(Групова снимка на сътрудниците на списание Златорог“, 1925 -1927 г.

(Групова фотография на сътрудниците на списание „ Златорог “, 1925 -1927 година - Николай Райнов е последният вдясно, втори ред)

Лекцията „ Мистика и безбожничество “ е държана през юни 1919 година във Военния клуб, София, по покана на Теософското общество.

Ако погледнем отношението на актуалния човек към безконечните въпроси, ще отбележим, че има два типа хора. Едните могат да се нарекат мистици, а другите – безверници. Има и трети тип: благоразумната „ златна средина “, легионът безлични люде, които излизат на тълпи из дъното на живота, ту под това знаме, ту под това, приспособяват се, повтарят колебливо непознати думи, само че в действителност по никакъв начин не се интересуват от огромните въпроси. Те са нещастна комбинация от слабохарактерност, плашливост, незначителност и невежество; изначало те се боят да застъпят даден мироглед или да се опълчат срещу него, само че щом намерят в това полза, вършат го. Те са, въобще, мързеливи, не си дават труд даже да помислят по един въпрос, а камо ли да го проучат. В ония области, които се считат за горделивост на човешкия креативен блян, тия хора влизат с наглост и вършат от изкуството рентабилен поминък. От боязън да не минат за безлични и простаци, те взимат ту тая страна, ту оная, само че не биха в никакъв случай пожертвали една аспра или един час от времето си за тържеството на избран блян. Те гонят или облаги, или популярност, или власт: постоянно – персонален рандеман, постоянно богатството на загрубялата обособена персона, която не дава счупена пара за другите. Хората от тоя тип са най-много; погледнем ли строго, всеки от тях би могъл да се отнесе към мистиците или безверниците, въпреки че не демонстрира типично чертите на тоя тип.

Тия два вида са за нас значими и любопитни. Опознаем ли ги, ние ще опознаем себе си. Кой е безбожник? Кой е мистик? Де да ги търсим? По що да ги открием? Слава Богу, няма за какво да отиваме извън облаците. Безверникът е тук. Мистикът – също. Всеки от нас е или мистик или безбожник, в случай че не принадлежи, несъмнено, към третата група. Достатъчно е да определим вътрешните белези, които отличават единия от другия.

Както виждаме, в своя дележ аз опълчвам един на различен два крайни вида. Аз не приказвам за набожен, а за мистик, тоест за човек, който се стреми да реализира това, що е предмет на неговата религия, да се слее с това, в което има вяра, да се уподоби на своя жив или утопичен блян, да стане едно с това, що тачи като най-високо.

Също така не ми е думата за скептика, за оногова, който се съмнява, само че въпреки всичко не отхвърля опцията да съществува истина, който не твърди, само че въпреки всичко изследва, дири, проучва; не: аз приказвам за безверника, който не позволява да съществува истина вън от жалкия кръг на приетите от него положения. Колкото и да е последна тая характерност, коства ми се, че въпреки всичко всеки от нас би попаднал под нея – в случай че не напълно, то най-малко ненапълно. Идва момент – и едни от нас изпадат в душевна слепота, в тъмно обезсърчение, или в горделиво твърдоглавие. И споделят: „ Няма истина, няма Бог, няма дух, няма безсмъртие; вън от материалния свят – всичко е машинация. “

У други пък бликва светлият ентусиазъм да строят нещо, което би закрепило непознатото богатство, даже в случай че накърни тяхното; или се мерне в душата им лъчезарният фантом на някаква далечна бъднина, когато всички ще се обичат, когато не ще има несгоди, беди и насилия; или ненадейно почувстват, че всичко към нас хората е подходящо и доста, че невидими ръце крепят световете в звездното небе, както майка поддържа своето бебе.

Нека погледнем тия на полюсите. Що желаят те? Що мислят? Що правят? На къде ни зоват? С що ни съблазняват? Какви райове ни дават обещание?

Безверникът е по блян унищожител, а мистикът – създател. Ако до момента мистиката е била зле разбирана, то се дължи на безверника, който е постоянно натрапвал на хората своето мнение за нея – а човешкото стадо, съзнаващо своето незнание, е твърдяла след него безропотно „ амин “. Обаче, време е да се оправим с речника. Що е мистик? Що е безбожник?

