Финландската писателка Селя Ахава, известна с романите Неща, които падат

Финландската писателка Селя Ахава, известна с романите „ Неща, които падат от небето “ и „ Преди да изчезне мъжът ми “, ни предлага завладяваща творба за съвършенството на мирозданието, написана с извънредно майсторство и автентичен метод към необикновеното.

„ Жената, която обичаше инсекти “ (превод: Росица Цветанова, 352 стр., цена: 22 лева.; дизайн на корицата: Капка Кънева, Моника Комарницка) изследва връзката сред индивида и природата в лицето на нейните най-малки създания. Мария се интересува от инсекти от дете, а по-късно ги рисува, проследявайки стадиите на развиването им. И както насекомите минават през трансформация, по този начин и Мария се трансформира във времето и по някакви неведоми естествени закони живее в продължение на 370 години. Романът е и роман за това по какъв начин с течение на вековете науката измества религията, а дамата излиза от тясната си рамка и придобива правото да твори и да размишлява върху мистерията на живота.

Замислих се за природата, в която всяко творение си има място, избрана дълготрайност на живота и верни размери. Замислих се за ларвата, която се нуждае от листото за храна, за храста с горски плодчета, който има потребност от птиците, с цел да популяризират семената му. Замислих се за маслиновото дръвче, което лете не може без топлота, а зиме – без прохладна отмора, та по тази причина вирее единствено на лимитирана територия.

Родена през 1974 година, финландската писателка Селя Ахава е приключила драматургия и е писала сюжети за радиото и малкия екран, както и за кино планове. Дебютният й разказ излиза през 2010 година и незабавно бива видян от литературните среди, а втората й творба в този род, „ Неща, които падат от небето “, получава премията за литература на Европейски Съюз и е номинирана за влиятелния приз „ Финландия “. Удостоена е и с премията за разпространяване на финландската литература „ Факлоносци “. С логото на „ Колибри “ в България излезе и смущаващата автофикция „ Преди да изчезне мъжът ми “, възхвалявана и от рецензията, и от необятната аудитория.

Photo credit: Издателство " Colibri "

Откъс от „ Жената, която обичаше инсекти “ от Селя Ахава:

Кораловият риф се вие към острова като цветен волан. Гънките му разкриват чудноват свят, където водорасли, раци, миди и полипи, планктон, риби, морски звезди и медузи се хранят и се изяждат едни други. Коралът пораства в многочислените си форми, поклаща пипала измежду морското течение и цъфти, непреклонен като зелка, катери се, умира и се вкаменява, изронва се като варовик, пораства върху руините на личния си мъртъв аз, а костенурките излизат от морето и снасят яйцата си в роговия крайбрежен пясък.

Синята светлина на луната възбужда корала, насърчава го да се множи. Сякаш през целия риф пробягва любовен боязън и кара кожата му да настръхне, повърхността му напращява от набъбнали мехури, подготвени да се разпилян. Наблюдавам тази бременност, застанала в крайбрежната вода, и островът под мен се разбужда за живот. „ Не съм растение, а животно “ – припомня ми коралът.

Роговият пясък хрущи под стъпките ми. Същевременно в морските дълбини почива гигантска мида с размерите на пътнически сандък и когато постепенно, постепенно затвори капака си, от ъгълчето на устата ù изригва мощна водна бликам. Маховете на тъмните плавници на мантите галят повърхността на рифа, а златните страни на рифовите рибки и искрящите като сапфири сини дамсели проблясват в пролуките сред гънките на корала, сходни на откъснати от стъблата си цветчета.

Водите по света към момента крият секрети, недостъпни и неразбираеми за индивида.

Пет нощи след пълнолунието кораловият хайвер се пръсва. Вътрешността на всяко мехурче бълва по едно и също време яйцеклетки и семенна течност, те се носят във водата, търсят се едни други и по този начин, за момент, морето се изпълва с частички с перлен искра. Като снежинки, които се издигат от земята към небето, звезден прахуляк, който се рее от пясъка към луната, двуполова размножителна течност, осветена от бледата луна.

