: знакът за втурване на колесника при приземяване е развален и водачите нямат визия дали колесникът е спуснат, или не. Те са толкоз съсредоточени върху лампичката, която не свети, че не виждат, че автопилотът не работи и… самолетът се разрушава. “ Морфю протяга ръка към мундщука на партньорката си, тъй като той е единственият, който вижда.

В този смисъл суматохата е противоположното на блокирането. Да блокираш значи да мислиш прекалено много .

Да се паникьосаш значи да мислиш прекомерно малко. Блокирането води до загуба на инстинкта. Паниката е завръщане към инстинкта. Може да ни се коства, че са едно и също, само че в действителност разликата посред им е от небето до земята.

Защо тази разлика е значима? Всъщност в някои случаи тя в реалност не е толкоз значима. Ако си бил на крачка от спечелването на тенис мач, само че в последна сметка си изгубил, какво значение има дали си блокирал, или си изпаднал в суматоха – по този начин или другояче – изгубил си. Ясно е обаче, че в някои случаи анализът на това по какъв начин се е стигнало до неуспеха е основен за разбирането на аргументите за този крах.

Да вземем за образец самолетната злополука, при която умира Джон Ф. Кенеди-младши. Подробностите към полета са добре известни. В една петъчна вечер през юли 1999 година Кенеди излетява със своята брачна половинка и с етърва си и се насочва към остров Мартас Винярд. Нощта е мъглива и Кенеди лети над бреговата линия на Кънектикът, а светлините изпод му служат за лидер. При Уестърли, Роуд Айланд, той изоставя брега и се насочва право към пролива Роуд Айланд и в този миг, явно объркан от тъмнината и леката мъгла, подхваща серия странни маневри: накланя самолета надясно по посока на океана, след това – наляво. Издига се и се спуска. Ускорява и понижава скоростта. Само на няколко благи от задачата Кенеди губи надзор върху ръководството и самолетът пада в океана.

Казано на профилиран език – грешката на Кенеди се състои в неспособността му да поддържа принципен водоравен полет. Това се оказва сериозно, тъй като когато самолетът се наклони на една страна, той стартира да завива и крилата му губят част от способността си за издигане. Оставен без надзор, този развой се форсира. Ъгълът на наклона се усилва, завоят става все по-остър и самолетът се устремява към земята като в свредел. Пилотите му споделят „ спиралата на гибелта “.

А за какво Кенеди не е овладял спускането? Защото когато видимостта е дребна, а стресът – огромен, даже да осъзнаваш, че си влезнал в спиралата на гибелта, изправянето на крилете се оказва изненадващо мъчно. Под натиска на напрежението Кенеди не съумява да се оправи.

Ако пилотираше денем или при ясна луна, той би съумял. Ако вие сте водачът и гледате право напред от пилотската кабина, ще можете да съпоставите наклона на крилата с линията на хоризонта пред себе си. Но когато на открито е мрачно, хоризонтът изчезва. Нямате външна насочна линия, по отношение на която да регулирате наклона на самолета. На земята сме наясно дали сме в хоризонтално състояние дори когато е мрачно – с помощта на вестибуларния уред, намиращ се във вътрешното ни ухо. При спираловидното пикиране обаче, под въздействието на силата на гравитацията върху вътрешното ухо, водачът се усеща в устойчиво равновесие дори когато самолетът не е. По същия метод когато сте в реактивен аероплан и той се накланя на 30 градуса след излитането, книгата в скута на пасажера до вас няма да се приплъзне към вашите колене, нито пък молив на пода ще се търкулне към по-ниската страна на самолета. Физиката на летенето е такава, че даже по средата на завоя всички в кабината на самолета се усещат в равновесие.

Това е мъчно за разбиране и с цел да го схвана, направих полет с Уилям Ланджуиш, създател на чудесна книга за летенето – „ Във вътрешността на небето “.

Срещнахме се на летището „ Сан Хосе “, в самолетния хангар, където милиардерите от Силициевата котловина държат частните си самолети. Ланджуиш е бабанка, встъпил в четиридесетте, с шоколадов тен и красота, каквато сме привикнали да приписваме на водачите (поне след излизането на кино лентата „ Истинските неща “[1]).

