Духът на компромис ще спаси Европа
Илюстрация
Увеличаване
Смаляване
Последната глава - " Заключение ", от новоиздадената в България книга на Иван Кръстев " След Европа " * Вместо да се стремят към увеличение на легитимността на Европейски Съюз, европейските водачи би трябвало да покажат способността му за оцеляване. Още по тематиката
Мнения Daily: " Русия гейт " не е зрелище за американската аудитория
И още: Да се готвят ли на Острова за най-лошото?; Специализиран съд не значи специален;
5 ное 2017
Мнения Daily - Дали Западът има волята да оцелее
И още: Руските туристи не са зло, а клиенти; Защо не махнат Паметника на руската войска
12 юли 2017
Даниел Грос: Brexit не е стопански проблем
Според икономиста Европа е подготвена да вземе в своите ръце личната вътрешна и външна сигурност
20 яну 2017 Грешка ще е западноевропейски водачи да обвинят за проблемите сред Изтока и Запада нелибералните държавни управления в някои източноевропейски страни. В края на 2016 година, съкрушени от Брекзит и разтърсени от успеха на Доналд Тръмп на президентските избори в Америка, мнозина от европейците изпаднаха в надълбоко обезсърчение. Примириха се, че историческият миг на Европейския съюз е отминал. Шест месеца по-късно нищо не се е трансформирало, само че всичко е напълно друго. През лятото на 2017 година социологическите изследвания демонстрираха, че от ден на ден европейци залагат на оцеляването на Европейски Съюз. Решителните победи на Еманюел Макрон във Франция – първо на президентските избори през май, след това и на парламентарните избори през юни – и неговата гордо декларирана проевропейска платформа накараха доста европейци да мислят, че вместо към разпад в този момент вероятността е към по-нататъшна интеграция.
Подобрените стопански индикатори на европейските стопански системи, слабото показване на популистите в Холандия и унижението, което претърпя твърдо подкрепящата Брекзит Тереза Мей на изборите във Англия през юни, накараха доста европейци да се надяват, че Европейският съюз има втори късмет и че той ще се възползва оптимално от него.
Но ентусиазмът от лятото на 2017 година може да се окаже временен и подвеждащ също като отчаянието от края на 2016 година Изкушението съвсем всички парламентарни избори в Европа да бъдат интерпретирани като исторически прелом е прелестна илюстрация за несигурността, която владее Европа. Размишлявайки над лекотата, с която отчаянието отстъпва пред вярата и назад, човек си спомня за съвета на Макиавели, че " капитулацията " постоянно е неприятно решение, тъй като в никакъв случай не се знае какъв поврат е приготвила ориста.
Триумфът на Еманюел Макрон на президентските избори във Франция демонстрира, че бъдещето на Европа няма да бъде несъмнено просто от кривата на икономическия напредък или от триумфа на една или друга институционална промяна, а от гения, упоритостта, а също и от шанса на европейските политически водачи. Изборите във Франция бяха извоювани от един 39-годишен мъж, който се осмели да скочи стремително в политическата неразбория, когато възможностите му за триумф бяха покрай нулата. Той беше индивидът, който реши да мечтае, когато другите бяха обезверени, и който осъзна, че болшинството желае смяна, само че смяна, която значи друга Европа, а не " никаква Европа ".
Куриозното е, че индивидът, който в най-голяма степен способства за историческия триумф на Макрон, беше американският президент Доналд Тръмп. Победата на Тръмп и първите безредни дни от неговото ръководство изплашиха доста от гласоподавателите от междинната класа, само че въодушеви популистките водачи и се трансформира за тях в образец за подражателство. Победата на Тръмп тласна извънредно десните партии още по-далече от центъра. Брекзит ги накара да повярват, че офанзивите против Европейски Съюз и настояването за напускането му или за излизане от еврозоната са ключът към триумфа им.
Изборното проваляне на Норберт Хофер, претендента на крайната десница на президентските избори в Австрия през декември 2016 година, последвано от неуспеха на Герт Вилдерс в Холандия и по-слабите от предстоящото резултати на Марин льо Пен, потвърдиха какъв брой нездравословен е за тях възроденият им радикализъм. А объркването и безсилието на Англия след Брекзит най-после убедиха и доста евроскептици, че напускането на съюза не е фантазията, която са преследвали.
