(Henry David Thoreau, by B.D. Maxham, 1856) ♥ Къде живях

(Henry David Thoreau, by B.D. Maxham, 1856)

♥ Къде живях и защо

Открай време животът ни е презрян, мравешки, въпреки в мита да се споделя, че от дълго време сме се трансформирали в хора; бием се с жерави като истински пигмеи, трупаме неточност след неточност и кръпка връз кръпка, а висшите ни добродетели се подклаждат от незначителни и елементарно отстраними злочестини.

Животът ни се прахосва в дреболии. За честния човек е премного да знае да брои на пръсти, най-вече да си помогне и с десетте пръста на нозете. Простота, елементарност и отново елементарност! Вършете по две-три неща, а не по 100, че и по хиляда едновременно; вместо до милион бройте до 10, та всичките ви сметки да се побират на дланта. Това разбунено море - цивилизацията - е така помръкнало от облаци, раздирано от стихии, насечено от плитчини и всевъзможни рифове, че решен ли е да не потъне и да доближи своя кей, човек би трябвало да е отличен навигатор, да се ориентира без помощта на звездите.

Опростявайте, непрекъснато опростявайте! Наместо три пъти дневно яжте по един път, щом се налага; наместо със 100 разнообразни блюда задоволявайте се с пет, и намалете надлежно всичко останало. Животът ни припомня Германската конфедерация, формирана от голям брой държавници с непрекъснато менящи се граници, заради което един немец не би могъл да каже в кой миг до каква степен се простират рамките й. Самата ни нация с целия й така наименуван сериозен прогрес - който прочее е напълно лекомислен и лекомислен, - задръстена с мебели, заклещена в личните си клопки, развратена от лукс и безгранично разточителство, съставлява - също като милионите изграждащи я фамилии - така занемарена и несръчно скроена общественост, че може да се избави само чрез устойчива стопанска система, от спартанска по-спартанска елементарност на живота и облагородяване на стремежите.

Животът ни тече прекомерно бързо. Хората си фантазират, че най-важното е Нацията да развива търговия, да изнася лед, да разполага с телеграф, да доближава тридесет благи в час, а не мислят до каква степен ТЯХ САМИТЕ това ги визира, не са решили като маймуни ли да живеят или като хора. Ако престанем да дяламе траверси, да ковем релси, да отдаваме на труд дните и нощите си и се помъчим да изковем ЖИВОТА си, кой тогава ще прокарва железопътни линии? А не се ли прокарват железопътни линии, по какъв начин ще стигаме в точния момент небето? Но в случай че си стоим у дома, погълнати от заниманията си, кой въобще ще има потребност от железопътни линии? Не ние пътуваме по релсите, а те пътуват по нас. Замисляли ли сте се в миналото какво съставляват траверсите, подложени под релсите? Всяка от тях е човек, ирландец или янки. Релсите лежат от горната страна им, пясък ги покрива, вагоните гладко се движат върху им. Но те спят надълбоко, убеждавам ви. С годините железопътните линии стават от ден на ден и повече, така че, в случай че някои хора имат удоволствието да пътуват по релси, други пък имат злочестината да се пътува от горната страна им. А случи ли се да бъде прегазен някой надигнал се сомнамбул - някоя непотребна или изкривено сложена конзола, - незабавно стопират влака и подвигат такава олелия, като че ли станалото е изключение. С наслада узнах, че на всеки пет благи има служащи, които се грижат траверсите да не помръдват от местата си, т.е. един ден те могат да се пробудят.

Защо е това лудо препускане и пропиляване на живота? Обрекли сме се на гладна гибел, още преди да сме почувствали апетит. Казано е, че един бод в точния момент икономисва девет, и всички бързат да създадат хиляда боцкам през днешния ден, та да си спестят девет на следващия ден. Всъщност ТРУДЪТ ни е изцяло неправилен. Друсани от несекваща хорея, не можем за момент да останем неподвижен. Достатъчно е единствено да подръпна въжето на църковната камбана като на пожар и, сигурен съм, няма да остане жив човек по фермите в покрайнината на Конкорд: мъже, дами, деца, без значение от непомерната си претовареност, с която към този момент нееднократно са се оправдавали същата тая заран, ще зарежат всичко и ще се отзоват на камбанния звън, само че не толкоз с цел да избавят горящото имущество, колкото - дано признаем истината - с цел да го видят в пламъци, откакто тъй-тъй се е запалило и то се знае, не по тяхна виновност, или пък с цел да видят потушаването на огъня, че и самите да се включат, в случай че гледката е красива: това е то, даже да гори енорийската черква.

Едва подремнал половин час след обед, деловият човек надига глава и пита: „ Какво ново? “ - като че ли цялото човечество през това време е стояло на стража. Има и такива, които се разпореждат да ги будят на всеки половин час - явно по същата причина, - и сетне вместо компенсация описват какво са сънували. След нощния сън новините са не по-малко насъщни от закуската. „ Я да забележим какво ново по света тая заран “ върви дружно с кафето и кифлата: тогава човек прочита във вестника по какъв начин примерно някому извадили очите край река Уахито, без въобще да се замисли, че самият той населява мрачна и дълбока мамутска пещера на земното кълбо и има единствено зачатък на зрение.

От: „ Живот без принцип “, Хенри Дейвид Торо, изд. Сиела, 2011 година
Снимка: Henry David Thoreau, by B.D. Maxham, 1856, commons.wikimedia.org