На избори в НРБ: Другарки спретваха баница, виеше се хоро, водено от партийния секретар
Хитруването на ръководещата партия, играта ѝ с преференциалния избор напред-назад ме накара да си напомня по какъв начин протичаха изборите в по-малките обитаеми места по време на социализма и Бай Тошо, когато гласоподаваха 99,9-100%. Защото в случай че в огромните градове сякаш се имитираше някаква народна власт, то в дълбоката провинция партийните секретари колеха и бесеха.
Още в ранните часове на деня хората всеобщо се стичаха, с цел да дадат гласа си за партийните избраници, с цел да си завоюват утвърждението на основния партиец в региона. Такива неща като преференциални вотове и не знам какви си още освен че нямаше, само че и хората не бяха чували за тях. Тези, които бяха включени в листите, на процедура знаеха, че са определени. Естествено, в изборните бюра, както ги назоваха тогава, се подбираха единствено правилни приятели. Някоя чевръста приятелка спретваше баница, с цел да се поддържат останалите. Разбира се, на най-голяма респект беше секретарят, на който всички желаеха да се харесат и подмажат. Защото от него зависеше дали ще ти дадат записка за дърва и въглища и по кое време ще ти ги докарат. Ако си строиш къща, отново от него зависи всичко – тухли, бетон, керемиди. Ако пък имаш някоя животинка из двора, сено, плява и зърно можеше да получиш от ТКЗС-то, само че отново с поддръжката му. Затова всички идваха да гласоподават като на празник, с нови облекла, пресилено радостни и усмихнати.
На процедура изборите завършваха рано-рано, още към обяд. Финалът се отбелязваше наложително с някоя партизанска ария, все се намираше някоя гласовита и въодушевена приятелка активистка да я подхване. И най-после – наложителното хоро, водено отново от партийния, държащ в ръката си наложително алено знаме. Да не не помни и честитките – хората се поздравяваха един другиго, като че ли цялостен живот са чакали тази изборна победа, а в действителност това си беше един неприятно режисиран спектакъл, повтарящ се през избрани интервали. Дано сегашните приятели ръководещи не ни върнат в тези времена.
Петър Кирев, Бяла Слатина