Мистикът не е заплес, който по цели нощи зяпа към звездите, а през деня гледа облаците; не е изтъпленик, който повтаря обещано изречение или си гледа пъпа, докле затъпее съзнанието му; не е лековерник, който съзира във всичко знамение, прообраз или възвишен навет (укор; обвиняване – бел. Стопанина). Има и такива люде, само че не ми е за тех думата.

Също така безбожник не е оня, който споделя: „ Няма нищо на тоя свят; даже самичък аз – или живея, или – не “. Тоя човек е вманиачен. Не приказвам за луди.

Религията може да се дефинира като път, по който човешката душа търси Бога. А мистиката е оная пътека, оня по-пряк и стръмен напредък, по който човек намира Бога. Мистикът вижда в международните прояви и в съществата, населяващи вселената, духовна опора, нравствен кълн, духовно първоначало.

А безверникът признава единствено това, което му дават петте сетива, като нещо положително; той отхвърля съществуването на духовно начало, тъй като който споделя „ дух “, той споделя „ величие “, а безверникът не признава безсмъртие; той се бои от него, той щади персоналното начало у себе си, милее за него; и като чува, че безсмъртието е някакво обединение с безусловното начало, с Бога, той тръпне от боязън, че ще изгуби своята персонална черупка; сходно на Ирода в Уайлдовата драма, той споделя: „ Аз не разрешавам да се възкресяват мъртви. “ За него няма Бог: той желае самичък да бъде господ, нему да се покланят, него да тачат, той да законодателства, той да съди, той да бъде най-високото, до което би смогнал да дохвъри човешкият блян. Той отъждествява себе си от време на време с разсъдъка, от време на време с науката, а постоянно – с истината: вън от него няма истина, няма реалност.

Ето що твърди той (безверникът): „ Само едно нещо съществува: това нещо съм аз; единствено една истина има: оная, която признавам аз, всичко друго е поверие и нелепост. “ Той обича тия думи – „ поверие “ и „ нелепост “ – и с тях замерва постоянно своя зложелател, мистичност: Бог е нелепост, безсмъртието на душата – поверие, духовното е неистина, небивалица на болен разум, творба на страхлива воля. Той обаче не е умствено почтен: в Бога не има вяра, тъй като Бог бил отвлечено разбиране, само че в това, което назовава „ здрав разсъдък “, има вяра, сякаш разсъдъкът не е също отвлечено разбиране. Не има вяра в безсмъртието на душата, само че в безсмъртието на силата (нещо, което никой не може да види), има вяра и твърди, че силата не предстои на заличаване. Той обича и думата „ фатализъм “, а самичък нормално съди по предрешение.

Когато стане дума за прераждане на душите, той (безверникът) някак неясно си показва, че човешката душа влиза ту в червея, ту в мулето, кравата или вълка. Очевидно, той не се грижи да разбере учението за прераждането по първите му извори, а съди за него по вярването на диваците. Ония, които споделят убеждението, че човек се преражда, с цел да става от живот в живот все по-съвършен, не настояват, че човешката душа минава в животни. Съвсем друга е мисълта на Питагор, Платон, Плотин, Ориген, Джордано Бруно, Спиноза, Лайбниц, Буда, Рабиндранат Тагор и мн. други

Мистикът се стреми да основава, а не да разрушава. Той има вяра в благородното, в положителното у човека; той дири във всяка човешка демонстрация скъпото, позитивното. Безверникът, в противен случай, е податлив да осмее индивида, да го охули, да види у него неприятното, долното, негативното. Оттам начева неговата разрушителна работа: той се сили да подрови всичко позитивно у индивида, да помрачи всичко ярко у него, да му отнеме всяка вяра, да го отвлече в своето мрачно царство, да го обезвери, освен това – да го озвери. На всички възвишени замисли, които целят да издигат индивида до лъчезарна бъднина, и на всички придвижвания, които с безкористие се силят да извлекат индивида от унизителната грижа за делнични улеснения, да го освободят от позорното иго пред кумира на златото, персоналното превъзходство или материалното богатство, безверникът опълчва своя нахален упрек.

