Камшик за „братушките“ – истинското лице на Руско-турската война
Илиана Славова
Историческата истина е най-хубавото лекарство против съветските имперски легенди, вменяващи на българите обвързване за признателност и поклонение пред Москва. Руският боен сътрудник Евгений Утин споделя добросъвестно събитията от Руско-турската война през 1877-1878 година в книгата си „ Писма от България “, фрагменти от която предлагаме на вашето внимание. Неговият роман няма нищо общо с насаждания от Кремъл сантиментален облик на Русия и „ освободителите “, показва
арогантността на съветския имперски нрав
В повествованието съветските военни постоянно употребяват думата „ братушки “. Значението й обаче не съдържа ласкаво отношение, както десетилетия наред внушават учебниците ни по история, писани под съветска диктовка. Един от, пояснява „ братушки “ като иронично означение за южните славяни по време на войната. Руската дума, с която се показва ласкаво отношение, е „ братишка/братишки “, тя обаче не е употребена във връзка с българите.
Книгата на Евгений Утин споделя неуместни истини и разрушава пропагандни легенди посредством силата на директните свидетелства. И с обстоятелството, че никой не може да упрекне създателя в русофобска предумишленост.
Истината за съветската съпричастност към страданията на „ южните славяни “
„ Дълго време, като се стартира от 1875 година, ние оставахме в случай че не равнодушни, то най-малко единствено фенове на в случай че щете, на безумната, само че във всеки случай героична битка, която водеха шепа херцеговци и бошняци против петстотингодишното грубо турско владичество. (...) В нашите очи, даже при в действителност хилавото присъединяване на съветското общество, Сърбия изнемогваше в неравна борба с страната, която бяхме побързали да назовем умиращия " болен човек ". Със съчувствие, само че без решителност да пресечем злото, свикнахме с воплите и страдалческите стонове на десетки хиляди българи, измъчени, с изтичаща кръв под свирепите удари на турските ятагани. “
„ Войната беше оповестена... Спряха разногласията и тези, които буйно желаеха войната, и другите, които бяха най-решително срещу, всички се събраха в едно горещо предпочитание - триумф на нашето оръжие, празненство на Русия над нейния остарял зложелател. “
Оживлението обаче е единствено измежду образованите кръгове в съветската столицата. Пътувайки с трен от Москва към Украйна, Утин вижда равнодушие към войната. Едва в Киев нещата се трансформират:
„ Всичко беше обзето от неизмеримо, безкрайно успокоение, нямаше даже признаци на това мощно неспокойствие, което нормално войната води след себе си. Влизате във вагона и чувате хората да си приказват за напълно разнообразни неща, смеят се, дърдорят, майтапят се, флиртуват със съседката, като че ли това, което се случва там, надалеч, въобще не ги визира.... Ако по това време се появеше чужденец, който не знае за последните събития, даже да прекоси цяла Русия, нямаше да се досети, че страната е във война. (...)
Едва в Киев за първи път можеше да се забележи нещо извънредно, някакво придвижване, непознато на мирните времена, можеше да се почувства, че Русия в действителност е във война… “
Всъщност Украйна е една от главните бази за сформирането на съветската войска за войната през 1877-1878 година Става дума освен за географската непосредственост, само че и за особеното схващане на хората там – въпреки към момента да са част от Руската империя, в ход е самоидентификация на украинската нация.
Амбивалентното отношение към Европа – от „ за какво не сме като тях “ до „ би трябвало да падат в краката ни “
„ Скоро отминахме съветската граница и след два-три часа бяхме в Яш.
" Европа! " - несъзнателно се изтръгна от всички. Да, Европа - всички почувстваха, всички виждаха, всички почувстваха това. (...)
Дали тъй като Кишинев е покрай Яш или по друга причина, само че доста пъти чувах:
- Кажете апелирам, за какво сме такива неудачници, за какво не можем да уредим порядъчно живота и градовете си? Не ви ли е обидно, не ви ли е гняв, когато сравнявате Кишинев, от който излязохте преди няколко часа, с Яш? “
" Минавайки през Румъния, ние си представяхме, че румънците би трябвало да падат в краката ни и да ни гледат като богове. Това не се случи, дано признаем, че нямаше причина да се случи, и ние се обидихме. Бяхме възмутени, че не срещнахме раболепно отношение, изненадахме се, че те не се отхвърлят от правото да кажат и своето мнение по въпросите, които засягат съществуването им - " да бъде или да не бъде " тяхната политическа самостоятелност. Всъщност каква странна рекламация - да искаш право на глас! Веднага щом забелязахме техния блян във взаимоотношенията, на часа започнахме да използваме най-дребния случая, с цел да ги обвиним надали не в " черна непризнателност " и в други и също неоснователни закононарушения. “
И в османска Турция животът е по-цивилизован от този в Русия
„ Тръгнах от Свищов за Търново в най-слънчево въодушевление. Времето беше прелестно, слънцето припичаше, всички бяха радостни и удовлетворени. И хората, и природата, и цветята съвпадаха с настроението ни. Наистина от време на време се мярваше мисъл за това, което следва, на помощ на въпросите се втурваше въображението и в едно едвам видимо ъгълче виждах картина, която плашеше...