Не единствено крайната десница, само че и Кремъл на Путин също стана жертва на илюзията, че тече международна антиглобалистка гражданска война, в която най-хубавият ход на една велика мощ е да се опита да я впрегне за реализиране на личните си геополитически цели. Травмирани от спомените за разпадането на Съветския съюз, съветските елити – сходно на източноевропейците – са изкушени да поясняват протичащото се през днешния ден в Европа като повтаряне на разпадането на Съюз на съветските социалистически републики. Но залагането на разпада на Европейски Съюз най-малко към този момент се оказва саморазрушителна тактика.
Ефектът " Макрон " в действителност трагично промени настроението в Европа, само че той не реши нито един от проблемите, пред които е изправен Европейски Съюз. И даже да се надяваме, че един освежен германско-френски съюз ще успее да хвърли мост над пропастта, която финансовата рецесия отвори сред Севера и Юга на Европа, от ден на ден са знаците, че това обединяване може да задълбочи разделянето сред Изтока и Запада, което се появи още веднъж след бежанската рецесия. Тя подхрани страховете на източноевропейските общества и в това време предизвика мощни настроения против Източна Европа в западните общества, които обичайно подкрепяха интеграцията на някогашните комунистически страни. А това прави по-трудно бъдещето да бъде употребявано като запас за обществено доближаване.
Докато водачите на Запад одобряват, че обществата им чакат завръщане към нормалността, Изтокът таи очаквания за някакъв тип изключителна политика. Източноевропейците са склонни да избират държавни управления, които дават обещание да работят и даже да нарушават разпоредбите, в случай че обстановката го постанова.
Трябва ли да се тормозим от крехкостта на Европа или следва да се впечатлим от нейната резистентност? Всъщност многочислените рецесии на съюза способстваха доста повече от кохезионните политики на Брюксел за чувството, че всички ние, европейците, сме част от една и съща политическа общественост. В отговор на рецесията на еврото, бежанския проблем и възходящата терористична опасност Европа се оказа по-интегрирана от всеки път, най-малко що се отнася до стопанската система и сигурността.
Съществува обаче заплаха в законните си опити да отговорят на публичните упования за съответни резултати някои западноевропейски водачи да се изкушат да подценен основателните опасения на източноевропейците и да обвинят за проблемите сред Изтока и Запада нелибералните държавни управления, пристигнали на власт в някои от страните от района. Това би било неточност.
Гъвкавостта, а не твърдостта е това, което към момента може да избави Европа. Докато множеството наблюдаващи си задават въпроса по какъв начин популизмът може да бъде надвит, според мен по-правилният въпрос е по какъв начин той да бъде надживян.
Това, което може да усили възможностите за оцеляване на Европейския съюз, е духът на компромис. Европейски Съюз не би трябвало да се пробва да победи многочислените си врагове, а би трябвало да се старае да ги изтощи, като по пътя приема някои от техните политики (включително настояването за добре предпазени външни граници) и даже някои от техните настройки (от свободната търговия не печелят безусловно всички).
Прогресът е права линия единствено в неприятните учебници по история. За европейските водачи не е толкоз значимо да схванат за какво Хабсбургската империя се разпада през1918 година, колкото за какво тя не се разпада по-рано – през 1848 година, 1867 година или в доста други спешни моменти. Вместо да се стремят да подсигуряват оцеляването на Европейски Съюз посредством увеличение на неговата легитимност, те просто би трябвало да покажат способността му за оцеляване. И това ще се трансформира в най-големия източник на бъдещата легитимност на съюза.
Често се твърди, че Европа е застрашена от неналичието на водачи с визия. Но знаем ли в действителност какви водачи могат да спасят съюза? В книгата си " Анатомията на един момент " испанският публицист Хавиер Серкас споделя за несполучливия антидемократичен прелом в Испания през 1981 година Това е най-критичният миг в актуалната история на Испания. Хората към момента се опасяват от силата на остарелия режим, а и към този момент изпитват отчаяние от късия си либерален опит. Безработицата е стигнала 20 %, инфлацията гони 16 %. Идеята за прелом витае във въздуха. Всички чакат нещо да се случи. Накрая двеста офицери от Гражданската армия, водени от подполковник Антонио Техеро, нахлуват в Народното събрание и заплашват да гръмнат депутатите. Всички се хвърлят под седалките, единствено трима души остават по местата си, до момента в който патроните свистят. Тяхната изумителна храброст обрича преврата на неуспех.
Преди този предопределен ден никой не би могъл да допусна, че тъкмо тези трима ще се изправят лице в лице с пучистите и по този начин ще спасят демокрацията в Испания. Но точно това се случва. Оцеляването наподобява на писането на стихотворение - даже поетът не знае по какъв начин ще приключи то.
