И пропущаме ли нещо в това житейско уравнение.

Петък, към 3 следобяд, Бизнес парк София, офис, населяван от young professionals на възраст сред 24 и 32 години, гори трескава полемика кой, къде, с кого ще излиза, пътува, бичи айляк, ще се забива, напива и ще прави всякакви други сладки и нездравословни за здравето неща, а аз слухтя, изпитвам завист и си мисля  по какъв начин би трябвало да приключа отчета си до 4, с цел да стигна най-малко един път в точния момент до детската градина на щерка си, тъй че да не е последното прибрано дете. Иска ли ми се да съм на мястото на гореспоменатите мои сътрудници? В понеделник след работа да се размажа от безучастие на дивана и да се подвигна единствено с цел да посетя тоалетната, вместо да изкарам втори работен ден сред печката, пералнята и блокчето за оцветяване; в сряда да се издокарам и да се обадя на добра другарка да поклюкарим на по едно изстудено розе някъде на Ангел Кънчев, вместо да нареждам пъзел на пода в хола по най-раздърпаната си тениска; в събота да изляза в 9 вечерта и да се прибера призори, вместо да кисна 3 часа на скамейка до детската площадка в Докторска и след това да изгледам  “Замръзналото кралство ” от край до край, два пъти, един след различен. Иска ли ми се?!

Ще бъда почтена, от време на време да! Въпреки че детето беше съзнателен за мен избор (доколкото изобщо можеш да си съзнателен на двайсет и малко), от време на време ми се коства, че пропуснах нещо.

Пропуснах опцията да бъда лакомец.

И в това не влагам и капака жлъч, за мен егоизмът е чудесна характерност, тъй като, поставяйки себе си и личните си стремежи, ползи, благополучие преди всичко, можеш да се развиеш или да развиеш обстановката по най-себеугодния метод. Също пропуснах шанса да бъда спонтанна.  Днес да реша, че на следващия ден, или не, не на следващия ден, а през днешния ден тъкмо, ми се върви на къмпинг в Гърция, стартира ми се курс по йога или ми се купува тази супер скъпа, само че извънредно красива дамска чанта. И да го направя, в този момент, незабавно, без даже да се замисля. Пропуснах и лукса да бъда безотговорна. Работата не ми харесва към този момент, доскучала ми е, ами напущам, 2 месеца без заплата няма да ме съборят, скача ми се с парашут, ами скачам, и да си счупя нещо, и да се претрепя дори, за мен си е, никой няма да пострада от това.

Е, не си мислете, че аз, видиш ли, тъй като съм родител, съм олицетворение на самата безрезервност, мъдрост, прецененост.

И аз мога да съм егоистична, спонтанна, безотговорна, мога!

Понякога… И май че пропуснах този по този начин лежерен интервал от живота, в който към този момент си задоволително зрял, с цел да си независим, да печелиш, кажи речи свестни пари, да си отсял един прелестен кръг от твои си хора, да взимаш самичък всички решения, касаещи теб самия, и в това време си към момента задоволително млад, тъй че от теб никой кой знае какво да не чака и всички неточности да са ти простени. На тъкмо този интервал множеството хора към мен сега се любуват.

Цяло едно потомство се е вкопчило в него, това е тяхното status quo и желаят още и още, да не свършва, да е безкрайност.

И допускам, по-точно съм съвсем сигурна, че известна част от  тях от време на време се питат, дали пък, имайки всички тези благоприятни условия, и макар тях, или поради тях, не пропущат нещо.

В Европа, в двадесет и първи век, някъде в самото му начало, да нямаш 30 и да си с дете е рядко. Но е доста, доста сладко. И няма да ви приказвам клишетата за смисъла на живота, насладата, отговорността и и да се опитвам да ви увещавам в правилността на тъкмо този процес на събитията.

Събота, 8 вечерта, апартамент в необятния център, населяван от мъж и жена под 30 и дете на тъкмо 3, пускаме “Замръзналото кралство ” за трети път. Няма подобен кеф, пък каквото ще да пропущаме!