Чудесен път се ширеше пред нас - красива природа, великолепно шосе, образцови мостове, мраморни чешми, чиста студена вода. Къде сме ние? Нима в нецивилизованата, в дивата Турция? И още веднъж мислим за родината, а тъжните съпоставения ни хвърлят в досадно неприятно въодушевление. “
„ Когато тръгнахме, чакахме да забележим напълно разорена страна, занемарени ниви, на всички места руини, хора, подивели като зверове, които се лутат без заслон. Въобразявахме си, че ще забележим страшна картина на човешкото страдалчество и гладна гибел. Нищо сходно нямаше в България. Всички ниви засети, високо израсла царевица, прелестни жита, огромни стада, хора, които не просят в името на Христа. Навсякъде селата и къщите изглеждаха по-приветливо, в сравнение с у нас. Недоумявахме.
- Какви ни ги разправяха - повтаряхме все едно и също - за бедите на българския народ, за премеждия. Какво повече им е нужно, те живеят по-добре от нас, по-богати са от нашия народ! (...)
При почтено ръководство след няколко години България ще бъде неузнаваема. По изобилие на земята надали има друга по-богата страна в Европа. А българите са доста работливи, трезви и рационални хора и това се потвърждава от обстоятелството, че всички пращат децата си на учебно заведение. “
Вярва ли България на Дядо Иван?
„ Случваше ми се да попитам по-развитите и образовани българи: Защо не им трепва и мускул до момента в който четат това възвание? (Възванието на съветския император Александър II към българите при започването на войната през 1887 година - б. р.)
- Не го наричайте апатичност, а загуба на вярата - по този начин ми дадоха отговор. - Ние с вас разбираме какво значи това място във възванието: " Сплотете се под съветските флагове, чиито победи толкоз пъти да огласяли Дунав и Балкана. Като съдействате за триумфа на съветското оръжие, като му помагате старателно с всичките си сили, с всички зависещи от вас средства, вие ще служите на вашето лично дело - трайно въз-раждане на българската земя ". Ние с вас разбираме, добави българинът, че в тези думи има решителност, заричане нашето избавление да бъде реализирано, само че масата хора се отнася със песимизъм, провокиран от страха, че скъпо би трябвало да заплащат на турците за съчувствието им към вас, руснаците. Не ни обвинявайте за това съмнение! Справедливо е в действителност, че успехите на съветските флагове огласяха Дунав и Балкана не веднъж, само че тези победи до момента не ни донесоха нищо друго с изключение на тъга и повече премеждия! Да не би българите да не ви помогнаха при всички предходни войни с нашите врагове? (...) Всеки път турците ни заставяха да платим с кръвта си за тази помощ, за съчувствието си към вас! “
„ Добре помня по какъв начин на първия или на втория ден от пребиваването ми в Търново се срещнах от с българин от партията " Млада България " (Евг. Утин има поради основаната в Румъния революционна организация " Българска омладина ", подкрепяща делото на Левски - б.р.), който на моите въпроси за гражданското ръководство на княз Черкаски, стартира горчиво да се оплаква от въведените порядки.
- Какво провокира вашето неодобрение? - попитах.
- О! Много скоро ни дадоха да почувстваме по какъв начин гледат на нас! С първите си крачки ни демонстрираха, че не са пристигнали в България, с цел да влезнат в ситуацията ни, а единствено с цел да заповядват и да се разпореждат, без да обръщат каквото и да е внимание на нашето мнение и нашите показа!
Намерих този отзвук за необоснован и желаех обстоятелства.
- Искате обстоятелства - продължи българинът: апелирам. Още преди съветските войски да преминат Дунав - стартира да споделя той - към Плоещ се насочи българска делегация. Тя била извънредно милостиво призната от самия император, княз Горчаков също бил отзивчив, а по-късно се отнесли напълно другояче. Остро им споделили, че не се интересуват от никакви депутации, да не са посмели да мислят, че се явяват като представители на българския народ, че България няма и няма да има политическо посланичество и със закани ги посъветвали да си избият от главата всички политически домогвания. Представете си - разочаровано продължи българинът, - когато един от делегацията изиска да изкаже някакви съображения, високо му закрещели: " Ние нямаме потребност от вашите отзиви, длъжни сте единствено да слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате! " Кажете апелирам - добави той, - у вас по този начин ли е признато да се отнасяте с хора, които не са направили закононарушение, тъй като ние мислехме, че по този начин се отнасят единствено в Турция.
