Георги Н. НИКОЛОВС тези кратки редове бих искал да си

Георги Н. НИКОЛОВ

С тези къси редове бих желал да си спомним за Борис Смилев - стихотворец, разтревожен дух, пасажер по света, просто българин. Който, въпреки и американски гражданин, се връща в родината на борда на кораба " Лузитания ", с цел да се запише доброволец в Балканската война. И да откри ранната си гибел на 22 март 1913 година в престрелка сред наши и турски солдати при село Кючук Сандъкли...
Иначе одисеята на Смилев не е " обичайната " за общия емиграционен поток, тръгнал към всякакви краища на света в края на ХІХ - началото на ХХ в. Данни за него черпим от сп. " Бисери ", №20 на същата съдбовна 1913 година По страниците му научаваме, че е роден през 1886 година на борда на кораба " Стела ", някъде сред Ню Йорк и Флорида, и е записан на името на капитана. Че семейството му е от майката Смила от Велико Търново. Неизвестно по какъв начин озовала се в Съединени американски щати, тя е била член на пътуваща естрадно-театрална група. До 14-годишна възраст Борис живее в разнообразни градове на Америка, по-късно и в Канада. Там приключва междинното си обучение и постъпва в университет. Но съгласно неговия биограф от списанието Димитър Дечев, доведеният му татко умира и през 1904 година майка и наследник поемат противоположния път към България. Където младежът става железничар, с цел да устоя Смила, само че скоро умира и тя. Това е преломен миг за създателя. Той още веднъж поема скиталческата участ, стигайки Одеса, Трапезунд, Смирна, а по-късно се връща в Америка. Първо в Ню Йорк, след това в Сан Франциско и най-после в Гранит сити, където редактира български вестник. По страниците му Смилев печата стихове, къси новели, лирични разкази. Част от тях са непокътнати в сп. " Бисери ", във вестник " Балкански орел " - Гранит сити и на френски - в списание " Ревю Канадиен ". Публикациите секват някъде към 1910 година Идва ред на прелетялата през океана новина за мобилизацията, следвана от пътя към родината и трънения венец на гибелта...
Борис Смилев е определян като артист точно на гибелта, а още - на еротиката и на пантеизма. Днес скромното му творчество възражда дарование, което още е било в развой на развиване, шлифоване и на неизбистрени тематични търсения. Поетът споделя ориста на други наши създатели, изгорели в пламъците на барутни стълкновения: Димчо Дебелянов, Илия Иванов-Черен, Кирил Гюлеметов, Стамен Панчев, Бойчо Липовски, Владимир Попанастасов-Пепо, Михаил Летов, Христо Витков и така нататък Всички те, като силуети от тъжно житейско домино, се подреждат в конвенционален " боен " дял от българската литературна история. Съхраняващ пожълтели страници, които съвременникът има за какво да разгърне още веднъж и още веднъж. Днес можем да определим Смилев не като представител на така наречен " емигрантска литература " - разбиране, към този момент архаично и носещо непотребен политически привкус. А на духовността ни по света, чиито семена са пръснати под дърво и камък. Като имената на част от създателите към момента чакат да бъдат възродени за нов нашенски прочит. Откриваме ги по разнообразни континенти - скромни светлинки на българската психика - оживяла и оцеляваща във времето, с цел да прекрачи с достолепие в бъдните години...