Фейсбук Съдията няма право да се ръководи от общественото мнение. Правораздаване

Фейсбук " Съдията няма право да се управлява от публичното мнение. Правораздаване под публичен напън е пагубно за правораздаването “, безапелационна е арбитър Живка Денева от Варна.

Професионалната кариера на Живка Денева стартира през 1983 година като стажант-съдия. Продължава като следовател, областен и областен арбитър. От 2001 година е в Апелативен съд Варна. Така в края на професионалното си развиване може да се похвали с над 36 години юридически стаж, оповестяват от пресслужбата на институцията.

- Кога решихте, че правото ще е Вашата специалност?



-Правото ме привличаше още в ученическите години. Идеята за правдивост, ползата към престъпните романи - оттова породи желанието самата аз да разпределям правдивост, да диря истината, логиката в негативното мислене и негативното държание на индивида. Първоначално аплайвах за следовател във Варненската окръжна следствена работа. След това се насочих към съда, с цел да навляза в нови форми на проявления на правото.

- Как разбрахте, че съдийството е Вашето предопределение?



След третата година. В първите години се стремях да изградя перфектността си: би трябвало да вземаш решения по настояванията на страните на момента, в залата. До третата година имах нужда да изляза, да обсъдя, да запитвам сътрудници, да се съвещавам, до момента в който по-късно добих убеденост, че мога да реша вярно на мига.

- Съжалявала ли сте в миналото за произнесени решения?



Не, в никакъв случай! Защото преди този момент съм чела, мислила, преценявала, съобразявала съм се с други сътрудници. Накрая намирам най-правилното с оглед вътрешното ми разбиране. Когато един път съм се произнесла, безусловно в никакъв случай по-късно не съм имала съмнения.

- Много ли са случаите, когато не спирате да мислите по обещано дело? Можехте ли да " пандизите вратата “?



Особено по огромни, знакови обемни каузи, не можеш да не мислиш. Но се стараех да не го придвижвам у дома и да ощетявам фамилията си. Когато съм уединено със себе си, стигам до нужното усмиряване, облекчаване. Тогава мислите стартират да текат и идва най-правилното умозаключение. То се усеща – изключително откакто си го работил толкоз години. Оттам нататък можеш умерено да влезеш в зала, да произнесеш и да почнеш да пишеш претекстове.

-Кои каузи постановиха мощен отпечатък върху Вас?



-В районния съд имах дело за блудничество с едно малко детенце. Тогава наказванията не бяха в този размер, в който са в този момент. Естествено дадох оптималния размер, беше доказано и от Върховния съд. Но бях уверена, че наказването би трябвало да е по-сурово, въпреки че не беше допустимо.

През 1999-та година гледах делото на Иван Чолаков – тогавашен заместник- кмет. Тогава беше страшничко. Беше упрекнат в рушвет в огромни размери. Издадохме 18 годишна присъда. Знам, че по радио Свободна Европа са коментирали позитивно решението на " смелия съд “.

Когато пристигнах през 98-ма в Окръжния съд бях член на правосъдния състав при изговаряне на смъртна присъда на обвиняем за ликвидиране. Така или другояче тя не беше изпълнена, тъй като отстраниха това наказване. Вътрешното ми разбиране беше, че нямаме право да произнасяме смъртна присъда - никой няма право да лишава това, което той самият не дава. Друг ни дава живот. Лишавайки някого от живот, белким не замязваме на оня, който също е лишил?!

- Когато дойдохте в Апелативния съд, с какво се промени работата Ви? По-трудно ли е да ревизираш работата на миналата инстанция?



Тук идват от 6-те окръжни съдилища в Североизточна България най-тежките каузи: убийства, икономически закононарушения, произшествия с породена гибел. Трябва да анализираш акта на предходния съд, да видиш цялото правосъдно разследване на първата инстанция, да проучиш и цялото досъдебно произвеждане. След това всички възражения на страните в нашите правосъдни съвещания. И е по-трудно, и е по-отговорно, поради размера на всяко дело.

