Физическите сблъсъци в парламента от последните години се нуждаят много

Физическите конфликти в Народното събрание от последните години се нуждаят доста повече от психически, в сравнение с от политически разбор. Първо би трябвало да уточним, че физически конфликти на процедура няма.

Има единствено симулативност за такива. Започва се с псуване от място, затичване и скупчване към съперника и разменяне на псувни и закани, до момента в който дойдат квесторите.

След това „ биещите се “ стартират да се бутат с квесторите, които застават сред тях, само че внимават някой да не пострада. Ако бутането продължи повече от минута, ръководителят на Народното събрание дава отмора и „ биещите се “ ” се разотиват спокойни, с цел да пият кафе в стаите на парламентарните си групи. Напоследък тези пърформанси се повтарят най-малко един път седмично, а новинарските излъчвания на малките екрани патетично афишират, че за следващ път в Народното събрание е имало конфликти.

Възмущението от сходни подиуми е примесено и с известно любознание.

Затова „ конфликтите “ постоянно притеглят вниманието на публиката върху работата на Народното събрание. Ако си мислим, че българският парламент е единственият, в който се случват сходни подиуми, ще сбъркаме. В корейския, турския, японския или украинския парламент да вземем за пример ръкопашният пердах е честа процедура, като там става въпрос за същински конфликти, в които депутати си потеглят със съществени белези от съвещанията. Тук, както казахме и нагоре, се стига само до бутане и най-много до гневни закани на висок звук, които биват забравени до идващия конфликт.

Възмущението на огромна част от публиката се дължи на неправилното й схващане, че Народното събрание е място, в което би трябвало да участва най-възпитаната, умна и рационална част от обществото.

При представителната народна власт обаче това не е по този начин. В тази система депутатите съставляват българския народ и са негова представителна извадка. Затова, в случай че към 20 % от депутатите са хора, които са непрекъснато заредени с цветисти псувни и закани, само че когато се стигне до заплаха от пердах, изчакват квесторите, то изводът е, че това е инстинкт, който съществува и при към 20 % от българското общество. Впрочем този инстинкт би могъл да бъде следен да вземем за пример в градския превоз или по пътищата сред водачи, където заканата, лишена от достоверно предпочитание за физически конфликт, е постоянна процедура. Подобно на Народното събрание, при такива обстановки останалите 80 % от хората гледат безучастно и с любознание.

Един от плюсовете и в същото време минусите на демокрацията е, че тя не подсигурява рационалност или образование, а представителност.

Това е минус, тъй като една от главните задания на политиката е да трансформира прочувствения публичен заряд в рационално решение. В същото време е плюс – показани в политиката другите публични групи (дори и тези, които обичат да се заканват) не натрупат вътрешно напрежение, тъй като техният глас би могъл да се чуе от парламентарната естрада и да откри избран израз в решенията на изпълнителната и законодателната власт. Трябва да подчертаем, че този глас не всеки път е внимателен и рационален.

Интересен факт е, че в годините след Освобождението има оповестени към 20 дуела, като нито един от тях не се е състоял.

Тази статистика приказва сама по себе си за границите на българската емоционалност. Тя елементарно стига до закана и ругатня, само че мъчно се осмелява да стигне до физическо принуждение, изключително когато става въпрос за идеологически разлики. И в случай че упрекваме част от днешните депутати в непочтено държание, би трябвало да знаем, че това не е артикул на актуалния политически живот, а дълголетна традиция. През 1880 година консерваторът и кмет на София Тодор Икономов праща секунданти да поканят на двубой премиера Петко Каравелов.

Причината е, че Каравелов издава заповед пазарите да се състоят единствено в съботен ден, което води до митинги на евреите.

Кметът Икономов се опълчва на решението на премиера с аргумента, че то ще пречи на търговията и ще провокира усложнения. В отговор министър председателят праща партийни деятели да пропагандират за събаряне на настоящия кмет. Агитацията, естествено, се организира благодарение на целия боеприпас от лични обиди, клюки и закани против кмета. Самият Каравелов, който е родом от Копривщица, декларира, че пришълците като шуменеца Икономов не ги боли за града. Подложен на напън, Икономов подава оставка, която е последвана от още по-голяма лавина от обиди и обвинявания против него в демократичните вестници.

Това прелива чашата и някогашният към този момент кмет афишира двубой на премиера.

Когато секундантите оповестяват за предизвикването, което консервативният политик му насочва, Каравелов им декларира: „ Кажете на господина Икономова, че той е 10 пъти мюзевирин и че аз ще смажа главата както нему, така също и на ония, които са би разрешили да дойдат от страна на Икономова като парламентьори “. Тези думи на Каравелов са документирани съзнателно от секундантите, които ги предават на някогашния кмет, откакто се отдръпват. Така дуелът не се състои, а Икономов не възобновява поканата си.

Припомням тази история, с цел да покажа, че това, което се случва през днешния ден, не е нещо ново, а е добре забравено остаряло.

Ако има нещо новаторско в актуалната обстановка, то е, че сегашните „ конфликти “ не се случват сред депутати от ръководещите и опозицията, а се състоят сред представители на другите опозиционни обединения. Какъв ще е резултатът от тази наклонност, следва да забележим занапред. Това, което е значимо обаче, е, че сцените на побутване и заканване в Народното събрание са и плюс, и минус. Отвъд естетическата си грубост те демонстрират, че в българското общество не съществува достоверна ненавист против съперника.

В нашите публични връзки обектът на ненавист нормално е нереален и когато се конкретизира и материализира, най-тежкото оръжие против него се оказва псувнята. Може би това е и главната причина в бурните години на „ нежната гражданска война “ българското общество да не стигне до същински въоръжен спор, както се случи в някогашна Югославия макар всички предпоставки за това. Все отново не трябва да забравяме, че по време на така наречен

Възродителен развой бяха преименувани близо 1 милион турци и мюсюлмани, а 300 000 от тях бяха принудени да изоставен страната.

И все пак етническият мир освен беше съхранен, само че и преходът мина без нито един действителен физически конфликт сред националисти и мюсюлмани.

Затова, до момента в който се оплакваме от бутащите се депутати, би трябвало да си даваме сметка, че е по-добре да се бутат, в сравнение с да се бият в действителност. Така, както е по-добре другите групи в българското общество да се заканват нереално една на друга, в сравнение с да реализират заканите си съответно.

Автор: Тома Биков, filternews

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се различава от тази на SafeNews