Нери Терзиева - живот в неуморна борба за фактите
Година след гибелта на Нери Терзиева – емблема на демократичната публицистика у нас, в Чешкия културен център бе показана отдадена на живота ѝ фотоизложба, прожектираха се филми по нейни сюжети, организира се полемика за нейното наличие в журналистическата специалност и в публичния ни живот. Присъствие, както очевидно – от телевизионния екран преди и след 1989; по този начин и невидимо – като политически и корпоративен пиар, като ефирен управител, като човек с гигантска мрежа от контакти и всестранна поддръжка за кого ли не, написа marginalia.bg.
Журналистико мио! –
както възклицаваше самата Нери, когато се сблъскваше с някоя от многочислените прояви на журналистическа антиетика, мърлящина, безхаберие, безмилостност, назадничавост.
В този опит за реорганизация на професионалния ѝ облик (както формулира задачите на полемиката медийният специалист доцент Георги Лозанов) доста от спомените и констатациите се повтаряха от разнообразни участници, по тази причина тук ги предавам като общо обръщение, без да изтъквам категорично кой какво тъкмо е споделил. Подчертавам, че това не са мои мисли, а синтез на казаното от доста хора.
Въпреки че имаше блян събитието да не се трансформира в записки за Нери, този детайл неизбежно присъстваше в съвсем всички изявления. Защото Нери с изключение на огромен експерт, беше човек, персонално докоснал доста хора и изобретател на гении, отворил вратата на извънредно доста имена в специалността. Тя имаше рядката дарба да активизира и окуражи най-хубавото в индивида, с който работи или просто поддържа връзка. Независимо от враждебната среда, без значение от обезсърчващата реалност – тя неуморно тикаше напред всеки в нейната орбита; внушаваше на всички, че би трябвало да се работи почтено и сърцато.
С което завършваме лирично-сантименталната част, само че трябваше да я отбележим, тъй като подобен детайл в описа за нея постоянно участва. Всеки, който е бил в контакт с нея, наложително маркира тези нейни особености на характера – и в живота, и в специалността тя беше поразяващо великодушна на обич и заразяващ възторг.
Напук на максимата ѝ, че
малкия екран е студено нещо, хладна модернизация на облика,
тъкмо Нери Терзиева е индивидът, който вкара в дребния екран прочувствения облик на водещия, който не е единствено новинар, а съпреживява историята, която споделя. Тази нейна идея обаче няма нищо общо с театралниченето, която се постанова в актуалната телевизия – фокусиране върху тъгата на журналистическия обект, безконечното „ по какъв начин се чувствате? “. Нери имаше нюх към телевизионната драматургия и към неуловимата граница сред съпреживяване и поза. В нея живееше един непоколебим Станиславски, който постоянно ще си/ти каже „ нямам доверие! “ – когато усети фалш и преиграване.
Другата „ ваксина против ефирен фалш “ бе нейното твърдоглавие постоянно да се съмнява, постоянно да прониква до дъното на историите и институциите. И нещо, което съвсем отсъства от актуалната ни публицистика: неуморна битка за обстоятелствата
и фанатично разграничаване сред обстоятелствата и интерпретациите
Друг значим миг от професионалната биография на Нери е, че за разлика от други тв планове от 1980-те с отчасти либерализиран дискурс, телевизионерката Терзиева нямаше тил от Държавна сигурност. И по този начин едно момиче от турски генезис, без специфични принадлежности и гаранции от службите, в условия на Възродителен развой, успяваше да прави „ телевизия с човешко лице “ и съвременни (не единствено за времето си) „ публицистични спектакли “, както бяха наречени предаванията ѝ от това време – „ За един милиард “, „ За инициативните и предприемчивите “ и други Предавания, в които тя и тв сътрудникът ѝ Живко Желев обикалят стотици градове и села, фабрики, предприятия и институции, с цел да слагат на фокус служащи, учени, изобретатели, рационализатори… Т.нар. „ човешки истории “, които станаха нормална част от тв пейзажа повече от 20 години по-късно.
В тези излъчвания тя самата и сътрудникът ѝ разиграваха даже дребни хумористични скечове. Такъв язвителен детайл, само че без персоналното ѝ присъединяване, имаше и в новинарските ѝ блокове от 1990-те. Така че тя се явява и майка-основателка на по този начин характерния род телевизионна политическа ирония.
Като новинар в първите години на демокрацията, в качеството си на човек-оркестър (автор, водещ, продуцент, мениджър) тя създаваше вести, в които дишаше историята. Със своето възприятие за историчност, правейки вести като прочувствено ветрило от най-важното за деня в това преломно време, тя самата пишеше история. Затова и парадоксално – доста хора от тия години свързват измененията и демократизирането на страната точно с нейното лице на новинар, а не с настоящите лица от политиката и бизнеса.
