Грациозен беше той, пък и поет на всичкото отгоре. Със ловки

Грациозен беше той, пък и стихотворец на всичкото от горната страна.

Със ловки думи на обич наричаше

жена една на четиридесет и нещо

момиче лошо  и обичана своя.[1]

Така разказва себе си и своята трета брачна половинка, американската балерина Айседора Дънкън, един от най-великите и спорни поети на Русия, Сергей Есенин. В продължение на три години двамата ги свързва неутолима пристрастеност, която в един миг уродливо ще се трансформира в студено неуважение при него и мъчителна прочувствена взаимозависимост при нея. Единственото, което остава след тяхната огромна, само че болна обич, е единствено това четиристишие…

Когато Есенин и Дънкън се срещат, тя е на 44, а той – на 26.

Есенин към този момент е съумял да прецака живота си по доста параграфи. Алкохолизирал се е до степен, че към този момент даже не може да се концентрира, с цел да напише два реда. Обаче по тънката част към момента се има за неудържим Дон Жуан и постоянно обича да се хвали на приятелите си: “Ех, какъв брой дами са ми минали през ръцете – към три хиляди някъде! Добре де, триста. Но в действителност май са някъде към 30… ” Въпреки младата си възраст бохемът със златни къдрици и благ красиво лице към този момент има зад тила си два пагубно приключили брака и три деца.

Айседора пък към този момент се е сдобила със международна слава  поради революционния си метод към класическия балет. В Париж са луди по нея, тъй като танцува по този начин, което никой различен преди нея не е дръзвал – боса, разкрепостена и дива. Наричат я “божествената босонога ”. Но и в персоналния си живот е също толкоз безпардонна и скандална. Тя е атеистка, комунистка, окултистка, ненавижда институцията на брака, не крие бисексуалността си, а любовниците й са повече на брой от корсетите. Мотото й е “Няма рестриктивните мерки. Всички сме способни да нарушим Десетте божи заповеди, въпреки и да не го вършим. ” И тя ги нарушава, както си желае. В живота й обаче се случва покруса, която съумява да убие уверената и мощна жена в нея. През 1913 година двете й деца дружно с бавачката умират при безразсъден случай. На един от мостовете на Сена моторът на автомобила изгасва, водачът излиза, с цел да огледа под капака, само че не помни да постави спирачката и колата пада в реката. Вратите блокират и пасажерите вътре умират.

Цял Париж е наежен от отвращение и предпочитание за отплата. И тогава почернената майка поразява цяла Франция, когато, изправяйки се пред съда, декларира, че прости на водача. Нищо не може да й върне децата, споделя тя, а той има семейство, тъй че би трябвало да продължи да живее на независимост поради него.

Едва посъвзела се след нещастието, балерината взема решение още веднъж да бъде майка. Уви, и този път ориста взема решение да я накаже, отнемайки живота на новородената й щерка едвам няколко часа след раждането. В този миг Айседора взема решение, че оттук насетне ще се грижи единствено за непознати деца. Осиновява шест девойки и се отдава с цялата си душа на преподавателска активност. Когато самият Луначарски, първи комисар на “Наркомпрос ” и учен на Академията на науките на Съюз на съветските социалистически републики, я кани да направи лична танцова школа в Москва, Дънкън не се замисля и за секунда преди да одобри предлагането.

Следреволюционна Москва. Годината е 1920 година Айседора е повече от обнадеждена за това, което я чака, тъй като в нейните очи руската столица е градът на бъдещето.

На едно шикарно празненство в дома на известния в светските среди художник Жорж Якулов Айседора, ослепителна и величествена в дългата си до земята туника, незабавно притегля вниманието на Есенин, който също е измежду гостите. Поетът е по този начин запленен от международната звезда, че цяла вечер върви по петите й като кученце и се пробва да я заприказва, само че единствено на съветски – език, който Дънкън приказва едва. Езикът на любовта обаче е понятен от всички и скоро балерината към този момент е полегнала на хълбок на дивана, а поетът е коленичил пред нея и милва ръката й. Айседора прокарва пръсти през гъстите му руси къдрици и го назовава с очарователния си акцент “золотая голова ” и “ангел мой ”. После се навежда и допира устните си до тези на Есенин.

След  тази целувка нещата се развиват с огромна скорост и единствено след няколко дни поетът се придвижва в луксозния дом на балерината.

Трудно е да се изясни случилото се през тази нощ сред двамата, само че биографите им виждат връзка сред прехласването на Дънкън по младежа и обстоятелството, че той изумително наподобява на Патрик, един от починалите й синове.

