Георги Иванов Марков (1 март 1929 – 11 септември 1978)

Георги Иванов Марков (1 март 1929 – 11 септември 1978) е публицист, сценичен и кино сценарист, журналист и отстъпник. Eмигрира през 1969 година, когато връзките му с управляващите се утежняват и три от пиесите му са спрени. В Англия той е сътрудник на Би Би Си. Продължава да написа публицистичните си есета и да приказва в ефир срещу комунистическия режим в родината си.

На 7 септември 1978 година в Лондон е инсцениран махленски случай, при който писателят е прострелян с дребна отровна сачма. Георги Марков издъхва на 11 септември 1978 г. Днес, 44 години след убийството на Марков и половин век след написването на „ Задочни репортажи от България “, ви предлагаме цитати от текст, който звучи потресаващо настоящо, макар че комунистическият режим остана надалеч в миналото……присвояването на държавна благосъстоятелност, или по-направо казано — краденето от страната, е едно от най-типичните феномени, характеризиращи същността на публичните феномени във всяка така наречен национална народна власт. Фактическата страна на това събитие, както и неговият размер не подлежат на никакво подозрение. За оня, който въпреки всичко желае да се увери по-добре, задоволително е да посети който и да е областен съд в България по което и да е време на работната седмица.

„ ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА? “ Всяко човешко общество, което най-малко малко почита себе си, постоянно намира сили да сложи пръст в личните си рани и да си зададе даже най-болезнени и неприятни въпроси. Единствено социалистическо-комунистическото общество в днешна Източна Европа плахо и гузно отбягва това. Първият и най-прекият отговор на въпроса „ Защо хората крадат от своята страна “ е, че тези хора не считат тази страна за своя, а за непозната.

В един скорошен диалог за престъпността в България основният прокурор на републиката, откакто изреди към този момент стереотипните обвинявания против предишното, подмятна, въпреки и неенергично, за някои аспекти на съвременността, които съгласно него благоприятствували престъпността. Той приказва особено за „ нашите “ приятели и тяхното взаимно прикриване. Главният прокурор се побоя да отиде по-далече, само че беше изцяло ясно, че той има добра визия в случай че не за отговора на огромния въпрос, то най-малко за посоката, в която би трябвало да се търси.…Мога да кажа, че всички тези жители са обединени от една обща и изрично подчертана линия — че те считат това, което са направили, за изцяло заслужено, или по-точно за прикрито коригиране на публичната неправда по отношение на тях.

Един шеф на стол, мой добър другар, човек забележително образован, грамотен, с добър усет и необятно сърце, ми е казвал: „ И аз свивам, както всички други. Защото търча по десет-дванайсет часа дневно, оставам без крайници, в последните 15 години съм дал облага за милион, а получавам по-малко от всеки мамин наследник, който си чеше задника. Това не са техни пари. Това са мои пари. Ако един ден ме заловен, ще им го кажа. Това са мои нари. Аз не докосвам вашето, вземам това, което си е мое! “

Несправедливото възнаграждение на личния труд беше един от най-популярните и съществени претекстове, които хората предявяваха против личната си съвест.„ Най-големият апаш тук е страната, тъй че няма нищо неверно, в случай че човек се опита да си върне малко от откраднатото “ — беше оправданието на мой прочут водач на камион, който правеше „ черни “ курсове.

„ Всички крадат! А тия, които са най-горе, крадат най-вече! “ — тези думи съм ги слушал десетки пъти при най-различни условия. Било когато кварталният зарзаватчия „ удря “ паланзата, било когато келнер надписва, било когато човек забележи, че помпата на бензиностанцията вкарва в резервоара въздух или когато пробутат развалена или некачествена стока.

…в дъното на нещата стоеше образецът на големците. А тия огромни властвуващи жители бяха построили система от неписани закони, която им даваше опция да правят най-крещящи несправедливости. Членове на Политбюро, членове на Централния комитет на партията, министри и заместник-министри, шефове на всякакви ведомства, всевъзможни огромни началници съвсем без изключение и без никакво морално опрощение погазваха заявените от личната им власт правила на правдивост. 

Какъв образец даваха всевъзможните социалистически новобогаташи, когато се надпреварваха да си купуват една от друга по-скъпи коли и да живеят във все по-голям разкош. Тъкмо бездната на контраста, който те установяваха най-безотговорно по отношение на останалата част на популацията, разпалваше упоритостите на всеки малко по-находчив разум. Ако се наблюдава с безпощадна акуратност разточителството и прикритото с неписаните правила пилеене на публични средства за персонални изгоди, човек ще откри, че може би всеки втори началник е присвоил от страната надалеч по-големи суми и от най-изкусния апаш.

Не мога да не помни лицето на един наказан за неголяма корист чиновник във въглищен склад. Човекът се разплака пред мене и ми сподели: „ Единайсет години ме лъжат с жилище. Децата ми изгниха във влагата на сутерена. И си споделих — а за какво не я набутам тази влага в техните въглища, за какво ще пострадвам аз, когато всеки краде, лъже и маже! “Ето че образецът на ръководителите, на видните жители, на началниците развързва ръцете на елементарните жители. Чувството на безнаказаност, което се лее от горната страна, попива надълбоко долу, в почвата. И бариерата на скрупулните задръжки, останки от древен национален морал, се подвига със страшния въпрос: „ Защо не? “ И като свържем рухването на нравствеността с изгубването на идеалите, отговорът на въпроса „ ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА? “ става пределно явен.

Но може би това бе най-добре дефинирано от един представител на Комитета за държавен надзор, който след една щателна инспекция в известно дружество сподели: „ Имам възприятието, че присвояването на публични средства е станало закон на живота у нас. “