Разбира се, аз не придадох необикновен обозначение на този роман, допуснах, че подобен банкет на българската депутация е бил резултат на недоумение или просто на инцидентно въодушевление на губернатора на България, на за жалост, това надалеч не беше последният сходен роман и надалеч не последното недоволство на българи от сурово отношение към тях. “
Русия тласка българите към смирение, не към освободително въстание
„ Трябва да призная, че ние освен не искахме да използваме подема на националния дух, а и не вярвахме, че едно революционно придвижване може да провокира партизанска война навсякъде в театъра на военните дейности. Ние сторихме всичко, което зависеше от нас, с цел да възпрем всенародно въстание на българите. Когато влязохме в България, казвахме на хората, че имат право на нашата отбрана не поради въоръжената им опозиция против турците, а поради вековните им премеждия и кръвта на мъчениците в която те и техните предшественици постоянно са били потопени. Ние оценявахме само пасивното им страдалчество, само че не зачитахме вековете битка и опитите им да реализират избавление с оръжие в ръка. Вместо да призовем българите на всенародно въстание срещу омразния зложелател, ние, в противен случай, им казвахме, че тяхната " мощ и избавление " е да са покорни на съветските управляващи и прецизно да извършват техните нареждания. Затова трябваше да сме изцяло безразлични към знамената, които ще развеят българските партии. Само че ние не бяхме безразлични. Като влязохме в България, имахме опасения от революционно въодушевление и по тази причина се отнесохме съмнително към " Млада България ". Също както се беше отнасял с нея Митхад паша, пробвайки се с подли интриги и с окови да ги откаже от девиза " Свобода или гибел! "
Мечти за блицкриг и завладяване на Константинолоп, за „ братушките “ – камшик
„ Прибързаността е типична и характеризира цялото гражданско ръководство. Не се обмисля дълго, не се проучва, завършва се надве-натри, а след това по какъв начин ще бъде осъществено, - този въпрос е вторичен! Може да се попита за какво беше належащо това бързане? Обяснява се с две аргументи: първата, безусловно непознаване на страната, в която влизаме; втората, всеобщото разбиране, че след два-три месеца ще се озовем пред стените на Константинопол и цяла България ще е в ръцете ни. “
„ Нямало никакво единение в работата, всичко зависело от субективните разбирания на един или различен. Един е същински бранител на българите и се пробва да провокира тяхната обич и състрадание към руснаците, различен е бранител ненапълно на турците и към българите се отнася доста строго.
- Знам, че " братушките " не могат да ме понасят - сподели ми един шеф на окръг, когато обхождахме владението му и спирахме в селата, - само че ми е все едно. Този народ е долнокачествен и би трябвало да се отнасяш с него сурово. Сега ги е боязън от мен, тъй като знаят, че нищо няма да им се размине: отговорен ли е - двайсет и пет нагайки (камшика - б.р.)! Нека ги е боязън!
- Чакайте - възразих му аз, - нагайката е прекомерно неуместно средство, с цел да бъде извоювано другарството на българите. (...) Забравяте, че сме пристигнали да ги освобождаваме! А вие, с нагайката!
- Повярвайте ми, за тях нагайката е най-хубавото избавление! (...)
Примерът е инфекциозен и използването на нагайка бързо минаваше от един на различен. За страдание тя получи право на поданство и кой ли не злоупотребяваше с това автентично цивилизационно средство! Българите явно не бяха изключително удовлетворени от такова ръководство, наред с всичките беди и страшни жертви на войната. Между другото, и това от време на време зле скрито неодобрение служеше като източник на обвиняванията за непризнателност и безнравственост. “
„ Ако е правилно, че Русия няма хора, готови за такава работа, това не е ли най-хубавото доказателство, че ние не трябва да внасяме в България нашите порядки, че не е нужно да организираме гражданско ръководство в тази страна? Не е ли по-добре да освободим този народ от петвековното иго и да го оставим да устрои политически си живот по лична преценка? Току виж българите излязат не по-лоши от сърбите, които съумяха без външен контрол да провеждат своя политически живот и той се опира на рационални основи. “
Удивление от воинския дух на българите
„ Не можехме да повярваме, че в Стара Загора има турци, откакто единствено преди няколко часа бяхме получили информация за успеха на военачалник Гурко при Нова Загора. (...)
На война някак елементарно и с готовност вярваш, когато чуеш думата Победа! И се пазиш от другата съдбовна дума - Поражение! (...)
- Не попаднахте при нас в уместно време - обърна се към мен един офицер. - И не мога да изразя какъв брой е обидно, тъй като до през днешния ден по този начин добре вървеше всичко, като по масло. Какво да се прави, налетяхме на страшна мощ,, можеха всички ни да унищожат, какъв брой хора загубихме, единствено какъв брой " братушки " починаха, а с тях и нашите най-хубави офицери.