Но, както бе казано в полемиката –
всеки добър публицист рано или късно бива уволнен!
Така и Нери беше уволнена от Българска национална телевизия през 1993-а точно поради ролята си на законодател в стандартите за публицистика. Стандарти, които постановат правенето на публицистика с памет, подтекст, приемливост и натурален плурализъм. И най-много поради дързостта ѝ да обърне вероятността към властта, завъртайки камерата, тъй че да демонстрира по какъв начин се държи властта и каква е изгодата ѝ за хората. А не да папагалства опорки и методички, спуснати от горната страна.
Днес, когато пиарът победи публицистиката, бе прелестно да си спомним, че Нери се опита да наложи стандарти и в тази специалност. След излизането ѝ от публицистиката тя стана медиен консултант, PR и невидимо наличие зад обществения облик на 2-я президент на България (1997 – 2002) Петър Стоянов.
Журналисти – участници в полемиката, си спомниха, че Нери и на тази позиция продължи да „ отваря вратата “ на институцията и да предизвиква, както преди, някогашните си сътрудници и ученици:
„ Питайте, питайте! “
А не, както е признато в наши дни – пиарът да е куче надзирател и модератор в журналистическите връзки на клиента си.
На Нери принадлежи максимата – журналистът постоянно е съпротива на властта, останалото е пиар.
В полемиката виртуално се включи и президентът Петър Стоянов: „ Без нейния стабилен тил мъчно щях да се оправя. Трудностите минаваха около нея като вода около канара “, показа той. След като завърши мандатът на президента Стоянов Нери пое отдела „ Връзки с обществеността “ в „ Овергаз “, където работи с цялото си сърце и познания до неочакваната си кончина.
Стана дума и за последния тв план на Нери – телевизия BIT, която тя сътвори през 2015 в извънредно враждебна среда на медийна несвобода. Това бе едно донкихотовско изпитание, което светя и угасна. Но и този план на Нери бе оазис и люпилня на имена, които останаха в специалността.
Удивително е също какъв брой доста хора, които даже не са работили с нея, възприемат Нери като собствен преподавател и насърчител в публицистиката.
Втората част от събитието бе отдадено на киното. Нери Терзиева е създател на сюжета на игралния филм „ Откраднати очи “, сбъднат от доайена на българското кино режисьор Радослав Спасов, продуцент Галина Тонева, в основните функции са Весела Казакова и Валери Йорданов (2005) – драма за събитията, свързани с „ възродителния развой “.За този филм патрЕотът Валери Симеонов през 2018 (бидейки вицепремиер) направи креслива антикампания. Което в действителност е отлична препоръка за кино лентата и за самата Нери – по-голям и откровен родолюбец от мнозина етнически българи.
Журналистико мио! –
както възклицаваше самата Нери, когато се сблъскваше с някоя от многочислените прояви на журналистическа антиетика, мърлящина, безхаберие, безмилостност, назадничавост.
В този опит за реорганизация на професионалния ѝ облик (както формулира задачите на полемиката медийният специалист доцент Георги Лозанов) доста от спомените и констатациите се повтаряха от разнообразни участници, по тази причина тук ги предавам като общо обръщение, без да изтъквам категорично кой какво тъкмо е споделил. Подчертавам, че това не са мои мисли, а синтез на казаното от доста хора.
Въпреки че имаше блян събитието да не се трансформира в записки за Нери, този детайл неизбежно присъстваше в съвсем всички изявления. Защото Нери с изключение на огромен експерт, беше човек, персонално докоснал доста хора и изобретател на гении, отворил вратата на извънредно доста имена в специалността. Тя имаше рядката дарба да активизира и окуражи най-хубавото в индивида, с който работи или просто поддържа връзка. Независимо от враждебната среда, без значение от обезсърчващата реалност – тя неуморно тикаше напред всеки в нейната орбита; внушаваше на всички, че би трябвало да се работи почтено и сърцато.
С което завършваме лирично-сантименталната част, само че трябваше да я отбележим, тъй като подобен детайл в описа за нея постоянно участва. Всеки, който е бил в контакт с нея, наложително маркира тези нейни особености на характера – и в живота, и в специалността тя беше поразяващо великодушна на обич и заразяващ възторг.
Напук на максимата ѝ, че
малкия екран е студено нещо, хладна модернизация на облика,
тъкмо Нери Терзиева е индивидът, който вкара в дребния екран прочувствения облик на водещия, който не е единствено новинар, а съпреживява историята, която споделя. Тази нейна идея обаче няма нищо общо с театралниченето, която се постанова в актуалната телевизия – фокусиране върху тъгата на журналистическия обект, безконечното „ по какъв начин се чувствате? “. Нери имаше нюх към телевизионната драматургия и към неуловимата граница сред съпреживяване и поза. В нея живееше един непоколебим Станиславски, който постоянно ще си/ти каже „ нямам доверие! “ – когато усети фалш и преиграване.