Излетяхме на мръкване, насочихме се към залива Монтърей и продължихме натам, до момента в който крайбрежните светлини останаха зад нас и нощта заличи хоризонта. Ланджуиш деликатно наклони самолета наляво. Отмести ръцете си от лоста. Небето в този момент не ми споделяше нищо, по тази причина се концентрирах върху бордовите уреди. Носът на самолета се снижи. Стабилизаторът сочеше, че се накланяме първо на 15 градуса, след това на 30, след това на 45 градуса. „ Сега пикираме спираловидно “, сподели умерено Ланджуиш. Скоростта ни непрекъснато се усилваше – от 180 възела на 190, след това на 200. Стрелката на висотомера се придвижваше надолу. Самолетът падаше като камък с хиляда метра в минута. Долових напълно едва увеличение на бученето на машината и шума напразно, до момента в който се засилвахме. Ако обаче в този миг двамата разговаряхме, нямаше да усетя нищо. Ако кабината не беше херметизирана, ушите ми щяха да изпукат, изключително когато влязохме в стръмната част на пикирането. Освен тези чувства обаче нямаше безусловно нищо друго. При спираловидното пикиране гравитацията – силата на инерцията – е естествена. Както споделя Ланджуиш, самолетът обича спираловидното пикиране. Времето откогато започнахме пикирането не надвишаваше 6-7 секунди.

Изведнъж водачът изправи крилата и дръпна лоста обратно, с цел да вдигне носа, като по този метод прекъсне пикирането. Едва тогава усетих цялата мощ на инерционното натоварване, което ме залепи на седалката. „ При наклоняването на самолета не се усеща тежестта на инерцията – изясни Ланджуиш. – За непосветените няма нищо по-объркващо от това. “

Попитах Ланджуиш още какъв брой можехме да падаме. „ Още 5 секунди и опциите на самолета щяха да бъдат изчерпани “, отговори ми той, с което искаше да каже, че при опит да се изтегли самолета от пикиране се образува мощ, която би раздробила корпуса на части. Отместих погледа си от бордовите уреди и помолих Ланджуиш да направи още едно спираловидно пикиране, този път без да ме предизвестява. Седнах и зачаках. Тъкмо се канех да му кажа да стартира да пикира по своя преценка, когато ненадейно бях залепен за облегалката. „ Току-що се спуснахме триста метра надолу “, сподели ми.

Именно невъзможността да усетиш на процедура какво прави самолетът е повода нощните полети да са по този начин стресиращи. И подобен е бил стресът, който евентуално е изживял Кенеди, когато е поел към Уестърли над водата, оставяйки зад тила си ориентира на осветената крайбрежна линия на Кънектикът. Пилот, правил полет до Нантъкет същата нощ, оповестява на Националната работа за транспортна сигурност, че когато е захождал към Мартас Винярд, и хоризонтът, и крайбрежните светлини са били към момента забележими. Онази странна крайна поредност от маневри, които Кенеди е подхванал, се е дължала на неистовия му опит да откри прояснение в мъглата. Напрягал се е да види светлините на Мартас Винярд, да си върне изгубения небосвод. Между редовете на отчета, който Националната работа за транспортна сигурност изготвя за злополуката, сякаш се усеща отчаянието на Кенеди:

Около 21:38 ч. обектът подхваща десен завой в южна посока.  Около 30 секунди по-късно стопира пикирането на 700 метра и стартира нанагорнище в продължение на нови 30 секунди. През това време обектът стопира да завива и скоростта му се намалява до към 153 възела. В 21:39 ч. обектът се издига на 800 метра и полита в югоизточна посока. Около 50 секунди по-късно влиза в ляв завой и се издига на 850 метра. Тъй като обектът продължава левия завой, машината стартира втурване, което доближава скорост към 300 метра в минута.

Дали Кенеди е блокирал, или е бил налегнат от суматоха? Тук разликата сред тези две положения е от основно значение. Ако е блокирал, несъмнено е превключил на експлицитен режим. В подобен случай придвижванията му в пилотската кабина са станали очебийно по-бавни и не по този начин свободни. Вероятно се е върнал към съсредоточеното използване на наученото в пилотския курс – в действителност и това би могло да му помогне. Кенеди е имал потребност да намерения, да се концентрира върху бордовите уреди, да се откъсне от инстинктивното пилотиране, което му е вършело работа до момента в който е виждал хоризонта.