- Как се сражаваха българите? - попитах аз.
- Молодци, дай Боже, всички по този начин да се бият. За първи път влизаха в стълкновение, а настъпваха като опитни войни по тази причина мнозина паднаха, половината останаха в строя. “
„ Битката при Стара Загора с обстоятелства опроверга наложилото се прекомерно бързо предрешение за готовността на българите с кръвта и костите си да заплатят за независимостта на своята татковина. “
Размислите на създателя за несправедливото отношение на руснаците
„ Уж беше естествено да не сме прекомерно взискателни към българите, само че малко неща изглеждаха естествени. Напротив, по време на неуспехите ни ние изключително враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко поради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всевъзможни пороци и закононарушения. (...) Едно от първите обвинявания против българите, което можеше да се чуе в самата България, а и в разнообразни вестникарски кореспонденции, е поради тяхната по този начин наречена " непризнателност ". (...)
Обичта на народа в никакъв случай не е платонична и тези, които желаеха от българите в най-страшните за тях минути да се прекланят пред руснаците, единствено потвърждават, че нямат и най-малка визия от характера на взаимоотношенията сред нас и славянските нации през последното столетие. Наистина изумителни бяха нашите искания за признателност, условията ни към българите за робско страхопочитание. “
„ Извънредно постоянно трябваше да чувам за благодеянията, които Русия изсипала с великодушна ръка върху българския народ. Всъщност до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна смяна на в неговата в действителност трагична орис. След като нищо не е направено, ние нямаме право да пожелаваме възторжена признателност, а и нямаме учредения да упрекваме българите, че по отношение на нас демонстрират благоразположението си незадоволително усърдно. За да обобщя, дано попитам: от къде идва обвиняването в непризнателност? Две са аргументите. Преди всичко, извънредно лимитираното знание за историята на българския народ, пресилените показа за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в предишното, и най-после някаква напълно фантастична визия за безпределната обич, която южните славяни изпитвали към нас. Народът е непознат на сантименти и не познава платоничната обич. С обич той се отплаща единствено за в действителност осъществени услуги, а не за думи и планове. До края на последната война, с изключение на положителни планове, българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не считат тези планове за напълно откровени. “
„ Нашите особености, образувани исторически, са друга причина за несъразмерните ни условия за признателност. Нашето общество се развива със стъпки на костенурка. В продължение на епохи първо сме били унижавани под татарско иго, по-късно - под вътрешно робство по време на московската ера. Общувайки прекомерно близо с татарите ние съвсем не сме чувствали потребност от автономия. Някои реакционери, които прикриват лакейските си усеща и мисли зад паравана на нашата социална незрялост и неопитност, са я показали за чуждоземно знамение, неприложимо за самобитния съветски народ. Това продължава и през днешния ден. По силата на минало, с което още не сме се разделили гледаме на всеки малък триумф в публичния ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на лепта, подвластна от удобния случай. Ако желаят - ще дадат, в случай че желаят - няма, през днешния ден дали, на следващия ден взели. При такова отношение към естествените очаквания на общество, което, съгласно самото него, е излязло от дивашко положение, е ясно, че по силата на исторически митове, ние знаем единствено да благодарим. Благодарността не пада от устата ни. Погалят ни по главичката, ние благодарим, наплескат ни хубавко за някоя беля, ние малко помърморим, само че в мърморенето ни отеква признателност за получения урок, както вършат послушните деца.
Понятно е, че откакто исторически сме възпитавани в възприятие на признателност, я пожелаваме и от другите, които имат щастието или нещастието да сe срещнат с нас. Длъжни са да благодарят, а защо - това е различен въпрос. “
„ И от българите по този начин от първия ден поискахме коленопреклонност, настоявахме за нея даже в дните, когато нашето застъпничество им навлече бедите, разказани в предната глава. Прекомерното искане на благодарности по времето, когато нямаше още защо да се благодари, бе последвано от доста изстудяване на непредвиденото увлечение, което бяхме почувствали към южните славяни. Въпросът за " благодарността " не е непотребен. Сега се усеща някаква студенина, в бъдеще тя може да образува недружелюбни връзки сред нас и другите славянски нации и това ще се отрази зле, когато стане допустимо реализирането на всеславянски съюз. (...)
