Обърнатата пирамида
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Законите в никакъв случай не биха били подобрявани, в случай че нямаше доста хора, чието морално възприятие да стои над съществуващите закони.
Джон Стюарт Мил (1806–1873 г.) – британски мъдрец, икономист и политик
Според Майкъл Сандел, професор от Харвардския университет: „ Диалогът, който отсъства в актуалната политика, е за ролята на пазара и дълбочината на неговото навлизане в живота ни. Дали желаеме пазарна стопанска система или пазарно общество? Каква роля би трябвало да играе пазарът в публичния живот и нашите взаимоотношения? Как може да решим кои артикули може да се купуват и продават и кои би трябвало да бъдат ръководени от извънпазарна стойност? “.
Всъщност в актуалния подтекст това, което пита проф. Майкъл Сандел, е доколко наднационалното слепване на пазарите, придобиването от тяхна страна на световен потенциал за въздействие върху националната политика и стопанската система на обособените страни, лишава обществото от най-важните достижения на демокрацията, а точно държавност, която се характеризира от структури, подсигуряващи нейния обществен интегритет – основата на имунната система на държавността. Която се основава и поддържа от политиката, насочена към богатството на народа, угриженост за бедността и понижаване на неравенството.
Идеята на проф. Майкъл Сандел е освен изцяло уместна. Социалната действителност в така наречен „ западни демокрации “, с дребни изключения в известна степен на места из Северна Европа, свири като с йерехонска тръба, че полемиката за ролята на пазара и неговото навлизане в живота ни е извънредно наложителна.
Това, което не обяснява проф. Майкъл Сандел, е сред кого ще се води дискусионния разговор. Дали само сред това малцинство от сегментите на обществото, което постъпателно, само че в същото време нападателно и праволинейно поставя старания за световната финализация на своята всепроникваща власт, или в полемиката ще взимат присъединяване и жителите, които не са облагодетелствани от нея за разлика от нейните протагонисти. Всъщност става въпрос за модела за ръководство на страната.
Като присъединим и средствата за всеобща информация – така наречен „ четвърта власт “, към трите нормално дискутирани области на властприлагане: законодателната, изпълнителната и правосъдната, то дано разгледаме вероятните положения на тези четири разнообразни форми на изяви на власт.
Първият вид за практикуване на законодателната власт е когато народът абсолютно е единствения законодател. Когато народът е суверен, това значи, че само той има неотменимото право на законодателна самодейност и решения. Следователно националният суверенитет съществува единствено там, където жителите, като част от тялото на суверена, сами оферират закони и организират плебисцити, на които ги утвърждават или отхвърлят.
Всъщност каква е разликата сред понятията „ плебисцит “ и „ референдум “?
Терминът „ плебисцит “ произлиза от древнолатинските думи „ plebs “ – „ националната маса” и „ scitum “ – „ определение, разпореждане, решение “. Посредством плебисцитите в античния Рим свободните жители (към тях не са спадали дамите и робите), са взимали наложителни решения за държавното ръководство, т. е. решения от последна инстанция, които не подлежат на утвърждение от което и да е друга държавно институция, преди да бъдат приложени в практиката.
Не по този начин стоят нещата с разпоредбите за провежданите понастоящем референдум у нас. Самият термин произлиза от новолатинската дума „ re-fero “ – „ екстрахирам “, „ рапортувам “. Но както е ясно, откакто мнението бъде „ извлечено “, то може да бъде захвърлено в кошчето за отпадък на Историята, а пък „ отчетът “ да прашясва в чекмеджето на бездействието.
Но в началото, с цел да бъде лимитирано полето за деяние на директното законодателно волеизлияние на българския суверен, се е погрижил Законът за директно присъединяване на жителите в държавната власт и локалното самоуправление (ЗПУГ) в своя член 9, алинея 2. В нея са изброени толкоз доста въпроси от държавното ръководство, неразрешени за волеизявление от страна на суверена, че по-уместно би било да бъдат указани въпросите, по които жителите могат да... рапортуват своето мнение. На кого ли? На своите началници, които сега са узурпирали де факто безотговорно властта. Понеже, като се изключи че по маса въпроси от първостепенна държавна значимост, на суверена са му клъцнати правата да взима решения, то са сложени и още трудности против опцията референдумът да се трансформира в плебисцит, т. е. решението му да е наложително. Първо, броят на гласувалите по време на референдума е належащо да надвишава сумарно гласоподавателите на последните състояли се преди този момент избори за Народно заседание. И второ, има още една мина, за която конституционалистите, като принадлежащи към резервоара за кадрово зареждане на ръководещите малцинства (спрямо общия брой на всички граждани), напълно не надигат глас за правно аргументиран митинг – събитието, че въпросът би трябвало по този начин да бъде дефиниран, че да съставлява предложение за утвърждение (или отхвърляне) на изцяло дефиниран закон. В противоположен случай мината избухва и националната воля бива раздрана на части.
Второто допустимо положение на законодателното устройство е когато народът даде законодателната власт под изискване другиму, и то единствено за избран интервал от време, през което не се отхвърля от правото си на законодателна самодейност и решения и може директно или индиректно да управлява работата на законодателния орган посредством използването на несъгласие.