Николай Рьорих, най-големият от актуалните съветски художници, въодушевен стихотворец, става теософ. За безверника, който до през вчерашния ден е хвалил Рьориховите картини, изобразяващи каменния век, тоя художник става внезапно некадърник. Той е чел с удивление Томас Ман и Морис Метерлинк, само че щом чува, че единият държи сказки по окултизма, а другият написа книги по същите въпроси – „ Пътеки низ планината “, „ Смърт “, „ Великата загадка “ и други – тия писатели му се виждат луди, суеверци, надали не измамници. Затова той ненавижда Едгар По, Густав Майринк, Андре Жид, Хайни Еверс, Тагор, Стриндберг, Едуард Шюре, Балмонт и Мережковски: те не скриват своята религия в потайното, в духовното, в безсмъртното начало на живота, чиято демонстрация е разнообразният аспект на вселената.

Че има в действителност суеверни люде, че има елементарни хора и сред феновете на мистиката, това не е неистина. Но безверникът преднамерено приравнява с тях духовните исполини на вековете, с цел да ги осмее. В това ругание за него дреме вярата, че негли ще мине пред страхливите слушатели за по-умен от водачите на човешкия дух. Това възмездие е жаждата на неговата злоба. Когато спори или прави презрителни бележки, безверникът се облича в парадната дреха на някакъв лъжовен аристократизъм: той е горделив, че стои над „ суеверията “, над „ сектанството “. Всъщност не е мъчно да се види, че и самият той има свои лъжливи кумирчета и обичана фракция: той споделя дадена материалистична догадка, принадлежи нормално към партия, стреми се да заеме място в името на някаква стратегия – доста по-сектантска от тази на неговите врагове.

Някой изронва пред него (безверника) дума, че след време всеобщото приятелство сред хората ще бъде реалност – и че народите чакат появяването на един огромен Ум, който да сплоти религиозните люде от целия свят и да събори преградите сред обособените вероизповеди. Безверникът се пренебрежително усмихва: „ Омръзнахте ми с тия старешки приказки за второ пришествие и архангелски тръби. Все тия суеверия на адвентистите… Кажете нещо по-сериозно или затворете уста. “ Неговата умствена леност му не разрешава да изучи въпроса, та да види, че твърдежът на теософите – да речем – се разграничава от тоя на адвентистите и по учредения, и по разбиране, и по предмет даже. За него теософия, окултизъм, дъновизъм, национални пророци, благ тръби, адвентизъм и спиритизъм – са все едно: някаква мътна мистична мъгла, някакъв „ анимизъм “, отдето оголва глава суеверието.

Ала самичък той, от тая позиция, има същите обичани суеверия. Не може, несъмнено, да има вяра, че щял да пристигна нов набожен Учител, нито че щяло да настъпи общочовешкото приятелство, само че несъмнено ще пристигна някой талант икономист и ще реализира материално равенство между производители и покупатели. В тържеството на концепцията за приятелство, в името на духовната същност, тъждествена у всички хора, той не вярва; само че в тържеството на обичаната научна или политическа доктрина – има вяра, несъмнено.

На тоя полюс не стоят малцина; в противен случай – болшинството е там. Там е Ставрогин, там е Сандип Бабу, там е Иван Карамазов; там са ония, които отхвърлят духовното и се смеят над това, що е било религия за първенците на човешкия прогрес: за Достоевски, за Толстой, за Шекспир, за Гьоте, за Христос, за Кришна, за Леонардо да Винчи, за Бетховен, за Лао Дзъ. Но аз не приказвам за книжовни видове, за измислени лица, а за живи дейци във всички области на културата и практическия живот. Подобни безверници са хиляди, стотици хиляди; през днешния ден те са към момента авторитетни ценители и почитани служащи и в просвета, и в книжинина, и в изкуство, и в политика, и в просветно дело.

Нещо повече: тяхната закваска е проникнала и в църквата, че даже и в ония общества, които се считат за плод на спиритуалистичен мироглед. Да погледнем една-две от тия разновидности.

Фанатизмът – различен облик на безверието – упорства, че ще се спасят единствено ония, чието вкостеняло схващане приема дадени канони: всички други не са чада Божи, те са наказани на крах. Фанатизмът се ражда от сляпото себелюбие; той е брат на безверието, тъй като трансформира духовната истина в догматична формула – и така отпъжда от региона на религията напъните на тези, които желаят освен да имат вяра, а и да знаят. Такива биват също клеймени: назовават ги еретици, разколници, отлъчват ги от църквата; както виждате, и в тоя случай средствата, средствата за битка са хулите – средствата на безверието.