-На какво Ви научи съдийството, какви персонални качества развихте?



Преди всичко на безспорна точност при преценката. На експедитивност при взимане на решения. Тези неща се придвижват и в живота, и доста оказват помощ.

- Вкъщи също ли постоянно сте уверена, че правото е на ваша страна?



-Не, постоянно съм се стремяла към справедливостта. Синът ми е огледалото за това. Като беше дребен въпреки и рядко слъгваше, само че постоянно го хващах в крачка. Когато порасна, един път го питах за какво не е преиначил истината в своя изгода. Отговори: " Не, от теб знам, че в никакъв случай не трябва да неистина, тъй като става по-лошо “.

Сигурно е имало обстановки да не отстъпвам правотата си, само че мога да кажа, че съм сбъркала и да се извиня.

-На какво бихте желала да научите младите си сътрудници в съда?



-На безспорна безкомпромисност по отношение на публичното мнение при решаването на каузи. Това е най- значимо. Съдията няма право да се вслушва в публичното мнение! Не може то да взема решение правния спор. Съдът е този, който преценя закона, правото, доказателствата, резултата. Да дадем по-тежка присъда, тъй като има публичен отзив - това е безусловно пагубно за цялата правосъдна система! Писала съм си го и в претекстове – публичното мнение не е правна категория и съдът не следва да го взима под внимание. Значение има само това, което в досиетата – доказателства и обстоятелства, само че не и мнението на хора, които не познават случая. Общественото мнение има друга функционалност – да натовари органите със законодателна самодейност, които могат да трансформират закона. Но съдът ползва единствено настоящия закон.

- Как си обяснявате избуяването отвреме в точния момент на реакции против съда като институция?



-Трябва да се върнем към 90-те години. Никой нямаше потребност от мощен съд и мощни проверяващи органи. Веднъж в случай че се повреди системата, няма по какъв начин да се " санира “. Налице е верижна реакция - каквото е досъдебното произвеждане, каквато е прокуратурата, подобен е и съдът – съдът е с вързани ръце при едва обвиняване. Защо се усили правосъдното разследване? По всяко второ дело тук в Апелативния съд вършим правосъдно разследване – просто нямаме положително следствие на фаза досъдебно произвеждане. Има случаи, в които са събрани някакви доказателства и въз основа на тях се изисква вярно използване на закона и заслужено правораздаване. Това в доста случаи е съвсем невероятно.

Навремето да вземем за пример, единствено при събрани от следствието доказателства се отиваше при наблюдаващия прокурор. Имахме право да задържаме под стража единствено при безапелационни доказателства. Сега е противоположното за жалост, а това е срещу всевъзможни правила на правото още от римското право: " дайте ми доказателства, с цел да ви дам правото “. А ние какво вършим – въдворяваме правото, с цел да събираме доказателства.

От друга страна, всички започнаха да са " способени “ и да плюят правосъдната система - кой схваща, кой не схваща от право, от правна норма, от използване на закон - никой не го интересува. Сульо и Пульо подлагат на критика! Това в цивилизования свят не може да се допусне на никаква цена.

- Искала ли сте синът Ви да наследи специалността Ви?



-Не. Синът ми към този момент е на 33 години, не стана правист, избра техническите науки. Не съм желала да върви по моя път, отдаваше му се математиката, немския език, в никакъв случай не се е увличал по правото. Реализира се в Германия, където живее със снаха ми и двете ми внучки.

-Освен тях и работата си, какво друго обичате?



-Ооо, обичах спорта. Като млада упражнявах спортна гимнастика. Даже бях в спортния тим на Софийския университет и съм студентски републикански първенец!

Иначе, обичам да пътувам из България, по планините. Трявна и Боженци за мен са различен свят, друга сила.

Другото, на което се приписвам, е езотеричната литература. Има неща, които човек с разсъдъка си не може да изясни. Но на по-висше равнище намира отговори.