Българският народ се трансформира в оня безпаричен Макар, върху чиято глава, съгласно съветската сентенция, падат всички камъни. Той стана и изедник, и жестокосърдечен, и нежелаещ да отстоява своята автономия. Невежеството и апатията също бяха оповестени за негова виновност. Ние даже започнахме, надали не, да укоряваме неговото релативно богатство, което видяха тези, които си мислеха, че ще видят народ от просяци. “
Историческата истина е най-хубавото лекарство против съветските имперски легенди, вменяващи на българите обвързване за признателност и поклонение пред Москва. Руският боен сътрудник Евгений Утин споделя добросъвестно събитията от Руско-турската война през 1877-1878 година в книгата си „ Писма от България “, фрагменти от която предлагаме на вашето внимание. Неговият роман няма нищо общо с насаждания от Кремъл сантиментален облик на Русия и „ освободителите “, показва
арогантността на съветския имперски нрав
В повествованието съветските военни постоянно употребяват думата „ братушки “. Значението й обаче не съдържа ласкаво отношение, както десетилетия наред внушават учебниците ни по история, писани под съветска диктовка. Един от, пояснява „ братушки “ като иронично означение за южните славяни по време на войната. Руската дума, с която се показва ласкаво отношение, е „ братишка/братишки “, тя обаче не е употребена във връзка с българите.
Книгата на Евгений Утин споделя неуместни истини и разрушава пропагандни легенди посредством силата на директните свидетелства. И с обстоятелството, че никой не може да упрекне създателя в русофобска предумишленост.
Истината за съветската съпричастност към страданията на „ южните славяни “
„ Дълго време, като се стартира от 1875 година, ние оставахме в случай че не равнодушни, то най-малко единствено фенове на в случай че щете, на безумната, само че във всеки случай героична битка, която водеха шепа херцеговци и бошняци против петстотингодишното грубо турско владичество. (...) В нашите очи, даже при в действителност хилавото присъединяване на съветското общество, Сърбия изнемогваше в неравна борба с страната, която бяхме побързали да назовем умиращия " болен човек ". Със съчувствие, само че без решителност да пресечем злото, свикнахме с воплите и страдалческите стонове на десетки хиляди българи, измъчени, с изтичаща кръв под свирепите удари на турските ятагани. “
„ Войната беше оповестена... Спряха разногласията и тези, които буйно желаеха войната, и другите, които бяха най-решително срещу, всички се събраха в едно горещо предпочитание - триумф на нашето оръжие, празненство на Русия над нейния остарял зложелател. “
Оживлението обаче е единствено измежду образованите кръгове в съветската столицата. Пътувайки с трен от Москва към Украйна, Утин вижда равнодушие към войната. Едва в Киев нещата се трансформират:
„ Всичко беше обзето от неизмеримо, безкрайно успокоение, нямаше даже признаци на това мощно неспокойствие, което нормално войната води след себе си. Влизате във вагона и чувате хората да си приказват за напълно разнообразни неща, смеят се, дърдорят, майтапят се, флиртуват със съседката, като че ли това, което се случва там, надалеч, въобще не ги визира.... Ако по това време се появеше чужденец, който не знае за последните събития, даже да прекоси цяла Русия, нямаше да се досети, че страната е във война. (...)
Едва в Киев за първи път можеше да се забележи нещо извънредно, някакво придвижване, непознато на мирните времена, можеше да се почувства, че Русия в действителност е във война… “
Всъщност Украйна е една от главните бази за сформирането на съветската войска за войната през 1877-1878 година Става дума освен за географската непосредственост, само че и за особеното схващане на хората там – въпреки към момента да са част от Руската империя, в ход е самоидентификация на украинската нация.
Амбивалентното отношение към Европа – от „ за какво не сме като тях “ до „ би трябвало да падат в краката ни “
„ Скоро отминахме съветската граница и след два-три часа бяхме в Яш.
" Европа! " - несъзнателно се изтръгна от всички. Да, Европа - всички почувстваха, всички виждаха, всички почувстваха това. (...)
Дали тъй като Кишинев е покрай Яш или по друга причина, само че доста пъти чувах:
- Кажете апелирам, за какво сме такива неудачници, за какво не можем да уредим порядъчно живота и градовете си? Не ви ли е обидно, не ви ли е гняв, когато сравнявате Кишинев, от който излязохте преди няколко часа, с Яш? “
" Минавайки през Румъния, ние си представяхме, че румънците би трябвало да падат в краката ни и да ни гледат като богове. Това не се случи, дано признаем, че нямаше причина да се случи, и ние се обидихме. Бяхме възмутени, че не срещнахме раболепно отношение, изненадахме се, че те не се отхвърлят от правото да кажат и своето мнение по въпросите, които засягат съществуването им - " да бъде или да не бъде " тяхната политическа самостоятелност. Всъщност каква странна рекламация - да искаш право на глас! Веднага щом забелязахме техния блян във взаимоотношенията, на часа започнахме да използваме най-дребния случая, с цел да ги обвиним надали не в " черна непризнателност " и в други и също неоснователни закононарушения. “
И в османска Турция животът е по-цивилизован от този в Русия
„ Тръгнах от Свищов за Търново в най-слънчево въодушевление. Времето беше прелестно, слънцето припичаше, всички бяха радостни и удовлетворени. И хората, и природата, и цветята съвпадаха с настроението ни. Наистина от време на време се мярваше мисъл за това, което следва, на помощ на въпросите се втурваше въображението и в едно едвам видимо ъгълче виждах картина, която плашеше...