Този вид за държавно ръководство през целия така наречен „ преход “ след 10 ноември 1989 година българското пълнолетно население гледа през крив макарон.
Третият, пагубният за духовните и материалните ползи на народа, вид е, когато той – суверенът, трансферира законодателната власт за избран интервал от време, през който той е лишен от законодателната самодейност (според неписаната конституция, а не съгласно примерния писан главен закон) и в същото време се е отказал от надзор. Тогава настава най-рисковият – и както демонстрира историята, – драматичен интервал за суверена, т. е. за народа, тъй като е поверил другиму властта безотговорно и безкрайно. И най-важното – невъзвръщаемо, до момента в който не изтече съответният мандат. Това от своя страна води до нападателна узурпация на властта през интервала, през който законодателният орган, който се явява (по смисъла на суверенитета на народа), инструмент на суверена за реализиране на държавното ръководство, бива трансфорат в сменен суверен. А пък същинският суверен е низложен до позицията на обект на командарене и...репресии, в случай че не слушка.
Какви са разновидностите за упражняването на изпълнителната власт?
Когато суверенът не упражнява директно изпълнителната власт, то следва тя да бъде назначавана директно от него. Това става, когато тези лица, които ще упражняват изпълнителната власт, се избират директно от суверена, а положението на държавната администрация се прави въз основа на писмени правила, избрани от суверена, като отново единствено той има правото да ги трансформира, както и да „ ремонтира “ изпълнителната власт, когато пожелае.
Съдебната власт пък е належащо да дава отговор на извънредно значимото изискване да е неутрална, т. е. да е лишена от пристрастия. Когато суверенитетът е категоричен, суверенът правораздава самичък. Другата допустима обстановка е когато суверенът поверява правораздаването на някой различен или дава право някому да сформира правосъдната власт, т. е. да назначава съдии, които да отсъждат от името на суверена. Тогава има два разновидността: суверенът има право да отдръпва гласуваните компетенции по избрана процедура, или се е отказал и от това свое право.
Тогава средностатистическият късмет елементарният жител да получи правдивост в храма на Темида става по-малък от уцелването на джакпотовите цифри в тотото.
Какъв е Summa summarum, т. е. крайният извод, както са казвали античните римляни?
Ефективният механизъм за противопоставяне на злоупотребата с власт от страна на ръководещите малцинства е непрекъснатият в пространствено-времевия континуум надзор от жителите, с капацитет за налагане на разнородни наказания, в това число отзоваване от заеманите длъжности.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Законите в никакъв случай не биха били подобрявани, в случай че нямаше доста хора, чието морално възприятие да стои над съществуващите закони.
Джон Стюарт Мил (1806–1873 г.) – британски мъдрец, икономист и политик
Според Майкъл Сандел, професор от Харвардския университет: „ Диалогът, който отсъства в актуалната политика, е за ролята на пазара и дълбочината на неговото навлизане в живота ни. Дали желаеме пазарна стопанска система или пазарно общество? Каква роля би трябвало да играе пазарът в публичния живот и нашите взаимоотношения? Как може да решим кои артикули може да се купуват и продават и кои би трябвало да бъдат ръководени от извънпазарна стойност? “.
Всъщност в актуалния подтекст това, което пита проф. Майкъл Сандел, е доколко наднационалното слепване на пазарите, придобиването от тяхна страна на световен потенциал за въздействие върху националната политика и стопанската система на обособените страни, лишава обществото от най-важните достижения на демокрацията, а точно държавност, която се характеризира от структури, подсигуряващи нейния обществен интегритет – основата на имунната система на държавността. Която се основава и поддържа от политиката, насочена към богатството на народа, угриженост за бедността и понижаване на неравенството.
Идеята на проф. Майкъл Сандел е освен изцяло уместна. Социалната действителност в така наречен „ западни демокрации “, с дребни изключения в известна степен на места из Северна Европа, свири като с йерехонска тръба, че полемиката за ролята на пазара и неговото навлизане в живота ни е извънредно наложителна.
Това, което не обяснява проф. Майкъл Сандел, е сред кого ще се води дискусионния разговор. Дали само сред това малцинство от сегментите на обществото, което постъпателно, само че в същото време нападателно и праволинейно поставя старания за световната финализация на своята всепроникваща власт, или в полемиката ще взимат присъединяване и жителите, които не са облагодетелствани от нея за разлика от нейните протагонисти. Всъщност става въпрос за модела за ръководство на страната.
Като присъединим и средствата за всеобща информация – така наречен „ четвърта власт “, към трите нормално дискутирани области на властприлагане: законодателната, изпълнителната и правосъдната, то дано разгледаме вероятните положения на тези четири разнообразни форми на изяви на власт.
Първият вид за практикуване на законодателната власт е когато народът абсолютно е единствения законодател. Когато народът е суверен, това значи, че само той има неотменимото право на законодателна самодейност и решения. Следователно националният суверенитет съществува единствено там, където жителите, като част от тялото на суверена, сами оферират закони и организират плебисцити, на които ги утвърждават или отхвърлят.