* С дребни съкращения
Увеличаване
Смаляване
Последната глава - " Заключение ", от новоиздадената в България книга на Иван Кръстев " След Европа " * Вместо да се стремят към увеличение на легитимността на Европейски Съюз, европейските водачи би трябвало да покажат способността му за оцеляване. Още по тематиката
Мнения Daily: " Русия гейт " не е зрелище за американската аудитория
И още: Да се готвят ли на Острова за най-лошото?; Специализиран съд не значи специален;
5 ное 2017
Мнения Daily - Дали Западът има волята да оцелее
И още: Руските туристи не са зло, а клиенти; Защо не махнат Паметника на руската войска
12 юли 2017
Даниел Грос: Brexit не е стопански проблем
Според икономиста Европа е подготвена да вземе в своите ръце личната вътрешна и външна сигурност
20 яну 2017 Грешка ще е западноевропейски водачи да обвинят за проблемите сред Изтока и Запада нелибералните държавни управления в някои източноевропейски страни. В края на 2016 година, съкрушени от Брекзит и разтърсени от успеха на Доналд Тръмп на президентските избори в Америка, мнозина от европейците изпаднаха в надълбоко обезсърчение. Примириха се, че историческият миг на Европейския съюз е отминал. Шест месеца по-късно нищо не се е трансформирало, само че всичко е напълно друго. През лятото на 2017 година социологическите изследвания демонстрираха, че от ден на ден европейци залагат на оцеляването на Европейски Съюз. Решителните победи на Еманюел Макрон във Франция – първо на президентските избори през май, след това и на парламентарните избори през юни – и неговата гордо декларирана проевропейска платформа накараха доста европейци да мислят, че вместо към разпад в този момент вероятността е към по-нататъшна интеграция.
Подобрените стопански индикатори на европейските стопански системи, слабото показване на популистите в Холандия и унижението, което претърпя твърдо подкрепящата Брекзит Тереза Мей на изборите във Англия през юни, накараха доста европейци да се надяват, че Европейският съюз има втори късмет и че той ще се възползва оптимално от него.
Но ентусиазмът от лятото на 2017 година може да се окаже временен и подвеждащ също като отчаянието от края на 2016 година Изкушението съвсем всички парламентарни избори в Европа да бъдат интерпретирани като исторически прелом е прелестна илюстрация за несигурността, която владее Европа. Размишлявайки над лекотата, с която отчаянието отстъпва пред вярата и назад, човек си спомня за съвета на Макиавели, че " капитулацията " постоянно е неприятно решение, тъй като в никакъв случай не се знае какъв поврат е приготвила ориста.
Триумфът на Еманюел Макрон на президентските избори във Франция демонстрира, че бъдещето на Европа няма да бъде несъмнено просто от кривата на икономическия напредък или от триумфа на една или друга институционална промяна, а от гения, упоритостта, а също и от шанса на европейските политически водачи. Изборите във Франция бяха извоювани от един 39-годишен мъж, който се осмели да скочи стремително в политическата неразбория, когато възможностите му за триумф бяха покрай нулата. Той беше индивидът, който реши да мечтае, когато другите бяха обезверени, и който осъзна, че болшинството желае смяна, само че смяна, която значи друга Европа, а не " никаква Европа ".
Куриозното е, че индивидът, който в най-голяма степен способства за историческия триумф на Макрон, беше американският президент Доналд Тръмп. Победата на Тръмп и първите безредни дни от неговото ръководство изплашиха доста от гласоподавателите от междинната класа, само че въодушеви популистките водачи и се трансформира за тях в образец за подражателство. Победата на Тръмп тласна извънредно десните партии още по-далече от центъра. Брекзит ги накара да повярват, че офанзивите против Европейски Съюз и настояването за напускането му или за излизане от еврозоната са ключът към триумфа им.
Изборното проваляне на Норберт Хофер, претендента на крайната десница на президентските избори в Австрия през декември 2016 година, последвано от неуспеха на Герт Вилдерс в Холандия и по-слабите от предстоящото резултати на Марин льо Пен, потвърдиха какъв брой нездравословен е за тях възроденият им радикализъм. А объркването и безсилието на Англия след Брекзит най-после убедиха и доста евроскептици, че напускането на съюза не е фантазията, която са преследвали.