Чудесен път се ширеше пред нас - красива природа, великолепно шосе, образцови мостове, мраморни чешми, чиста студена вода. Къде сме ние? Нима в нецивилизованата, в дивата Турция? И още веднъж мислим за родината, а тъжните съпоставения ни хвърлят в досадно неприятно въодушевление. “
„ Когато тръгнахме, чакахме да забележим напълно разорена страна, занемарени ниви, на всички места руини, хора, подивели като зверове, които се лутат без заслон. Въобразявахме си, че ще забележим страшна картина на човешкото страдалчество и гладна гибел. Нищо сходно нямаше в България. Всички ниви засети, високо израсла царевица, прелестни жита, огромни стада, хора, които не просят в името на Христа. Навсякъде селата и къщите изглеждаха по-приветливо, в сравнение с у нас. Недоумявахме.
- Какви ни ги разправяха - повтаряхме все едно и също - за бедите на българския народ, за премеждия. Какво повече им е нужно, те живеят по-добре от нас, по-богати са от нашия народ! (...)
При почтено ръководство след няколко години България ще бъде неузнаваема. По изобилие на земята надали има друга по-богата страна в Европа. А българите са доста работливи, трезви и рационални хора и това се потвърждава от обстоятелството, че всички пращат децата си на учебно заведение. “
Вярва ли България на Дядо Иван?
„ Случваше ми се да попитам по-развитите и образовани българи: Защо не им трепва и мускул до момента в който четат това възвание? (Възванието на съветския император Александър II към българите при започването на войната през 1887 година - б. р.)
- Не го наричайте апатичност, а загуба на вярата - по този начин ми дадоха отговор. - Ние с вас разбираме какво значи това място във възванието: " Сплотете се под съветските флагове, чиито победи толкоз пъти да огласяли Дунав и Балкана. Като съдействате за триумфа на съветското оръжие, като му помагате старателно с всичките си сили, с всички зависещи от вас средства, вие ще служите на вашето лично дело - трайно въз-раждане на българската земя ". Ние с вас разбираме, добави българинът, че в тези думи има решителност, заричане нашето избавление да бъде реализирано, само че масата хора се отнася със песимизъм, провокиран от страха, че скъпо би трябвало да заплащат на турците за съчувствието им към вас, руснаците. Не ни обвинявайте за това съмнение! Справедливо е в действителност, че успехите на съветските флагове огласяха Дунав и Балкана не веднъж, само че тези победи до момента не ни донесоха нищо друго с изключение на тъга и повече премеждия! Да не би българите да не ви помогнаха при всички предходни войни с нашите врагове? (...) Всеки път турците ни заставяха да платим с кръвта си за тази помощ, за съчувствието си към вас! “
„ Добре помня по какъв начин на първия или на втория ден от пребиваването ми в Търново се срещнах от с българин от партията " Млада България " (Евг. Утин има поради основаната в Румъния революционна организация " Българска омладина ", подкрепяща делото на Левски - б.р.), който на моите въпроси за гражданското ръководство на княз Черкаски, стартира горчиво да се оплаква от въведените порядки.
- Какво провокира вашето неодобрение? - попитах.
- О! Много скоро ни дадоха да почувстваме по какъв начин гледат на нас! С първите си крачки ни демонстрираха, че не са пристигнали в България, с цел да влезнат в ситуацията ни, а единствено с цел да заповядват и да се разпореждат, без да обръщат каквото и да е внимание на нашето мнение и нашите показа!
Намерих този отзвук за необоснован и желаех обстоятелства.
- Искате обстоятелства - продължи българинът: апелирам. Още преди съветските войски да преминат Дунав - стартира да споделя той - към Плоещ се насочи българска делегация. Тя била извънредно милостиво призната от самия император, княз Горчаков също бил отзивчив, а по-късно се отнесли напълно другояче. Остро им споделили, че не се интересуват от никакви депутации, да не са посмели да мислят, че се явяват като представители на българския народ, че България няма и няма да има политическо посланичество и със закани ги посъветвали да си избият от главата всички политически домогвания. Представете си - разочаровано продължи българинът, - когато един от делегацията изиска да изкаже някакви съображения, високо му закрещели: " Ние нямаме потребност от вашите отзиви, длъжни сте единствено да слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате! " Кажете апелирам - добави той, - у вас по този начин ли е признато да се отнасяте с хора, които не са направили закононарушение, тъй като ние мислехме, че по този начин се отнасят единствено в Турция.
