Гордън Гуди е от онзи тип крадци джентълмени като персонажа

Гордън Гуди е от оня вид крадци джентълмени като персонажа на Джордж Клуни в „ Ocean’s Eleven “. В началото на 60-те години Гуди е дръзновен, добре облечен, умел апаш, който знае по какъв начин да манипулира хората с увереността си. В разгара на незаконната си кариера той оказва помощ за планирането и осъществяването на кражба, в която вземат участие 15 души, и се трансформира в най-голямата кражба на пари в история. Габаритите на стореното и последвалото следствие на Скотланд Ярд прави крадците звезди във Англия, изпаднала в следвоенна криза. Властите задържат Гуди и членовете на неговия екип, само че не съумяват да разкрият един от най-важните хора: началника на интервенцията. Известен с прозвището Олстърман, този човек остава незнаен от 51 години.

„ Това е като танц, безспорен танц “, споделя Крис Лонг, режисьорът на документалния филм „ A Tale of Two Thieves “. Във кино лентата Гордън Гуди, който към този момент е на 84 години и живее в Испания, споделя за закононарушението. Той е единственият от трима живи членове на бандата, който знае името на Олстърман. В края на кино лентата Гуди удостоверява идентичността му – само че го прави с съмнение, тъй като е наясно, че по този начин нарушава джентълменско съглашение на над пет десетилетия.

В 3:00 часа сутринта в четвъртък, 8 август 1963 година, английски пощенски трен, пътуващ от Глазгоу към Лондон, стопира на червен сигнал покрай село Чедингтън, на към 60 километра, северозападно от дестинацията си. Когато инженерът Дейвид Уитби слиза, с цел да изследва какво става, той вижда, че остаряла кожена ръкавица покрива светлините на сигнала, а някой е свързал ръчна лампа към няколко 6-волтови акумулатори, която в действителност светли в алено.

Няколко мъже с плетени маски съпровождат Уитби към вагона на кондуктора, където основният инженер Джак Милс се сбива с тях, само че е свален на земята от удар с щанга. След това нарушителите откопчават първите два от 12-те вагона на влака, като инструктират Милс, чиято глава мощно кърви, да кара още километър по-надолу по релсите. В десетте вагона 75 пощенски чиновници си работят без да осъзнават какъвто и да е проблем. Бандитите закопчават с белезници Уитби и Милс дружно на земята.

Във втората кола четирима пощенски служащи пазят над 2 милиона паунда на дребни банкноти. Освен невъоръжените пазачи, единствената друга защитна мярка, която дели нарушителите от парите, е заключена врата, налична единствено от вътрешната страна. Крадците съумяват да отворят вратата с стоманени принадлежности и изхвърлят 120 чувала от влака, където чакат два автомобила Range Rover и остарял боен камион.

След час надзирател от задната част на влака идва да разузнае закъснението и се втурва към най-близката гара, с цел да заяви за обира. Полицията е вдигната в целия Чедингтън и през целия ден претърсва ферми и къщи, преди да се свърже със Скотланд Ярд. Столичното бюро търси обвинени посредством архива с досиета, които категоризират 4,5 милиона нарушители по техните закононарушения, методологии и физически характерности. Освен това изпраща до Чедингтън своя „ Летящ отряд “ – екип от елитни следователи, които са добре осведомени с незаконния ъндърграунд. В града и в северните му околности „ коли с детективи претърсват подробно улици и къщи “ като се концентрират върху домовете на тези, който информаторите им показват, а също и върху „ домовете на приятелките на лондонските мошеници “.

The New York Times назовава закононарушението „ Британски Уестърн “ и го съпоставя с похищенията на Джеси Джеймс и на братя Далтън. Британските вестници подлагат на критика полицията, заявявайки, че неналичието на връзка сред отделите оказва помощ за по-лесното бягство на нарушителите на закона. Журналистите също по този начин акцентират неналичието на сигурност и ограничения от самата Поща и оферират да сложи въоръжена защита в пощенските влакове. „ Последното нещо, което желаеме, е да престрелки по английските железници “, сподели от своя страна шефът на Пощата.

Полицията знае, че закононарушението изисква подпомагане на някой от Пощата с подробни знания за пощенските и влаковите интервенции: някой, който би знаел за неналичието на ограничения за сигурност, количеството пари, местоположението на вагона, пренасящ парите, и крайната дестинация на влака.

Наскоро пощенската работа е добавила аларми към някои от своите пощенски вагони, само че тези съответни вагони не са в употреба по време на грабежа. Детективски надзорник Г. Е. МакАртър споделя, че разбойниците са знаели това. „ Ние се борим тук с тайфа, която явно е добре проведена. “

Всички 15 от разбойниците в последна сметка са задържани, само че вътрешният човек остава неразкрит. За ролята си в планирането на грабежа, Олстърман получава дял (крадците разделят по-голямата част от парите по равно) и остава неизвестен, с изключение на на трима души в продължение на десетилетия. Само един от тези трима към момента е жив.

Мястото, където крадците поемат надзор върху влака

До януари 1964 година управляващите разполагат с задоволително доказателства, с цел да oсъдят 12 от нарушителите. Съдия Едмънд Дейвис подрежда на правосъдните заседатели да не се въздействат от известността, която разбойниците добиват в пресата.

Полицията в последна сметка съумява да възвърне почти 10% от откраднатите пари, макар че до 1971 година, когато децимализация трансформира валутата на Обединеното кралство, по-голямата част от парите, които крадците са откраднали, към този момент не законно платежно средство.

Големия влаков обир е към този момент на над 50 години и през цялото това време Гордън Гуди гледа да заобикаля публичността. Според Крис Лонг една от аргументите той да споделя историята си е, че към този момент му става неприятно като чуе нелепи неща за закононарушението. Освен описа си, Гуди се съгласява да даде на основателите на кино лентата и същинското име на Олстърман, защото допуска, че информаторът към този момент е починал – през 1963 година мъжът изглеждал на междинна възраст.

В края на „ A Tale of Two Thieves “ на Гуди е показана фотографията на същинският Олстърман и съществена информация за живота му (той фактически е умрял преди години). На въпроса дали това, което вижда е мозъкът зад Големия влаков обир, Гуди се взира в фотографията и се намества на мястото си. Възрастният мъж поклаща глава: „ Живея с лицето на този човек доста неясно в главата ми от 50 години. “

Лицето не му наподобява непознато. Гордън Гуди се пробва да отговори на въпроса за самоличността вярно и това разкрива дискомфорта му от фотосите пред него и може би от напъните му някак да съгласува уговорката си към плана и обещанието да не разкрива човек, което е дал на себе си преди десетилетия.

В последна сметка Гуди споделя „ да “.