Франция винаги е обичала да се хвали със своята история,

Франция постоянно е обичала да се хвали със своята история, както и с добре изкованата си независимост. Историята помни и някоя друга величествена войска, като тази на Наполеон, само че на процедура спомените от Втората Световна война ще заличат всичко това. В началото на новото хилядолетие ще стане ясно, че Франция не е тъкмо толкоз демократична и демократична, колкото ни се показва.

Френският Уолтъргейт, както го назовават мнозина, изплува в средата на 90-те години и хвърля съществени кални петна по Франсоа Митеран.
Бившият президент на Франция, заемащ влиятелната позиция от 1981 до 1995-а година ще бъде запомнен с един от най-грандиозните кавги в държавното управление.

Във въпросното издание се приказва, че непознати персони са се пробвали да конфигурират няколко бръмбара в новия кабинет на тогава към момента единствено водач на социалистическата партия Франсоа Митеран. Интересното е, че години по-късно ще се приказва за този случай, само че този път отговорен ще бъде точно Митеран.

Снимка: By SPC 5 James Cavalier, US Military – File:Reagan Mitterrand 1984.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4003832

Изборите на 1994-а година ще маркират един сериозен трус за социалистическата партия. Само седмица по-рано ще избухне скандал, поставящ президента в доста неизгодна позиция. Митеран е формален гарант на серия противозаконни телефонни подслушвания. Сред имената на подслушваните е и френската журналистка Едуи Пленел, известна с това, че разкрива присъединяване на френски задгранични разузнавачи, съдействали за потъването на именития транспортен съд на Грийн Пийс през 1986-а година. Корабът потъва, тъй като е ориентиран към крайбрежията на Франция, където има намерение да стачкува против провеждането на нуклеарни опити.

Журналистката е била обект на съществени ползи, само че въобще не е била сама. Еврпейският съд по правата на индивида осъжда френското държавно управление за този тип незаконни интервенции, само че това е единствено повърхността на един доста бездънен скандал. Авторът Питър Швайзер споделя, че Франция е обичала да хвърля по едно ухо и на задграничните компании, опериращи на френска земя. Никой не е подозирал, че френското държавно управление може да организира държавен промишлен шпионаж, който по-късно да се предлага на родни компании. Според Швайзер, компании като IBM били задължавани да изпращат незаконна информация до своите сътрудници, с цел да могат да бъркат работата на разузнавачите.

Близо 20 години историята ще се развива в избрана посока, само че без резултат. Причината за всичко това е, че Митеран постоянно държи последната карта. Повече от 12 души ще се озоват в съда за нарушаването на персоналното пространство на основни фигури в страната. В съда ще седнат близо 12 подсъдими. Сред тях са персони като Жил Менаж, Лу Швайцер (в оня миг към този момент шеф на Renault) и Кристиан Пруто (бивш шеф на анти-терористичните сили във Франция).

Микрофоните трябвало да оказват помощ за борбата против тероризма, само че съгласно всички останали са основани, с цел да пазят извънбрачната връзка на Митеран с Ан Пингет и да държат публицистите на страна от щерка им Мазарин. В архивите на Митеран участват повече от 3000 диалога, а на множеството досиета е написано ръчно „ Видяно “. Един от хората с необикновен интерес за разглеждане е Жан-Едерн Халиер. Бивш поддръжник на френския президент, който скрито се надявал за добър пост в администрацията. След като се разминал единствено с горчивите упования, Халиер се трансформирал в добре разследван човек.

Причината се крие в това, че приготвя книга на име „ Тонтон и Мазарин – изгубената чест на Франсоа Митеран “. Тонтон значи на френски „ чичо “ и явно е прякорът на президента. Френската народна власт явно работи сносно, откакто създателят заплашва тогавашната власт, че ще разгласява всичко написано и по-късно ще го показа в разнообразни телевизионни излъчвания, Халиер получава студеното потупване по рамото. Предаването е спряно, ушите на властта са на всички места, всяка последваща стъпка е известна, преди да бъде направена.

В един от малко по-смразяващите случаи излиза наяве, че Митеран е получил записка от своя зависещ Пруто. Там е написано, че екипът е разкрил някогашния проблематичен бодигард на водача на Националния фронт Жан Мари Льо Пен в Парагвай. Пруто предложил арестуването на индивида, както и други възможности на неговото изгубване.
Разкриващият цялата информация се споделя Жан-Пол Валат. Магистратът прекарва времето си в сериозна борба с онази част от френската администрация, предпочела да се скрие в по този начин наречената „ държавна загадка “.

Заподозреният, виновен за всички типове диалози и записани архиви умира в странни условия, само че няколко дни след случилото се, Валат получава по пощата една кутия с дискове, които ясно демонстрират имената и адресите на подслушваните.
Делото въпреки всичко стига до съда, само че закъснява задоволително, позволявайки на Митеран да напусне този свят, без никой да му потърси отговорност за осъществените закононарушения. Неговите подчинени заплащат алегорични санкции и като че ли всичко се не помни.