Шовинизмът (национализмът) е трети тип сляпо самолюбие, проявено в региона на политиката. Всички желания да се всява у хората ненавист, да се насъскват представителите на една религия, народ, племе или съсловие против представителите на друга човешка група – са все подбудени от безверието, което отхвърля най-важната истина, че у всички хора живее една и съща духовна природа, че ние сме тъждествени по естество, че сме братя от едно и също огромно семейство. В това и личи разрушителната работа на тоя блян: той разделя хората, изправя ги едни против други, опълчва класа срещу класа, народ против народ, подпалва протести, войни, метежи, издига насилието като едничко средство за решение на огромните въпроси на живота.

Но има хора и на другия полюс. Там стоят бранителите на човещината, враговете на отмъщението и насилието. Това са ония огромни сърца, които познават единствено обичта. Не са ли великите създатели до момента – създатели освен на изкуството, а и на философия, създатели на религиозни системи и водачи на културни столетия – не са ли до един говорили за Бога, за човешката орис, за безсмъртието на духа у индивида и за единството на тоя човек със света? Не са ли твърдели, че личността е искра от божествения Пламък, породил световете, че човек се не ражда уединен, че над него бди Окото на бащинска любов и го води една мощна любяща Ръка?

Такъв е възгледът на мистичност и през днешния ден. Той усеща, че е брат на всички, тъй като у всички люде кипи все тоя възвишен живот, неосъзнал още себе си, всички са прояви на едно и също божествено естество. И Владимир Соловьов, и Юлиуш Словацки, и Йожен Кариер, и Уот Уитман, и Рабиндранат Тагор, ведно с ония, които са върхове на човешкия висш прогрес, настояват това. Не е значимо дали атомът или силата са бъзсмъртни. Важно е, че веществото, силата, животът и съзнанието са обособени положения на божествената активност, обособени прояви на божественото естество, което ни се демонстрира в тоя или оня собствен тип: било като вещество и мощ, било като живот, било най-накрая като схващане.

Бог населява у всички – твърди мистикът – но не всички осъзнават още Бога у себе си. Затова стремежът на мистичност е бил постоянно ориентиран към опознаване на Бога посредством разширение на духовното схващане. Сам Бог оказва помощ в тая работа на индивида: бедите и скърбите, триумфите и насладите, премеждията и заплахите са пътища, по които божествената искра у индивида се сили да заблести, да се прояви, да се покаже пред съзнанието, да стане забележима, да бъде опозната. Тук е подходящо едно съпоставяне, използвано не един път от мистиците: както в мрамора съществува затворен ангел, който ваятелят се стреми, се мъчи да разбули, като го освободи с длетото и чука от непотребни пластове, така и у индивида живее Бог, който тоя човек би трябвало да освободи за умишлен живот, като махне това, що Го задушава.

Не ще и дума, тази работа е мъчна, тя желае дълго време, желае епохи, желае неведнъж повтаряни старания. Затова учението за прераждането се вижда на мистичност неизбежна разумна последица от обстоятелството, че съществува процес и последователно рационализиране. За да бъде всеобхватен и изобилен духовният му опит, човек се ражда през редица свои съществувания в разнообразни места, при разнообразни условия, наследник по кое време на тоя народ, по кое време – на оня, по кое време на една, по кое време – на друга вяра, член ту на един, ту на различен публичен пласт. Но това не е случайно. То се не постанова от някаква несправедлива наказваща воля. Напротив, човек е самичък зидар на своята орис. Ако в предишния си живот се е стремял към нещо положително, в тоя той се ражда при положителни условия и предишният опит се кристализира в този момент в ясно избрани способности и качества. И ето – мистикът извлича късата мъдрост: „ Посей умисъл – и ще пожънеш навик; посей табиет – и ще пожънеш нрав; посей манталитет и ще пожънеш орис. “

С една тирада – „ каквото посееш, това ще пожънеш “, античната поговорка на всички нации, толкоз същинска, колкото и остаряла. Пред очите на мистичност светът се явява като признание на Божията план, като израз на Неговата грижа за индивида. Историята на човечеството разкрива дългия друм на индивида към Бога. Но Бог не оставя своя син; Той му праща водачи, пророци, вестители: такива са религиозните учители, философите, гениалните учени, художниците, поетите, писателите, великите държавници.

