Откриха защо не можем да се гъделичкаме сами
Гъделичкането се свързва с една от най-детските игри и способи за развлечение. То се оказва и една от огромните мистерии в неврологията, като учени от немския университет Хъмболд са я разгадали, оповестява Ars technica.
" Гъделичкането е странна реакция на досег ", споделя Майкъл Брехт, началник на изследването. Според него то е доста по-сложно държание в сравнение с наподобява. Той обръща внимание на проучване от 1897 година, в което се обръща внимание, че гъделичкането е инстинктивна игра, която децата играят и въпреки с израстването им ползата към нея да понижава, разбирането на неписаните ѝ правила и " език " остава.
Брехт обръща внимание и на обстоятелството, че постоянно хората, които са по-чувствителни на гъдел, стартират да се смеят още преди да бъдат допрени, само че виждат, че ще бъдат. Затова той и екипът му са създали ново изследване с няколко цели, което се основава на наученото до момента от други опити. Например, че гъделичкането в огромна степен зависи и от настроението на човек и тревогата или неизвестността го потискат.
Затова участниците първо са се опознали за да се усещат по-комфортно едни с други. След това гъделичкащият е гледал екран с инструкции по какъв начин и къде да допира гъделичкания.
Първите резултати демонстрират, че са нужни 300 милисекунди от първичния досег, с цел да се промени изражението на лицето. А след 500 милисекунди идва и гласовата реакция. Според учените това е много постепенно, защото общоприет досег може да провокира гласова реакция в границите на 320 милисекунди. Едно от обясненията е, че смехът идва по-бавно, защото изисква по-сложна обработка на мислите и реакцията от мозъка. Следващите изводи са разумни - гъделичканите се смеят повече и по-силно, в случай че усещат допира по-интензивно.
Втората фаза на опита включва гъделичканият да се гъделичка и самичък до момента в който бива докосван от колегата си. Очаквано, независимото гъделичкане няма резултат и даже понижава чувството от непознатото допиране. А реакцията се забавя до 700 милисекунди.
Според учените това е естествена реакция на мозъка, която потиска чувства и реакции, когато човек се допира самичък. В противоположен случай, човек ще се самогъделичка с всяко допиране, което няма да е оптимиално за обикновено всекидневие.
Заключенията се поддържат и от Софи Скот от Лондонския лицей. Тя не е участник в изследването, само че преглежда данните като самостоятелен специалист. Според нея е разумна реакция на мозъка, която той ползва и за други действия, да вземем за пример говоренето. Когато човек приказва, мозъкът лимитира обработката на непознатия диалект и надлежно човек счита, че не чува добре и не е чуван добре, по тази причина някои хора не могат да преценят добре какъв брой мощно приказват.
" Гъделичкането е странна реакция на досег ", споделя Майкъл Брехт, началник на изследването. Според него то е доста по-сложно държание в сравнение с наподобява. Той обръща внимание на проучване от 1897 година, в което се обръща внимание, че гъделичкането е инстинктивна игра, която децата играят и въпреки с израстването им ползата към нея да понижава, разбирането на неписаните ѝ правила и " език " остава.
Брехт обръща внимание и на обстоятелството, че постоянно хората, които са по-чувствителни на гъдел, стартират да се смеят още преди да бъдат допрени, само че виждат, че ще бъдат. Затова той и екипът му са създали ново изследване с няколко цели, което се основава на наученото до момента от други опити. Например, че гъделичкането в огромна степен зависи и от настроението на човек и тревогата или неизвестността го потискат.
Затова участниците първо са се опознали за да се усещат по-комфортно едни с други. След това гъделичкащият е гледал екран с инструкции по какъв начин и къде да допира гъделичкания.
Първите резултати демонстрират, че са нужни 300 милисекунди от първичния досег, с цел да се промени изражението на лицето. А след 500 милисекунди идва и гласовата реакция. Според учените това е много постепенно, защото общоприет досег може да провокира гласова реакция в границите на 320 милисекунди. Едно от обясненията е, че смехът идва по-бавно, защото изисква по-сложна обработка на мислите и реакцията от мозъка. Следващите изводи са разумни - гъделичканите се смеят повече и по-силно, в случай че усещат допира по-интензивно.
Втората фаза на опита включва гъделичканият да се гъделичка и самичък до момента в който бива докосван от колегата си. Очаквано, независимото гъделичкане няма резултат и даже понижава чувството от непознатото допиране. А реакцията се забавя до 700 милисекунди.
Според учените това е естествена реакция на мозъка, която потиска чувства и реакции, когато човек се допира самичък. В противоположен случай, човек ще се самогъделичка с всяко допиране, което няма да е оптимиално за обикновено всекидневие.
Заключенията се поддържат и от Софи Скот от Лондонския лицей. Тя не е участник в изследването, само че преглежда данните като самостоятелен специалист. Според нея е разумна реакция на мозъка, която той ползва и за други действия, да вземем за пример говоренето. Когато човек приказва, мозъкът лимитира обработката на непознатия диалект и надлежно човек счита, че не чува добре и не е чуван добре, по тази причина някои хора не могат да преценят добре какъв брой мощно приказват.
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