Светът се опложда в краката ми, а над главата ми се шири звездното небе. Луната проблясва по морската повърхнина и белия пясък на брега, кара звездите да бледнеят в галактическите пластове. Намирам се надалеч от всичко.

Сред този пейзаж индивидът е незабележим. Нищожен тъкмо колкото и всички тези други дребни типове, чието изгубване не е съумял даже да забележи. И таман този пейзаж ще бъде първото нещо, което ще загубим.

OVUM

Родила съм се в една априлска нощ. Бях първото дете на майка ми и деветото на татко ми. Точно както се случва и в природата с всяко раждане, моето също беше обвързано със гибелта на мнозина други. Първата жена на татко ми умряла две години преди този момент, след гибелта на дребното ми братче пък останах единственото дете на мама, а скоро след петия ми рожден ден си отиде и родният ми татко.

Не си го припомням добре, само че и кончината му остана неразбираема за мен, тъй като той загуби живота си надалеч от вкъщи и в къщата ни не дойде нищо повече от едно документално уведомление. Малкото показа за баща, останали в съзнанието ми, са били пресилени и изопачени от моята памет, та в този момент греят с особена светлина и вероятно никой различен не би ги признал за истинни.

Най-добре си припомням ръцете му. Кокалчетата на татко ми бяха изпъкнали и се издигаха от опакото на ръката като четири хълма, повърхността на дланите му беше чудно мека, като че ли в никакъв случай не беше правил работа с ръцете си. Татко обаче работеше и даже аз самата имах опция да седнал съм на пода в печатницата, до момента в който татко ми и завареният ми брат се трудеха. Големите листове хартия, окачени да съхнат под тавана в печатницата, се ветрееха над мен като прострени чаршафи – толкоз бяха големи и ослепително бели, а аз усещах интуитивно, че всичко това е прекомерно удивително.

Като си представям татковите ръце, в мозъка ми изплуват темпото и характерът на придвижванията му и си припомням достолепието, с което той хващаше влажната хартия и я разполагаше върху кожената поставка на печатарската машина. По-късно, до момента в който следих заварения си брат Каспар да прави същата работа, аз като че ли виждах баща на мястото му и си мислех: може би и неговата ръка се е движела по този начин над листа, със същата прилежност и убеденост. А когато Каспар нанасяше мастило върху клишето, разпознавах лепкавия тон, който издаваха намацаните с мастило тампони, и знаех, че бях проследявала този развой нееднократно и още в детството си бях съумяла да установя по какъв начин нещо остава недостъпно за очите ни, когато клишето се притисне към хартията, и се разкрива пред нас в нов тип, когато татковите пръсти вдигнат извезания с текст и изображения лист, две страници от готовата книга. И въпреки това да се повтаряше стотици пъти в хода на деня – скриването и раждането, смяната, до която погледът ни няма достъп – за мен то непроменяемо беше знамение.

Понякога, до момента в който си седях на пода в печатницата, а баща трябваше да се увери, че ще си остана на мястото и няма да му се пречкам, той ми донасяше паничка с оловни печатарски букви. Пъхвах ръка измежду тях и звукът, който се разнасяше при придвижването им в глинената купичка, тежестта и блясъкът им, студенината и следите от мастило, всичко това ме възторгваше. После, когато баща вземеше паничката и избършеше ръцете ми с парцала, аз се натъжавах и заплаквах.

– Я виж, Мария, пръстът на баща се откъсна! – викваше тогава той и размахваше откъснатия си десен палец, свидлив в левия пестник. – Да го върнем ли на мястото му?

И въпреки още тогава да разбирах, че пръстът му не се беше откъснал в действителност, а по устните на баща да играеше усмивка, въпреки всичко правдивостта на гледката ме ужасяваше и кимвах драговолно. Той поставяше палеца на мястото му, даваше ми да го духна и не щеш ли пръстът още веднъж си заставаше там, където му се полагаше.

– Благодаря – засмиваше се баща, погалваше нежно бузата ми с преди малко избавения пръст и продължаваше работата си.

Ние забравяме, пропиляваме, губим.

Този издателски план е финансиран с поддръжката на стратегия „ Творческа Европа “ на Европейската комисия.