Христо Иванов е общественик, председател на Националния младежки комитет на

Христо Иванов е държавник, ръководител на Националния юношески комитет на Вътрешна македонска революционна организация

На 20 юли (2 август по нов стил) 1903 година, в деня на свети оракул Илия – Илинден, над Вардарска Македония и Тракия се разнесе военен зов, който не затихва и до през днешния ден: „ Свобода или гибел! “ Тогава пламна въстание, което раздруса Османската империя и раздра булото на мълчанието над ориста на българския народ. Илинденско-Преображенско-Кръстовденското въстание беше бездънен акт на национална съвест, смел вик за обединяване, вписан с кръв в българската памет.

Това въстание не познава граници – нито имперски, нито идеологически. То е родено от сърцата на българите в Битоля, Охрид, Прилеп, Крушево, Велес, Лерин, Костур, Кичево, Странджа. Над 30 000 души вземат участие интензивно в сраженията. Временно е открита власт в стотици селища, основана е и Крушевската република. Цялата българска страна, от София до най-малкото село, живее с въстанието. Хиляди доброволци от свободна България минават границата, с цел да поддържат своите братя. Цената е страшна – хиляди избити, близо 200 села превърнати в пепелища, десетки хиляди бежанци.

Тези хора заплатиха най-високата цена, тъй като знаеха, че националното обединяване би трябвало да стане – непременно. Това въстание беше дело на българи, родени, живели и умирали като българи. Делото на хора, които се молеха на български език, пееха български песни и пишеха с български букви. Делото на Гоце Делчев, Даме Груев, Борис Сарафов и Михаил Герджиков, които скачаха против всеки, дръзнал да приказва за делене на общата българска идея.

Това беше обществен зов за правдивост, въстание за единение на българската нация оттатък имперските граници. Земята се напои с кръв, небето почерня от дима на стотици опожарени села, а викът „ Свобода или гибел! “ отекна от Охрид до Странджа, с цел да раздруса основите на Османската империя и да напише с кръв и кости една от най-великите страници в историята ни.

Днес, 122 години по-късно, до момента в който почитаме тази огнена дата, от Скопие дохвърчат звуците на политически цирк. Чуваме по какъв начин министър председателят Християн Мицкоски, самоопределил се като „ лъв “, ръмжи против България. Позьорство, което би било тъпо, в случай че не беше толкоз цинично. Защото същинските лъвове на тази свещена земя в никакъв случай не са седяли в комфортни кресла. Те оставиха костите си по чукарите, чертаейки с кръвта си пътя към свободата и обединяването. А днешният скопски „ лъв “? Той е просто кукла на конци, вързана на къса белградска каишка, която ръмжи по команда от север.

Исторически достоверни ли са годините и сръбските каузи? Истинската покруса в държанието на Мицкоски не е единствено в историческото незнание, а в очевидната му политическа взаимозависимост. Сръбската каишка, на която през днешния ден се държи той, е същата, която след Балканските войни закла българщината във Вардарска Македония. Същата, която след 1945 година сътвори чудовищния план „ македонска нация “ – сръбски политически инженеринг, минал през Коминтерна и Югославия на Тито, с цел да откъсне тази земя от Майка България. Днешните ръководещи в Скопие не престават тази процедура – подменят монументи, палят български клубове и преследват всеки, който се осмели да каже истината: Македония е българска.

Повече от 30 000 души се включиха интензивно. Над 9000 починали, 200 опожарени села, хиляди бежанци, прегазени от османските орди. Но и едно обръщение, което раздруса Европа – че в Македония и Тракия живее еднакъв народ: българският.

А какво имаме през днешния ден? В Скопие – кресльовци, които громят София пред камери, само че тичат да се прегръщат с Вучич. Да си „ лъв “, до момента в който слугуваш на Белград, е не лъвство, а двуличие. Фалшиво, тъпо, жалкият марионетен лабораторен национализъм на един отгледан в пластмасова еднаквост политик.

Истинската покруса не е в това, че лъжат. Трагедията е, че го вършат умишлено – с ясното схващане, че посърбяват личните си дядовци-герои, дали кръвта и костите си и против сръбския тиранин, същия, който посред Скопие ошамари седемгодишната Васка Зойчева, за това, че на въпроса „ па ща си ти? “ отговори с „ българка “.

Илинден е завет. Огнено писмо в съвестта на всеки патриот. То не предстои на договаряне, не се пренаписва в комисии и не се предава поради нечия геополитическа упоритост. Ние, българите, имаме дълг – не просто да помним, а да браним паметта. Да не позволим шумът от телевизионните студиа в Скопие да заглуши вика от Стражин, Крушево или Смилево. Да пазиме история, чиято цена е кръвта на дедите ни.

122 години по-късно Илинден още гори – в сърцата на всички признателни българи. И ще изпепели всяка неистина.