Не единствено крайната десница, само че и Кремъл на Путин също стана жертва на илюзията, че тече международна антиглобалистка гражданска война, в която най-хубавият ход на една велика мощ е да се опита да я впрегне за реализиране на личните си геополитически цели. Травмирани от спомените за разпадането на Съветския съюз, съветските елити – сходно на източноевропейците – са изкушени да поясняват протичащото се през днешния ден в Европа като повтаряне на разпадането на Съюз на съветските социалистически републики. Но залагането на разпада на Европейски Съюз най-малко към този момент се оказва саморазрушителна тактика.
Ефектът " Макрон " в действителност трагично промени настроението в Европа, само че той не реши нито един от проблемите, пред които е изправен Европейски Съюз. И даже да се надяваме, че един освежен германско-френски съюз ще успее да хвърли мост над пропастта, която финансовата рецесия отвори сред Севера и Юга на Европа, от ден на ден са знаците, че това обединяване може да задълбочи разделянето сред Изтока и Запада, което се появи още веднъж след бежанската рецесия. Тя подхрани страховете на източноевропейските общества и в това време предизвика мощни настроения против Източна Европа в западните общества, които обичайно подкрепяха интеграцията на някогашните комунистически страни. А това прави по-трудно бъдещето да бъде употребявано като запас за обществено доближаване.
Докато водачите на Запад одобряват, че обществата им чакат завръщане към нормалността, Изтокът таи очаквания за някакъв тип изключителна политика. Източноевропейците са склонни да избират държавни управления, които дават обещание да работят и даже да нарушават разпоредбите, в случай че обстановката го постанова.
Трябва ли да се тормозим от крехкостта на Европа или следва да се впечатлим от нейната резистентност? Всъщност многочислените рецесии на съюза способстваха доста повече от кохезионните политики на Брюксел за чувството, че всички ние, европейците, сме част от една и съща политическа общественост. В отговор на рецесията на еврото, бежанския проблем и възходящата терористична опасност Европа се оказа по-интегрирана от всеки път, най-малко що се отнася до стопанската система и сигурността.
Съществува обаче заплаха в законните си опити да отговорят на публичните упования за съответни резултати някои западноевропейски водачи да се изкушат да подценен основателните опасения на източноевропейците и да обвинят за проблемите сред Изтока и Запада нелибералните държавни управления, пристигнали на власт в някои от страните от района. Това би било неточност.
Гъвкавостта, а не твърдостта е това, което към момента може да избави Европа. Докато множеството наблюдаващи си задават въпроса по какъв начин популизмът може да бъде надвит, според мен по-правилният въпрос е по какъв начин той да бъде надживян.
Това, което може да усили възможностите за оцеляване на Европейския съюз, е духът на компромис. Европейски Съюз не би трябвало да се пробва да победи многочислените си врагове, а би трябвало да се старае да ги изтощи, като по пътя приема някои от техните политики (включително настояването за добре предпазени външни граници) и даже някои от техните настройки (от свободната търговия не печелят безусловно всички).
Прогресът е права линия единствено в неприятните учебници по история. За европейските водачи не е толкоз значимо да схванат за какво Хабсбургската империя се разпада през1918 година, колкото за какво тя не се разпада по-рано – през 1848 година, 1867 година или в доста други спешни моменти. Вместо да се стремят да подсигуряват оцеляването на Европейски Съюз посредством увеличение на неговата легитимност, те просто би трябвало да покажат способността му за оцеляване. И това ще се трансформира в най-големия източник на бъдещата легитимност на съюза.
Често се твърди, че Европа е застрашена от неналичието на водачи с визия. Но знаем ли в действителност какви водачи могат да спасят съюза? В книгата си " Анатомията на един момент " испанският публицист Хавиер Серкас споделя за несполучливия антидемократичен прелом в Испания през 1981 година Това е най-критичният миг в актуалната история на Испания. Хората към момента се опасяват от силата на остарелия режим, а и към този момент изпитват отчаяние от късия си либерален опит. Безработицата е стигнала 20 %, инфлацията гони 16 %. Идеята за прелом витае във въздуха. Всички чакат нещо да се случи. Накрая двеста офицери от Гражданската армия, водени от подполковник Антонио Техеро, нахлуват в Народното събрание и заплашват да гръмнат депутатите. Всички се хвърлят под седалките, единствено трима души остават по местата си, до момента в който патроните свистят. Тяхната изумителна храброст обрича преврата на неуспех.
Преди този предопределен ден никой не би могъл да допусна, че тъкмо тези трима ще се изправят лице в лице с пучистите и по този начин ще спасят демокрацията в Испания. Но точно това се случва. Оцеляването наподобява на писането на стихотворение - даже поетът не знае по какъв начин ще приключи то.
* С дребни съкращения
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