Разбира се, аз не придадох необикновен обозначение на този роман, допуснах, че подобен банкет на българската депутация е бил резултат на недоумение или просто на инцидентно въодушевление на губернатора на България, на за жалост, това надалеч не беше последният сходен роман и надалеч не последното недоволство на българи от сурово отношение към тях. “
Русия тласка българите към смирение, не към освободително въстание
„ Трябва да призная, че ние освен не искахме да използваме подема на националния дух, а и не вярвахме, че едно революционно придвижване може да провокира партизанска война навсякъде в театъра на военните дейности. Ние сторихме всичко, което зависеше от нас, с цел да възпрем всенародно въстание на българите. Когато влязохме в България, казвахме на хората, че имат право на нашата отбрана не поради въоръжената им опозиция против турците, а поради вековните им премеждия и кръвта на мъчениците в която те и техните предшественици постоянно са били потопени. Ние оценявахме само пасивното им страдалчество, само че не зачитахме вековете битка и опитите им да реализират избавление с оръжие в ръка. Вместо да призовем българите на всенародно въстание срещу омразния зложелател, ние, в противен случай, им казвахме, че тяхната " мощ и избавление " е да са покорни на съветските управляващи и прецизно да извършват техните нареждания. Затова трябваше да сме изцяло безразлични към знамената, които ще развеят българските партии. Само че ние не бяхме безразлични. Като влязохме в България, имахме опасения от революционно въодушевление и по тази причина се отнесохме съмнително към " Млада България ". Също както се беше отнасял с нея Митхад паша, пробвайки се с подли интриги и с окови да ги откаже от девиза " Свобода или гибел! "
Мечти за блицкриг и завладяване на Константинолоп, за „ братушките “ – камшик
„ Прибързаността е типична и характеризира цялото гражданско ръководство. Не се обмисля дълго, не се проучва, завършва се надве-натри, а след това по какъв начин ще бъде осъществено, - този въпрос е вторичен! Може да се попита за какво беше належащо това бързане? Обяснява се с две аргументи: първата, безусловно непознаване на страната, в която влизаме; втората, всеобщото разбиране, че след два-три месеца ще се озовем пред стените на Константинопол и цяла България ще е в ръцете ни. “
„ Нямало никакво единение в работата, всичко зависело от субективните разбирания на един или различен. Един е същински бранител на българите и се пробва да провокира тяхната обич и състрадание към руснаците, различен е бранител ненапълно на турците и към българите се отнася доста строго.
- Знам, че " братушките " не могат да ме понасят - сподели ми един шеф на окръг, когато обхождахме владението му и спирахме в селата, - само че ми е все едно. Този народ е долнокачествен и би трябвало да се отнасяш с него сурово. Сега ги е боязън от мен, тъй като знаят, че нищо няма да им се размине: отговорен ли е - двайсет и пет нагайки (камшика - б.р.)! Нека ги е боязън!
- Чакайте - възразих му аз, - нагайката е прекомерно неуместно средство, с цел да бъде извоювано другарството на българите. (...) Забравяте, че сме пристигнали да ги освобождаваме! А вие, с нагайката!
- Повярвайте ми, за тях нагайката е най-хубавото избавление! (...)
Примерът е инфекциозен и използването на нагайка бързо минаваше от един на различен. За страдание тя получи право на поданство и кой ли не злоупотребяваше с това автентично цивилизационно средство! Българите явно не бяха изключително удовлетворени от такова ръководство, наред с всичките беди и страшни жертви на войната. Между другото, и това от време на време зле скрито неодобрение служеше като източник на обвиняванията за непризнателност и безнравственост. “
„ Ако е правилно, че Русия няма хора, готови за такава работа, това не е ли най-хубавото доказателство, че ние не трябва да внасяме в България нашите порядки, че не е нужно да организираме гражданско ръководство в тази страна? Не е ли по-добре да освободим този народ от петвековното иго и да го оставим да устрои политически си живот по лична преценка? Току виж българите излязат не по-лоши от сърбите, които съумяха без външен контрол да провеждат своя политически живот и той се опира на рационални основи. “
Удивление от воинския дух на българите
„ Не можехме да повярваме, че в Стара Загора има турци, откакто единствено преди няколко часа бяхме получили информация за успеха на военачалник Гурко при Нова Загора. (...)
На война някак елементарно и с готовност вярваш, когато чуеш думата Победа! И се пазиш от другата съдбовна дума - Поражение! (...)
- Не попаднахте при нас в уместно време - обърна се към мен един офицер. - И не мога да изразя какъв брой е обидно, тъй като до през днешния ден по този начин добре вървеше всичко, като по масло. Какво да се прави, налетяхме на страшна мощ,, можеха всички ни да унищожат, какъв брой хора загубихме, единствено какъв брой " братушки " починаха, а с тях и нашите най-хубави офицери.