Такова е гледището на мистичност. Той се радва на всичко ярко у индивида и го насърчава; за мрачното, в противен случай, скърби; само че в никакъв случай не презира никого, даже нарушителя, който от сърце съжалява, тъй като го боли за него като за трагичен подведен брат, подведен от пъклени сили. Той (мистикът) страда с него, той вини себе си, че не е в точния момент видял раната на сърцето му, с цел да я излекува. Той не е черноглед. Той не предсказва на човечеството крах, а светла бъднина. Когато чете книга, когато слуша диалог или музика, когато гледа картина или представление, той е цялостен в ожидателно настроение; той чака да добие нещо ново и хубаво, сърцето и мозъкът му се разтварят за позитивното, със благосклонност наблюдават мислите, облиците или звуците – като че ли е самичък седнал с него.

Мнозина го намират (мистика) привлекателен; това не е чудно, тъй като оня, който умее да не помни себе си в дадени условия, може да бъде сигурен, че ще стане паметен за другите. А присъща линия е за мистичност, че той не помни себе си, че живее за другите, че усеща и претърпява с тях. У него не ще видите позата на лъжовен благородник: в противен случай, той е елементарен, натурален, демонстрира се откровено и непосредствено; по тази причина в делата и думите му проличава същинска самородност, която се нрави на мнозина. Без да осъжда индивида, той му споделя без боязън истината в очите.

Борбата сред безверника и мистичност наподобява жестока; те си оспорват цялото човечество, оспорват си бъдещето на земята, оспорват си властта над вселената. При това оръжията им не са идентични. Единият не избира средства: пренебрежение, подигравка, клюка, нож, пироксилин, зноен газ, рушвет, машинация, опасност – всичко е положително, стига да води към задачата. А другият е дал пред Бога заветен обет да си не служи с принуждение, неистина или ликвидиране. Очевидно гигантски сили са нужни, с цел да се удържи победа. И нееднократно през време на неравната битка се чува Нечий глас – да запитва добродушно, със скръбно съчувствие: „ Къде е брат ти? “ А запитаният дава отговор, навел настойчиво очи към земята: „ Не го знам. Нима съм пазач на брата си? “ И тоя глас ви е прочут. Когато се брат с брата бие, името на единия е постоянно Каин…

Вярата е неизкоренима от човешкото сърце, тя е присъща всекиму. Затова я намираме и у безверника. Дали човек ще има вяра в Бога и в промисъла, или в „ безусловната действителност “ на Спенсър, или най-накрая – в Айнщайновото „ единно начало “ – не е значимо. Колкото и да се мъчат „ реалистите “ да прокудят от душата на индивида вярата, техните старания ще останат безплодни. Вярата е нeугасима. Народите не могат да живеят и личностите не могат да творят без блян. А що е блян? – Най-високата точка на човешкия блян, зенитът на копнежа накъдето се насочват напъните на личността и тия на колектива. Идеалът съдържа постоянно нещо надхвърлящо човешкия постиг в обещано време; у него се таи нещо свръхсилите на индивида, нещо свръхчовешко, нещо божествено. Всеки блян е още една стъпка към Бога.

Честита ли е днешна Русия? Там няма идеали, надхвърлящи човешкия постиг. Религията е сменена с политическа спестовност. Общочовешкото положително се схваща като разширение на болшевишката система, додето обгърне целия свят. Идеал ли е това – заслужен за индивида? Не виждаме ли кървавите стъпки на тоя блян и по нашата бедна, онеправдана, но към момента добра страна? Към тоя блян ли ни отпращат напъните на учените безверници? Ако тоя блян им е благ, дано го следват сами!

А нам, на по-простите от тях, дано разрешат да си имаме вяра, както имаха вяра нашите татковци, майки и предци – в положителния Бог и в неговата грижа за хората. Ако огромната електрична лампа със своята ослепителна светлина има за предопределение да озарява един леден свят, по който се ширят Себелюбието и Насилието, ние не щем това културно откритие. По-честити ще сме под кротката светлина на вощеницата, с която нашите майки озаряваха в дните на детинството ни бялата стая, от чийто ъгъл се богатство усмихваше дървената икона.

* От лекцията „ Мистика и безбожничество “, Николай Райнов, 1919 година

Снимки: Групова фотография на сътрудниците на списание „ Златорог “, 1925 -1927 година - Николай Райнов е последният вдясно, втори ред. Източник: Държавна организация „ Архиви “ - Уикипедия, Портрет на Николай Райнов - Либра Скорп