През май 1922 година Айседора и Сергей се женят, приемайки обща фамилия с тиренце по средата. Заради това поетът обича да се майтапи: “Вече и аз съм Дънкън. ” Въпреки неприязънта на Айседора към брака, тя склонява да се омъжи, тъй като без да са узаконили връзката си,  младият й ухажор не би могъл да пътува свободно из Европа. Много скоро обаче и двамата ще осъзнаят, че са създали голяма неточност. Бракът им се оказва като коняка, който прислужницата им сервирa в чайника на закуска – вреден, само че извънредно благоуханен. Но до тогава младоженците не си губят времето и незабавно откакто подписват, се впускат в едно бясно сватбено странствуване, съчетано с гастролите на Айседора, което стартира в Берлин, минава през Франция и Белгия и се катапултира в Америка. За известната танцьорка обаче това се оказва тестване по-тежко даже от гибелта на децата й. Не минава и ден без свада сред съпрузите. Караниците им са същински широкомащабен екшън театър – хвърчат обиди и бутилки, трошат се мебели и порцеланови съдове. Когато ги изгонят от някой хотел, те просто се реалокират в идващия и стартират още веднъж.

И по този начин в продължение на цяла година…

Докато пътуват по всички страни, Есенин съумява да намрази “чужбината ”. Причината е, че  самовлюбен човек като него не понася да бъде никой. А зад граница той не е гениалното дете на поезията, тъй като никой дори не е чувал името му. В очите на другите той е просто добричкото съветско мъжленце на огромната звезда. В едно от писмата си до положителния си другар, поета Анатолий Маринегоф, Есенин написа: “Тук е такава досада, че ми се желае да пратя всичко на майната си. Само се апелирам душата ми да не почине и да не изгубя любовта към изкуството си. Защото явно тук то никому не е нужно. ”

Обстановката и нестабилните му връзки с Айседора отпушват клапана на психическата неустойчивост на Есенин. Освен че постоянно го избива на експанзия, той се пробва да се разтушава като си купува скъпи облекла и обувки (с парите на жена си!) и като се напива до безсъзнание. Един от лекарите на балерината й обръща внимание по отношение на нездравия тип на мъжа й – бледото, подпухнало лице, торбичките под очите, хрипливия глас. Намеква й, че  в случай че неотложно не спре да пие, ще си има огромен проблем с него. Само че тя е безсилна да му повлияе. Той, от своя страна, от ден на ден се нервира от наличието й, наскърбява я и й натяква, че му е писнало да се влачи след него като гъска и да не му дава и минутка успокоение.

През 1923 година съпрузите се връщат в Москва. Айседора таи вяра, че нещата ще си дойдат на мястото и че Сергей още веднъж ще я обича по този начин, както при започване на връзката им. Това обаче не се случва и Айседора не крие разочарованието си: “Доведох детето назад в родината му, само че повече не желая да имам нищо общо с него. ” През идващите седмици двамата съвсем не се виждат, нито пък си приказват и скоро Дънкън се връща в Париж. Сама. Вкъщи я заварва депеша със следния текст: “Обичам друга. Ожених се за нея. Щастлив съм. Есенин. ”

Другата е София Андреевна, внучка на Лев Толстой. Жени се за нея, без въобще да се е развел с Айседора.  С новата брачна половинка изкарват единствено няколко месеца дружно.

На 28 декември 1925 година Есенин е открит мъртъв в стаята си в хотел “Ангелтер ” в Санкт Петербург.  Причината за гибелта не е ясна, само че съгласно биографите му депресията го е довела до самоубийство посредством обесване. Последното му стихотворение “Сбогом, приятелю, довиждане ” е написано ден преди съдбовното събитие. Говори се, че, защото не е разполагал с мастило, го е написал със личната си кръв. 30-годишният Сергей Есенин е заровен в московското гробище “Ваганковскойе ”.

Животът на Дънкън също върви към трагичния си край, само че тя, несъмнено, няма по какъв начин да знае това и прави смели планове за бъдещето. На 14 септември 1927 година 50-годишната Айседора се качва в кабриото на красивия италиански монтьор Беноа Фалкето, с цел да се поразходят из Ница. Преди да потеглят тя се обръща към няколко другари и нехайно им маха с ръка: “Адио, обичани мои, тръгвам към славата. ” Но също и към вечността.  Приятният бриз подхваща омотания към врата й червен копринен шал и го замотава в откритите спици на “Бугати ”-то. Вратът й се пречупва като сламка и гибелта настава незабавно.

Тялото на балерината е кремирано, а урната с прахта й е положена в гроба на двете й деца в парижкото гробище “Пер Лашез ”.

[1] “Черният човек ” (1925) – превод Мая Вуковска

Снимки: Wikipedia