Бразилия: народ, формиран от робството
Идеите за „ природата “ и за „ локалните поданици “ изиграват съществена роля в метода, по който европейците изобразяват Бразилия през цялата история на страната – или, по-скоро, откогато португалските колонизатори се озовават на територията й.
От една страна, среда е изобразена като парадайс: превъзходен климат без аномалии, кристално чисти реки, водопади от зеленина, плодове, падащи от дърветата и делфини, скачащи в моретата. Поради това Португалска Америка се смята за образец за „ спокойните тропици “, като единствено инсекти прекъсват естествената естетика на пейзажа.
Но в случай че „ природата “ се гледа през тази леща, „ локалните поданици “ на тази земя се гледат с съмнение през цялото време. В писмото си до португалския крал Мануел I от 1 май 1500 година откривателят Перо Ваз де Каминя – рицар, служител в първия европейски флот, озовал се в днешна Бразилия, на 22 април 1500 година – разказва по какъв начин коренното население „ върви голо… техните слабини са на показ “, и отбелязва, че „ локалните също се занимават и с полигамия “, табиет, който той счита за декадентен.
Това, което най-вече поразява първите новодошли, е „ канибализма “: там живее народ, който „ изяжда връстниците си “, с цел да утоли глада си. Без даже да стъпва в Бразилия, в края на 16 век гравьорът Теодор де Бри прави благосъстояние от своите изображения на локалните поданици на страната, които лакомо гризат краката и ръцете на враговете си. Днес знаем, че това не е тъкмо „ канибализъм “, а обред, при който вражеските племена изяждат само пандизчиите, които считат за почтени и мощни (може да се дефинира като „ антропофагия “). Тези хора поддържат връзка посредством война, образувайки големи мрежи, които съвсем демонстративно не зачитат границите, основани от европейците.
Както европейците, по този начин и локалното население намират другото също толкоз необичайно нещо. Португалският странник Перу ди Магаляиш Гандаву е сигурен в изказванието си от 70-те години на 16 век, когато споделя, че локалните нации нямат „ нито религия, нито закони, нито крал “. Разбрани единствено от позиция на това, което им „ липсва “, в множеството случаи бразилците са считани просто за групи деца. Най-крайните отзиви са, че те са „ изродени “ и по този метод войната против тях се възприема като „ обективна “ – като че ли разпространяването на християнската религия е нещо безусловно „ належащо “ за този народ.
Такива настройки имат последствия в големи мащаби. Местното население в южноамериканските низини все още на идване на първите европейци варира сред 1 и 8,5 милиона. Историците са значително единомислещи, че сред 1493 и 1650 година Америка губи най-малко 1/4 от популацията си. Има редица фактори, виновни за тази ужасна загуба на живот, в това число войната и непознати болести (включително елементарна настинка), само че една от главните аргументи за високата смъртност е робството.
Касова записка от продажба на плебей
Името на новата португалска колония поражда доста диспути, полемика, повлияна и от въпроса за „ природата “ и „ локалните поданици “. Църквата желае да я назове Тера де Санта Круз (Земя на Светия кръст) в символ на респект към мястото, където е извършена първата литургия навън. Търговците искат името „ Бразилия “ – по името на дърво, което пораства необятно в крайбрежните региони (и което в последна сметка е изцяло унищожено). Дървесината му се употребява за направа на мебели, а аленият сок – за боядисване на облекла. Пазарът претендира за победа в тази първична борба единствено десетина години след идването на португалеца за първи път и това ъгълче на Новия свят стартира да се свързва с аления цвят – аленото на багрилото от Бразилското дърво, само че също и адското алено на дяволите (коренното население) и тяхната антропофагия.
Факт е, че тези разнообразни изображения се смесват – Бразилия от време на време се преглежда като място, където библейските обещания се сбъдват, а в други случаи като „ страната на дявола “. За доста хора тази визия става прекомерно действителна – на първо място за поробените локални поданици, както и за тези поробени хора, които стартират да идват от разнообразни елементи на европейския континент. Така езикът на робството навлиза в страната и остава там. Пристигането на първите африкански плебеи, които са изпратени най-вече от Ангола и Западна Африка сред Бенин и Нигерия, е записано към края на 16 век, когато стартира да се отглежда захарна тръстика.
Тъй като природата се приспособява към капризите на пазара, почвата претърпява огромни цикли на монокултурно произвеждане. Североизточният район на Бразилия, изключително Баия и Пернамбуку, е първият регион, който процъфтява с помощта на засадената там захар, която подсигурява постоянен прилив на пари до края на 18 век. От края на 17 век новините за откриването на злато и диаманти в региона на Минас Жерайс предизвикава златна тресчица. Тази суха земя, толкоз друга от плодородните тропици, получава названието „ cerrado “, което значи затворена или оградена зона. И най-после, през 19 век, идва ред и на кафето – „ черно злато “, както му споделят тогава – което измества икономическата ос към югоизточния район: първо към Рио де Жанейро, по-късно към Сао Пауло. Предполага се, че почвата няма граници, само че за извличането на нейните запаси са нужни човешки старания.
Но „ tumbeiros “ – робските кораби – транспортират освен пленници. Тези съдове, чието португалско име безусловно значи „ носители на ковчези “, донасят и религиите, ритуалите, ритмите, образната хармония, езиците и знаците на хората, които транспортират. Този развой довежда до африканизация на Бразилия, защото тя се обитава от разнообразни групи хора, които оставят незаличими следи в обществения и културен пейзаж на страната.
Смесен брак
Принудителното общуване на коренното население, европейците и африканците бързо довежда до метиси или смесено общество, въпреки и такова, характеризиращо се с неравенството в връзките на другите групи между тях. „ Mestizaje “ значи „ примес “, само че също по този начин и „ делене “ – т.е. културно включване, съпроводено от в голяма степен социалното изключване.
Робството, защото е толкоз необятно публикувано, престава да бъде изключителна привилегия за огромните земевладелци – по този начин свещеници, бойци, функционери, занаятчии, търговци, дребни фермери и даже освободени плебеи стартират да имат плебеи. Следователно това е доста повече от елементарна икономическа система: тя оформя метода на държание на хората, дефинира обществените неравенства, трансформира расата и цвета във факторите на главните разлики сред групите хора, структурира етикетите на послушанието и основава общество, обусловено от патернализъм, от строга подчиненост. Това е средство за обществена връзка – такова, което има съществени последствия.