Другата „ ваксина против ефирен фалш “ бе нейното твърдоглавие постоянно да се съмнява, постоянно да прониква до дъното на историите и институциите. И нещо, което съвсем отсъства от актуалната ни публицистика: неуморна битка за обстоятелствата
и фанатично разграничаване сред обстоятелствата и интерпретациите
Друг значим миг от професионалната биография на Нери е, че за разлика от други тв планове от 1980-те с отчасти либерализиран дискурс, телевизионерката Терзиева нямаше тил от Държавна сигурност. И по този начин едно момиче от турски генезис, без специфични принадлежности и гаранции от службите, в условия на Възродителен развой, успяваше да прави „ телевизия с човешко лице “ и съвременни (не единствено за времето си) „ публицистични спектакли “, както бяха наречени предаванията ѝ от това време – „ За един милиард “, „ За инициативните и предприемчивите “ и други Предавания, в които тя и тв сътрудникът ѝ Живко Желев обикалят стотици градове и села, фабрики, предприятия и институции, с цел да слагат на фокус служащи, учени, изобретатели, рационализатори… Т.нар. „ човешки истории “, които станаха нормална част от тв пейзажа повече от 20 години по-късно.
В тези излъчвания тя самата и сътрудникът ѝ разиграваха даже дребни хумористични скечове. Такъв язвителен детайл, само че без персоналното ѝ присъединяване, имаше и в новинарските ѝ блокове от 1990-те. Така че тя се явява и майка-основателка на по този начин характерния род телевизионна политическа ирония.
Като новинар в първите години на демокрацията, в качеството си на човек-оркестър (автор, водещ, продуцент, мениджър) тя създаваше вести, в които дишаше историята. Със своето възприятие за историчност, правейки вести като прочувствено ветрило от най-важното за деня в това преломно време, тя самата пишеше история. Затова и парадоксално – доста хора от тия години свързват измененията и демократизирането на страната точно с нейното лице на новинар, а не с настоящите лица от политиката и бизнеса.
Но, както бе казано в полемиката –
всеки добър публицист рано или късно бива уволнен!
Така и Нери беше уволнена от Българска национална телевизия през 1993-а точно поради ролята си на законодател в стандартите за публицистика. Стандарти, които постановат правенето на публицистика с памет, подтекст, приемливост и натурален плурализъм. И най-много поради дързостта ѝ да обърне вероятността към властта, завъртайки камерата, тъй че да демонстрира по какъв начин се държи властта и каква е изгодата ѝ за хората. А не да папагалства опорки и методички, спуснати от горната страна.
Днес, когато пиарът победи публицистиката, бе прелестно да си спомним, че Нери се опита да наложи стандарти и в тази специалност. След излизането ѝ от публицистиката тя стана медиен консултант, PR и невидимо наличие зад обществения облик на 2-я президент на България (1997 – 2002) Петър Стоянов.
Журналисти – участници в полемиката, си спомниха, че Нери и на тази позиция продължи да „ отваря вратата “ на институцията и да предизвиква, както преди, някогашните си сътрудници и ученици:
„ Питайте, питайте! “
А не, както е признато в наши дни – пиарът да е куче надзирател и модератор в журналистическите връзки на клиента си.
На Нери принадлежи максимата – журналистът постоянно е съпротива на властта, останалото е пиар.
В полемиката виртуално се включи и президентът Петър Стоянов: „ Без нейния стабилен тил мъчно щях да се оправя. Трудностите минаваха около нея като вода около канара “, показа той. След като завърши мандатът на президента Стоянов Нери пое отдела „ Връзки с обществеността “ в „ Овергаз “, където работи с цялото си сърце и познания до неочакваната си кончина.
Стана дума и за последния тв план на Нери – телевизия BIT, която тя сътвори през 2015 в извънредно враждебна среда на медийна несвобода. Това бе едно донкихотовско изпитание, което светя и угасна. Но и този план на Нери бе оазис и люпилня на имена, които останаха в специалността.
Удивително е също какъв брой доста хора, които даже не са работили с нея, възприемат Нери като собствен преподавател и насърчител в публицистиката.
Втората част от събитието бе отдадено на киното. Нери Терзиева е създател на сюжета на игралния филм „ Откраднати очи “, сбъднат от доайена на българското кино режисьор Радослав Спасов, продуцент Галина Тонева, в основните функции са Весела Казакова и Валери Йорданов (2005) – драма за събитията, свързани с „ възродителния развой “.За този филм патрЕотът Валери Симеонов през 2018 (бидейки вицепремиер) направи креслива антикампания. Което в действителност е отлична препоръка за кино лентата и за самата Нери – по-голям и откровен родолюбец от мнозина етнически българи.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