Българи! Изкуството е в опасност! | Гео МИЛЕВ за Народния театър
(Гео Милев, автопортрет, 1917 г.)
Никога Народният спектакъл не е падал така надълбоко в преизподнята на художественото незнание и художествената безредица - както през днешния ден: това усещане имат всички ценители на изкуството у нас - близки или отдалечени от театъра.
Народният спектакъл е бил - от деня на своето разкриване - жертва на една съдбовна политика, водена от М-вото на просветата и доведена през днешния ден с един размах до нейния финален резултат: политика на некултурната зависимост за един културен институт - бих нарекъл аз тази политика; с други думи: отнемане автономията на Народния спектакъл.
Всяко художествено творчество е по нужда индивидуално; тъй като е по същност плод на съзерцаване. В театъра, дето имаме групово творчество - с цел да получим обединен, повсеместен живописен резултат, би трябвало да имаме една художествена воля, сплотяваща обособените самостоятелни творчества (на актьорите) в едно общо, единно изпитание към стремежи живописен резултат. Тази художествена воля - не ще и казване - би трябвало да бъде: първо - мощна и, второ - изключително при държавния спектакъл, какъвто е нашият Народен спектакъл,- самостоятелна и неограничена; автономна: единствено тогава могат да бъдат реализирани скъпи художествени резултати.
Ако досегашните културни ръководства на страната имаха най-малко парченце от разбиране за работата в един живописен институт, в един спектакъл - Народният спектакъл щеше още през цялото време на съществуването си да бъде оставен като напълно самостоятелен държавен институт, който да се развива по своя личен път - по пътя на изкуството, а не по волята на тези - некомпетентни в художествено отношение хора, които... са му давали някакви незначителни годишни дотации. Но през днешния ден, когато Народният спектакъл е лишен от каквато и да е държавна дотация - той е лишен дефинитивно и от своята автономия; това е последният резултат на непрекъснатата театрална политика на М-вото на просветата, резултат, реализиран от днешния министър на просветата; негова е заслугата. Дали господин министърът мисли, че като лишава дефинитивно на Народния спектакъл нужната за него автономност - че това е художествена изгода за самия спектакъл?
Не. Но що значи да бъде Народният спектакъл без автономност?
Това значи: да бъде ръководен и направляван от хора, които нямат нищо общо с театралното изкуство, които не познават театралната работа: министри, основни секретари, началници на отделения, вътрешни и външни съветници в министерството... А работата в театъра - както всяка работа, изключително всяка художествена работа - е работа на експерти, на звани и призвани: дали инцидентните министри, секретари и началници са тези мечтани експерти, са призваните чиновници в храма на Мелпомена?
Смешно, нали?
Ах, да! Но Народният спектакъл въпреки всичко си има шеф, артистически секретар и основен режисьор, (чужденец при това). Но тук е основният възел на въпроса за театралната автономност: какво значение могат да имат тези служби, когато М-вото на просветата държи театъра цялостен с своите лапи - постанова репертоар, подрежда стратегия, диктува усет и задания? - какво друго значение могат да имат тези служби с изключение на значение на служби? Една куклa, две кукли, три кукли; три риби безгласни: това е през днешния ден артистическият съвет, художественото управление на Народния спектакъл. И не може да бъде другояче. Ако художественото управление на Нар. спектакъл не се състоеше от кукли и безгласни риби, Министерството на просветата нямаше да може да му отнеме и остатъка от автономност - нямаше да бъде всемогъщ (неотговорен) правител в театъра. Лицата, които през днешния ден ръководят театъра - шеф и секретар, - да, те са най-хубавите и само подобаващите за обезличаване, ликвидиране и погребение на театъра.
„ Докога, о, Катилина?! ”
Един е през днешния ден викът, който в предсмъртна мъка надава българското театрално изкуство: АВТОНОМИЯ НА НАРОДНИЯ ТЕАТЪР!
Господин министърът би трябвало да схване, че има един единствено път: да даде цялостна автономност на Народния спектакъл. А това значи: да разгони от театъра безгласните риби, на които сякаш е поверено неговото " художествено управление ". А това значи: да задрасне своите лични каузи. Нека даде Нар. спектакъл чартърен! Или дано даде на актьорското тяло право да си избере шеф, секретар и режисьор!
Дали той ще има тази мощ на духа?
Той, който се бори през днешния ден и срещу автономията на университета?
Но над Народния спектакъл пищи смъртната коса, размахвана от днешното Министерство на просветата, отпред на което, както се приказва, стои - horrible dictu! - година Д-р Донев... Трябва да се строши тази коса! Трябва да се стартира битка срещу М-вото на нар.просвета, битка, в редовете на която не би трябвало да липсва нито един културен български жител.
Българи! Изкуството е в заплаха!
Статия в сп. „ Везни ” (със съкращения)
* Гео Милев, автопортрет, 1917 година