Всъщност каква е разликата сред понятията „ плебисцит “ и „ референдум “?
Терминът „ плебисцит “ произлиза от древнолатинските думи „ plebs “ – „ националната маса” и „ scitum “ – „ определение, разпореждане, решение “. Посредством плебисцитите в античния Рим свободните жители (към тях не са спадали дамите и робите), са взимали наложителни решения за държавното ръководство, т. е. решения от последна инстанция, които не подлежат на утвърждение от което и да е друга държавно институция, преди да бъдат приложени в практиката.
Не по този начин стоят нещата с разпоредбите за провежданите понастоящем референдум у нас. Самият термин произлиза от новолатинската дума „ re-fero “ – „ екстрахирам “, „ рапортувам “. Но както е ясно, откакто мнението бъде „ извлечено “, то може да бъде захвърлено в кошчето за отпадък на Историята, а пък „ отчетът “ да прашясва в чекмеджето на бездействието.
Но в началото, с цел да бъде лимитирано полето за деяние на директното законодателно волеизлияние на българския суверен, се е погрижил Законът за директно присъединяване на жителите в държавната власт и локалното самоуправление (ЗПУГ) в своя член 9, алинея 2. В нея са изброени толкоз доста въпроси от държавното ръководство, неразрешени за волеизявление от страна на суверена, че по-уместно би било да бъдат указани въпросите, по които жителите могат да... рапортуват своето мнение. На кого ли? На своите началници, които сега са узурпирали де факто безотговорно властта. Понеже, като се изключи че по маса въпроси от първостепенна държавна значимост, на суверена са му клъцнати правата да взима решения, то са сложени и още трудности против опцията референдумът да се трансформира в плебисцит, т. е. решението му да е наложително. Първо, броят на гласувалите по време на референдума е належащо да надвишава сумарно гласоподавателите на последните състояли се преди този момент избори за Народно заседание. И второ, има още една мина, за която конституционалистите, като принадлежащи към резервоара за кадрово зареждане на ръководещите малцинства (спрямо общия брой на всички граждани), напълно не надигат глас за правно аргументиран митинг – събитието, че въпросът би трябвало по този начин да бъде дефиниран, че да съставлява предложение за утвърждение (или отхвърляне) на изцяло дефиниран закон. В противоположен случай мината избухва и националната воля бива раздрана на части.
Второто допустимо положение на законодателното устройство е когато народът даде законодателната власт под изискване другиму, и то единствено за избран интервал от време, през което не се отхвърля от правото си на законодателна самодейност и решения и може директно или индиректно да управлява работата на законодателния орган посредством използването на несъгласие.
Този вид за държавно ръководство през целия така наречен „ преход “ след 10 ноември 1989 година българското пълнолетно население гледа през крив макарон.
Третият, пагубният за духовните и материалните ползи на народа, вид е, когато той – суверенът, трансферира законодателната власт за избран интервал от време, през който той е лишен от законодателната самодейност (според неписаната конституция, а не съгласно примерния писан главен закон) и в същото време се е отказал от надзор. Тогава настава най-рисковият – и както демонстрира историята, – драматичен интервал за суверена, т. е. за народа, тъй като е поверил другиму властта безотговорно и безкрайно. И най-важното – невъзвръщаемо, до момента в който не изтече съответният мандат. Това от своя страна води до нападателна узурпация на властта през интервала, през който законодателният орган, който се явява (по смисъла на суверенитета на народа), инструмент на суверена за реализиране на държавното ръководство, бива трансфорат в сменен суверен. А пък същинският суверен е низложен до позицията на обект на командарене и...репресии, в случай че не слушка.
Какви са разновидностите за упражняването на изпълнителната власт?
Когато суверенът не упражнява директно изпълнителната власт, то следва тя да бъде назначавана директно от него. Това става, когато тези лица, които ще упражняват изпълнителната власт, се избират директно от суверена, а положението на държавната администрация се прави въз основа на писмени правила, избрани от суверена, като отново единствено той има правото да ги трансформира, както и да „ ремонтира “ изпълнителната власт, когато пожелае.
Съдебната власт пък е належащо да дава отговор на извънредно значимото изискване да е неутрална, т. е. да е лишена от пристрастия. Когато суверенитетът е категоричен, суверенът правораздава самичък. Другата допустима обстановка е когато суверенът поверява правораздаването на някой различен или дава право някому да сформира правосъдната власт, т. е. да назначава съдии, които да отсъждат от името на суверена. Тогава има два разновидността: суверенът има право да отдръпва гласуваните компетенции по избрана процедура, или се е отказал и от това свое право.
Тогава средностатистическият късмет елементарният жител да получи правдивост в храма на Темида става по-малък от уцелването на джакпотовите цифри в тотото.
Какъв е Summa summarum, т. е. крайният извод, както са казвали античните римляни?
Ефективният механизъм за противопоставяне на злоупотребата с власт от страна на ръководещите малцинства е непрекъснатият в пространствено-времевия континуум надзор от жителите, с капацитет за налагане на разнородни наказания, в това число отзоваване от заеманите длъжности.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