Вместо това обаче, по всичко проличава, го е обхванала суматоха. В момента, в който е трябвало да си напомни какво са го учили за пилотирането благодарение на бордовите уреди, главата му – също както при Морфю под водата – евентуално се е изпразнила. Вместо да се концентрира върху бордовите уреди, той сякаш се е фокусирал върху един въпрос: „ Къде са светлините на Мартас Винярд? “ Вероятно жироскопът и останалите уреди са били станали за него толкоз невидими, колкото периферните светлинки при тестванията за проучване на суматохата под водата. Оставил се е на инстинктите си, на това по какъв начин усеща самолета в тъмното, а в тъмното, несъмнено, инстинктите не са могли да му подскажат нищо.

Докладът на Националната работа за транспортна сигурност сочи, че за финален път крилата на самолета са били хоризонтални на седмата секунда след 21:40 ч., а самолетът се е забил във водата в 21:41 ч., тъй че тук сериозният интервал е траял по-малко от 60 секунди. На 25-ата секунда от последната минута самолетът се е килнал под ъгъл по-голям от 45 градуса. Във вътрешността на пилотската кабина евентуално това се е усещало обикновено. В един миг Кенеди ще да е дочул усилилото се свистене напразно на открито или бученето на машината до момента в който е ускорявала. И като се е доверил на инстинкта си за следващ път, той евентуално е дръпнал пилотския лост в опит да вдигне носа на самолета. Но като е направил това преди да хоризонтира крилата, е провокирал само ускорение на спираловидното придвижване и утежняване на ситуацията. Възможно е Кенеди да не е направил нищо, да се е вцепенил пред контролните уреди, търсейки все по този начин неистово светлините на Винярд, когато самолетът му се е забил във водата. Понякога водачите дори и не пробват да се измъкнат от спираловидното пикиране. Ланджуиш назовава това „ да се оставиш на гравитацията по целия път надолу “.

Случилото се с Кенеди през онази нощ илюстрира друга основна разлика сред суматохата и блокирането. Паниката се приема за елементарен неуспех и това е някак мълчешком осъзнато. Кенеди е бил налегнат от суматоха, тъй като не е бил задоволително добре квалифициран да пилотира аероплан по бордови уреди. Ако беше натрупал още една година летателно време, може би не би се поддал на суматохата – и това дава отговор на нашето разбиране, че осъществяването на избрана задача се усъвършенства посредством трупането на опит, а напрежението е спънка, която усърдният човек може да преодолее. Но блокираш ли, интуицията ти отива на кино.

Проблемът на Новотна не е в неналичието на старание – тя е в не по-лоша форма и не по-малко готова от всеки различен тенисист на шампионата. А с какво ѝ оказва помощ опитът? През 1995 година в третия кръг на Френското намерено състезание Новотна блокира дори още по-зрелищно, в сравнение с против Граф, губейки от Чанда Рубин, която обръща в своя изгода неподходящия резултат 5 на 0 в третия сет. Сякаш няма място за подозрение, че повода за загубата на чехкинята против Рубин се корени в загубата ѝ против Граф – вторият крах надгражда първия и прави допустимо, при преднина от 5 на 0 в третия сет, Новотна въпреки всичко да се усъмни в успеха. Ако суматохата е елементарен неуспех, то блокирането е абсурден неуспех .

През последните години психологът от Станфордския университет Клод Стийл и негови сътрудници вършат редица опити, като следят реакциите на сложени напрегнат групи хора, като техните изводи разнищват в дълбочина въпроса какво провокира това необичайно блокиране.

Стийл и Джошуа Аронсон дават на група студенти от „ Станфорд “ типов тест и им споделят, че той е мерило за техните интелектуални качества. Когато резултатите от теста са подготвени се оказва, че белите студенти в групата се оправят доста по-добре от чернокожите си сътрудници. Когато обаче същият тест е показан просто като нереално лабораторно упражнение, което няма отношение към качествата на участниците в него, резултатите на белите и чернокожите се изравняват.

Стийл и Аронсон изясняват това противоречие с по този начин наречената от тях „ стереотипна опасност “: когато чернокожите студенти са сложени в обстановка, при която се сблъскват непосредствено със стандарта на своята група – в съответния случай, обвързван с интелигентността, – поражда напрежение, което става причина за тяхното по-лошо показване.

