Кули на мълчанието: Когато опечалените даваха покойниците си на лешоядите
Хората погребват мъртвите си от хилядолетия, само че това не е единственият метод, по който използваме природата, с цел да си помогнем с труповете. В Тибет хищните птици играят основна роля в небесните погребения, а в зороастрийската традиция се издигат кули на мълчанието – място, където труповете се подреждат по този начин, че месоядните птици да могат да ги изядат.
Тази погребална процедура се възприема като метод за филтриране на тялото, защото без нея трупът може да се болести с демони или зли духове. За да се предотврати това, мъртвите са били изнасяни в кули, известни като дакми, с цел да бъдат изложени на въздействието на естествените стихии и на крилатите хищници.
Може би си представяте, че това е замърсен и нескончаем развой, само че изследване на дарени човешки остатъци в Изследователския център по правосъдна антропология в Тексас, демонстрира по какъв начин лешоядите могат значително да оглозгат мъртвец до скелета единствено за 5 часа. 5 часа…
При ковчег за същите резултати са нужни 5 години, тъй че птиците са много по-ефективни от червеите.
Подобно на „ Небесните погребения “, „ Кули на мълчанието “ заобикаля отрицателните последствия от актуалните погребения, които заемат към 1 млн. акра земя единствено в Америка, а производството на ковчези унищожава към 4 млн. акра гори годишно. Много от тези тела са били балсамирани, при което в почвата са попаднали към 800 000 галона балсамираща течност, която може да се просмуче в околната среда като замърсител.
Навремето такива дейни кули са могли да се открият на няколко места по света, като съгласно The Guardian тази процедура датира отпреди най-малко 3000 години. За ортодоксалните зороастрийци концепцията за заравяне е толкоз отвратителна, че съгласно сведенията тя се е считала за форма на наказване за нечестивите. Това е по този начин, тъй като се основава затруднение, което пречи на душата да се изкачи до небето, оставяйки я обречена да прекара вечността в подземния свят.
Зороастрийските общности (чиито членове са известни като парси) съществуват и през днешния ден, само че броят на дакмите е намалял доста, защото в някои елементи на света тази процедура към този момент е неразрешена. Дори на местата, където към момента са законни, има пък казусът с по-малкия брой на лешоядите.
„ Заради бързото разгръщане на метрополията Карачи дакмата, която в миналото се е намирала в края на града, е заобиколена от гъсто обитаеми квартали и от 25 години там няма лешояди “, изяснява Encylopaedia Iranica. „ Телата изсъхват бързо под жаркото слънце на Синд, само че месото им към момента е на костите и те единствено пълнят кулата. “
Тази живописна процедура може да наподобява шокираща за хората от Запада, където погребението постоянно е било нормата, само че може да се твърди, че дакмите са по-еко за планетата и носят успокоителен финален акт на щедрост, защото плътта храни лешоядите, които подкрепят прехода на душата към небето.