- Как се сражаваха българите? - попитах аз.
- Молодци, дай Боже, всички по този начин да се бият. За първи път влизаха в стълкновение, а настъпваха като опитни войни по тази причина мнозина паднаха, половината останаха в строя. “
„ Битката при Стара Загора с обстоятелства опроверга наложилото се прекомерно бързо предрешение за готовността на българите с кръвта и костите си да заплатят за независимостта на своята татковина. “
Размислите на създателя за несправедливото отношение на руснаците
„ Уж беше естествено да не сме прекомерно взискателни към българите, само че малко неща изглеждаха естествени. Напротив, по време на неуспехите ни ние изключително враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко поради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всевъзможни пороци и закононарушения. (...) Едно от първите обвинявания против българите, което можеше да се чуе в самата България, а и в разнообразни вестникарски кореспонденции, е поради тяхната по този начин наречена " непризнателност ". (...)
Обичта на народа в никакъв случай не е платонична и тези, които желаеха от българите в най-страшните за тях минути да се прекланят пред руснаците, единствено потвърждават, че нямат и най-малка визия от характера на взаимоотношенията сред нас и славянските нации през последното столетие. Наистина изумителни бяха нашите искания за признателност, условията ни към българите за робско страхопочитание. “
„ Извънредно постоянно трябваше да чувам за благодеянията, които Русия изсипала с великодушна ръка върху българския народ. Всъщност до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна смяна на в неговата в действителност трагична орис. След като нищо не е направено, ние нямаме право да пожелаваме възторжена признателност, а и нямаме учредения да упрекваме българите, че по отношение на нас демонстрират благоразположението си незадоволително усърдно. За да обобщя, дано попитам: от къде идва обвиняването в непризнателност? Две са аргументите. Преди всичко, извънредно лимитираното знание за историята на българския народ, пресилените показа за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в предишното, и най-после някаква напълно фантастична визия за безпределната обич, която южните славяни изпитвали към нас. Народът е непознат на сантименти и не познава платоничната обич. С обич той се отплаща единствено за в действителност осъществени услуги, а не за думи и планове. До края на последната война, с изключение на положителни планове, българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не считат тези планове за напълно откровени. “
„ Нашите особености, образувани исторически, са друга причина за несъразмерните ни условия за признателност. Нашето общество се развива със стъпки на костенурка. В продължение на епохи първо сме били унижавани под татарско иго, по-късно - под вътрешно робство по време на московската ера. Общувайки прекомерно близо с татарите ние съвсем не сме чувствали потребност от автономия. Някои реакционери, които прикриват лакейските си усеща и мисли зад паравана на нашата социална незрялост и неопитност, са я показали за чуждоземно знамение, неприложимо за самобитния съветски народ. Това продължава и през днешния ден. По силата на минало, с което още не сме се разделили гледаме на всеки малък триумф в публичния ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на лепта, подвластна от удобния случай. Ако желаят - ще дадат, в случай че желаят - няма, през днешния ден дали, на следващия ден взели. При такова отношение към естествените очаквания на общество, което, съгласно самото него, е излязло от дивашко положение, е ясно, че по силата на исторически митове, ние знаем единствено да благодарим. Благодарността не пада от устата ни. Погалят ни по главичката, ние благодарим, наплескат ни хубавко за някоя беля, ние малко помърморим, само че в мърморенето ни отеква признателност за получения урок, както вършат послушните деца.
Понятно е, че откакто исторически сме възпитавани в възприятие на признателност, я пожелаваме и от другите, които имат щастието или нещастието да сe срещнат с нас. Длъжни са да благодарят, а защо - това е различен въпрос. “
„ И от българите по този начин от първия ден поискахме коленопреклонност, настоявахме за нея даже в дните, когато нашето застъпничество им навлече бедите, разказани в предната глава. Прекомерното искане на благодарности по времето, когато нямаше още защо да се благодари, бе последвано от доста изстудяване на непредвиденото увлечение, което бяхме почувствали към южните славяни. Въпросът за " благодарността " не е непотребен. Сега се усеща някаква студенина, в бъдеще тя може да образува недружелюбни връзки сред нас и другите славянски нации и това ще се отрази зле, когато стане допустимо реализирането на всеславянски съюз. (...)
Българският народ се трансформира в оня безпаричен Макар, върху чиято глава, съгласно съветската сентенция, падат всички камъни. Той стана и изедник, и жестокосърдечен, и нежелаещ да отстоява своята автономия. Невежеството и апатията също бяха оповестени за негова виновност. Ние даже започнахме, надали не, да укоряваме неговото релативно богатство, което видяха тези, които си мислеха, че ще видят народ от просяци. “
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