Стийл и сътрудниците му откриват стереотипната опасност в деяние при всяка обстановка, в която групи са показани в отрицателна светлина. Дайте на група образовани дами тест по математика и им кажете, че това ще е мерило за техните математически качества, и те ще се показват доста по-зле от мъже със същите умения; в случай че представим същия тест просто като проучвателен инструмент, дамите ще се оправят наедно с мъжете. Или да разгледаме няколко опита, извършени от някогашен студент на Стийл – Хулио Гарсия, след това учител в университета „ Тьфтс “. Гарсия събира група бели студенти спортисти, назначава им бял инструктор, чиято задача е да организира с тях серия физически проби: какъв брой високо скачат, по какъв начин вършат подскоци на място, какъв брой лицеви опори вършат за 20 секунди. После инструкторът ги кара да повторят тестванията и, както се досещате, втория път резултатите във всяко едно от физическите извършения са по-добри. Тогава Гарсия подлага на теста втора група студенти, като за втория тур тествания на мястото на белия инструктор е подложен афроамериканец. В този случай белите студенти не усъвършенстват резултатите си в скока на височина. При третото осъществяване на опита е избран нов негър инструктор – доста по-висок и по-едър от първия негър инструктор. Този път белите студенти скачат по-зле от предходния път. Техните достижения при лицевите опори обаче остават без смяна при другите опити. В последна сметка няма стандарт, който споделя, че белите не могат да създадат толкоз лицеви опори, колкото чернокожите. Резултатът, който е повлиян от промяната на инструкторите, е при скока на височина, тъй като в нашата просвета се счита, че белите не могат да скачат .

В това, че чернокожите студенти се оправят с покриването на проби по-зле от белите, несъмнено, няма нищо ново – както и, че на скоковете белите студенти не са толкоз положителни, колкото чернокожите.

Проблемът е, че постоянно сме отдавали този тип крах в изискванията на напрежение на суматохата. Какво споделяме на недобре справилите се спортисти и студенти? Същото, което споделяме и на новобранците измежду водачите или гмуркачите: упорита работа, централизация, по-сериозно отношение към тестванията за инспекция на качествата.

Стийлс обаче твърди, че в случай че проучваме държанието на чернокожите студенти или на представителките на нежния пол в изискванията на стереотипна опасност, ще установим, че при тях не се вижда наклонност да налучкват отговорите, както би направил изпаднал в суматоха човек. „ По-скоро виждаме вглъбеност и обсъждане на отговорите – твърди той. – Когато ги интервюираме, откриваме, че, сложени в условия на стереотипна опасност, те си споделят: „ Виж в този момент, тук би трябвало да внимавам – няма да позволи да объркам нещата “. Веднъж решили да се придържат към тази тактика, те се успокояват и се оправят с теста. Но този метод не работи при типов тест. Колкото повече се съсредоточавате и внимавате, толкоз повече ще се отдалечавате от интуицията, която би могла да ви помогне, от бързата реакция. Мислят, че са се справили добре и се пробват да се оправят добре. Но не го вършат. “ Това е блокиране, а не суматоха. Спортистите на Гарсия и студентите на Стийл са като Новотна, а не като Кенеди. Те се провалят, тъй като са положителни в своите области: единствено човек, който го е грижа дали се оправя добре, усеща напрежението от стереотипната опасност. Обичайната рецепта срещу крах – работи по-усърдно, отнасяй се към теста по-сериозно – единствено ще задълбочи техните проблеми.

Този урок несъмнено не е елементарен, само че още по-трудно за схващане е това, че блокирането изисква да обърнем внимание не толкоз на индивида пред който е сложена задача, колкото на обстановката, в която се извършва задачата. Новотна не може да направи нищо, с цел да предотврати неуспеха си против Граф. Единственото, което вероятно е можело да я избави, е било – в сериозния миг в третия сет – телевизионните камери да бъдат изключени, херцогът и херцогинята да си тръгнат и феновете да бъдат поканени да изчакат на открито. В спорта, несъмнено, това не се прави. Блокирането е една от най-драматичните съставки при спортните надпревари, тъй като феновете би трябвало да участват, а способността да преодолееш напрежението от наличието на публиката е част от това, което се изисква, с цел да бъдеш първенец. Но не е нужно тази безмилостна неотстъпчивост да ръководи и другите сфери на живота ни. Трябва да разберем, че от време на време неприятното показване не е отражение на заложените качества на изпълнителя, а на отношението на публиката; както и че от време на време слаб резултат на теста значи, че си имаме работа не с неприятен, а с добър студент.

