(Gerard Philipe in Les Orgueilleux directed by Yves Allégret, 1953)

Щом веднъж сме били богове, не искаме пак да се превръщаме в хора ~ Спомен за Жерар ФИЛИП

След себе си той оставя жив облика на пролет и младост. Красив, надарен, благороден, непретенциозен в живота, ослепителен на екрана. Филмите на Жерар Филип му постилат килим от популярност, а в паметта на многочислените си фенове той ще остане с функциите на Фанфан Лалето, княз Мишкин, Калигула, Мефистофел, принц Хамбургски, Ричард III. Уви, ориста отрежда да напусне този свят едвам на 36 години. Но животът му е богат с обич - с същинска, неповторима обич. Ан остава негова единствена обичана, а идващите думи са част от нейната изповед, оповестена в книгата „ Докато въздъхнеш ”, шест години след гибелта на Жерар Филип.

„ Гледам те като спиш, и всичко ми се коства мистерия – и светът, в който се носиш, и усмивката в ъгъла на устните ти, и едвам доловимото трептене на миглите ти, и голото ти безпомощно тяло.

Плувам до тебе в хладната транспарантна вода или пък очаквам да се появиш в рамката на вратата под глицинията. Ти ми казваш – „ Добро утро! ”, аз зная какво си сънувал, какви са били първите ти мисли след събуждането и въпреки всичко ти оставаш мистерия.

Разговаряме – твоят глас, твоята мисъл, думите, с които я изразяваш, са за мене нещо най-познато. Всеки от нас би могъл да довърши започнатата от другия фраза. И въпреки всичко ти, и въпреки всичко ние сме мистерия един за различен. Усмивката на Джокондата съдържа по-малка загадъчност от което и да било твое придвижване. Случва се от време на време, и такива мигове са изключителни, тъй като вдъхват религия в съвършенството на света, когато всяко разстояние сред нас изчезва. Сама съм се учудвала тогава на желанието си да умра, с цел да може това съвършенство да се резервира вечно. Но наподобява, че човек се самоубива единствено при неудача, а щастието ни подтиква към живот. Не зная, само че мисля че допирът със съвършенството ни кара да пожелаем в никакъв случай към този момент да не попадаме в кръговъртежа на битката. Щом един път сме били богове, не желаеме отново да се трансформираме в хора.

Що е любовта? Първоизточник, извор на живота, тя прави света плодовит, тя е омаята, захласът пред чудото и по едно и също време с това пред към този момент познатото, тя е възвръщане към изгубения парадайс, помиряване сред тяло и мисъл, осъзнаване на личната мощ и на личната уязвимост, обвързаност към живота, само че и равнодушие пред гибелта, убеденост, завоювана един път вечно и въпреки всичко неустойчива, неуловима, която би трябвало всеки ден отначало да се печели.

Ти беше най-хубавата ми връзка с живота. Чрез тебе разбрах също по този начин, що е гибел. Когато гибелта пристигна и за мене, няма да имам възприятието че пристигам при тебе, а ще последвам един прочут път, по който ти към този момент си минал ”.

1965 година