През първите три рунда по време на Голфтурнира на майсторите през 1996 година Грег Норман има на пръв взор непреодолимо предимство пред стоящия най-близко в класацията негов противник – англичанина Ник Фалдо. Норман е най-хубавият състезател в света по това време. Прозвището му е Акулата. Той не си губи времето към феъруея[2], крачи гордо по терена – рус и снажен, следван старателно от своя кади[3]. До последния ден на шампионата, когато идва ред на деветата дупка. Норман играе с Фалдо и двамата изиграват добре първите си удари. И тогава се изправят предгрийна[4]. Срещу флагчето има стръмнина, тъй че всяка къса топка би се изтъркулила назад в ниското. Фалдо удря пръв и топката се приземява на безвредно далечно разстояние, пласирана добре до чашката[5].

Следващият е Норман. Застава над топката. „ Тук само би трябвало да се пази от пай удар “, оповестява очевидното коментаторът. Норман замахва и стикът му замръзва във въздуха, следвайки посоката на полета на топката. Ударът се оказва пай. С каменно изражение Норман наблюдава придвижването на топката назад, трийсет метра надолу по хълма, и с тази неточност нещо в него се пречупва.

На десетата дупка той побутва топката наляво, прави третия си удар, пласира го добре до чашката и пропуща безусловно наличен пут. На единайсетата би трябвало да направи еднометров пут, с цел да реализира пар[6] – нещо, което е правил цяла седмица. Преди да вземе стика, раздрусва встрани ръце и крайници, с цел да се отпусне. Пропуска третия си пряк боги[7]. На дванайсетата дупка Норман запраща топката право във водата. На тринайсетата улучва купчина борови иглички. На шестнайсетата придвижванията му са към този момент толкоз механични и несинхронизирани, че когато удря топката, бедрата му се извъртат пред тялото, а топката отплува към езерото. Тогава той взема стика си и прави обезверен опит да реализира синхронизирано придвижване на терена, тъй като това, което към този момент е ясно от 20 минути, става формален резултат: той е пропуснал своя късмет в живота.

Фалдо стартира деня шест удара след Норман. Докато пристигна време двамата да тръгнат постепенно през тълпата фенове към осемнайсетата дупка, Фалдо има преднина от четири удара. Той обаче прави тези финални стъпки умерено, съвсем незабележимо поклаща глава, като я държи наведена. Разбира какво се е случило на игрището за голф този ден. И изпада в плен на едно изключително положение при типа на блокирал съперник – когато човек схваща, че извоюваното от него е по-малко от победа, а изгубеното от противника му е по-малко от проваляне.

Когато всичко свършва, Фалдо обгръща с ръце Норман. „ Не знам какво да кажа – просто желая да те прегърна “, прошепва той, а след това изрича единственото, което може да се каже на блокирал човек: „ Чувствам се извънредно поради случилото се. Много скърбя “. И тогава двамата мъже заридават.

21 и 28 август 2000 година

Превод: Мариана Мелнишка / http://librev.com

Първоначална обява в: Малкълм Гладуел, „ Какво видя кучето “,
Изд. „ Жанет 45 “, Пловдив 2013, стр. 318-337

[1] „ Истинските неща “ (The Right Stuff) е американски филм от 1983 г по едноименния разказ на Том Улф, в който се споделя за тестване на водачи, включени в проучвания за високоскоростното въздухоплаване във Въздушната база „ Едуардс “, както и на подбраните за астронавти по плана „ Меркурий “ – първия опит на Съединени американски щати за ръководен от човек полет в космоса. Б. прочие

[2] Участъкът от по-ниско окосена трева, в чиито рамки би трябвало да се правят ударите. Б. прочие

[3] Помощник на голфъра, който носи оборудването и се грижи за титуляра, в това число със препоръки. Б. прочие

[4] Терен, затрупан със особено обработена трева към дупката, върху който се играе пут – удар, при който топката се търкаля по терена за да се насочи и пласира по-близо до дупката или да се вкара в нея. Б. прочие

[5] Пластмасов или железен цилиндър, който огражда дупката от вътрешната страна. Б. прочие

[6] Брой удари, които висша категория състезател прави, с цел да вкара топка в дупката. Ако парът/номиналът за дадена дупка е 4, с 4 удара би трябвало да се улучи дупката – тогава се споделя, че играчът е направил пар. Б. пр.