Нелепият спор с македонците: очертава се чудесен компромис
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Най-после светлинка в македонския тунел, в който сами се вкарахме: комшиите да дадат гаранции за правата на нашето малцинство там - и ги „ пускаме “. Чух го първо от Кирил Петков, може би предстоящ министър председател, а в този момент и от президента Радев в Словения. За задачата е измислена и подобаваща формула: „ да гледаме напред, не обратно “. С други думи: отхвърляме се да чакаме там всички заедно да излязат на площада и да се закълнат, че Гоце Делчев е етнически българин и че ще използват в езика си героичния наш ер огромен. Наместо това слагаме едно европейско и изцяло реалистично условие: съблюдаване на човешките права.
Как да излезем от задънената македонска улица
Ами отлично. Не че там има особени нарушавания на човешките права, най-малко в случай че осъждам по делата на Европейския съд за правата на индивида (единственото, което открих там, е делото на един, който желал от българин да стане македонец). А и нашите медии не ни заливат с доказателства за хипотетични издевателства на режима в Скопие. Така или другояче, в случай че има случаи на дискриминирани българи, това няма по какъв начин да бъде прикрито в процеса на договарянията, тъй като е централна тематика за Европейски Съюз. Макар че, убеждавам ви, ще става дума най-много за роми, за мюсюлмани, за бежанци, за ЛГБТ. Въпросът е, че в нелепия историко-идентичностен спор, в който ни вкараха популистите и против който нито един сериозен политик не смее да се изправи предизборно, е необходим компромис. Нужен е „ резултат “, който едните и другите да покажат на гласоподавателите си. И в този смисъл поздравявам очертаващото се на хоризонта решение.
Не тъй като се надявам ей сегичка да изчезне проклетата граница сред страните ни. Всичките тези приказки за страховития напън, на който сме подложени, имат само за цел да героизират политиците ни, които сякаш го удържали. Повечето европейски страни, отпред с Франция и Нидерландия, са много скептични към присъединението на Западните Балкани, а дали в Америка знаят, че Скопие не е марка бира, съществено се колебая. Западът желае да вкара този район в режим на интеграция, с което да го дисциплинира, с цел да си няма главоболия. Колко време би могло да продължи това дисциплиниране, можем да съдим по личния си опит - сигурно оттатък мандата на всяко едно от сегашните им държавни управления. Интерес от присъединението имаме преди всичко ние, българите, които не просто ще усвоим фондове, само че можем да добием и избрана лидерска роля, да си спечелим съдружници. Давайки воля на националните си комплекси чрез ветото, постигнахме тъкмо назад - маргинализирахме се и станахме маша в ръцете на богатите западноевропейски страни, които не желаят нови небогати родственици (за Русия да не споменавам).
Добре, превъзходен компромис, изпълним в няколко обозрими стъпки от едно рационално българско държавно управление. Само че тук има една специфичност, обвързвана с проклетите етнически мечти, на които ние, балканците, доста обичаме да робуваме. През 2002 в югозападната ни съседка бяха преброени малко над 1400 българи. Оттогава не един български политик предизвестява, че тази численост не подхожда на 100 и няколко хилядите македонци, които са взели български паспорти, кълнейки се, че са българи. Добре, знаем по какъв начин и за какво се даваха тези паспорти. Знаем също по този начин, че щастливците, сдобили се с тях, незабавно отпътуват на работа в Германия. И въпреки всичко, проблем: какво вършим, в случай че още веднъж има такова многократно разминаване в броя? „ Пишете се българи! “, прикани обезверено един тамошен политик.
Да вземе Европейски Съюз да брои македонците? Да повикат американски дронове?
В демократичния свят една статистическа интервенция се посреща с равнодушие. В нашия район обаче е мотив за мега политически пристрастености. Преди 10 години да вземем за пример Скопие стопира постоянното броене, тъй като имаше риск албанците да излязат прекалено много. Данните постоянно се оспорват и от турци и роми, които се усещат количествено подценени. Същата драма през днешния ден изживяват тези, които се самоопределят като българи. Прави ли са или не - зависи от гледната точка. Политикът българофил Петар Колев да вземем за пример съобщи по една наша телевизия, че се правят огромни фалшификации - неговата партия подала искане всеки жител да може да ревизира по какъв начин са го отчели. Получили „ неуместния “ отговор, че това нарушавало тайната на персоналните данни. Не знам дали е прав, само че вижте - при тази степен на съмнение е мъчно да се откри решение. Да вземе Европейски Съюз да брои македонците? Да повикат американски дронове?
Работата е там, че етническите такъми водят до привилегии - да вземем за пример двуезичие в избрани региони или даже искания за квоти при заемане на обществени длъжности. Това ли чакат хората с българска еднаквост в Северна Македония? Не съм напълно уверен, че у нас сме провели дебата за това дали желаеме да има или да няма българско малцинство в съседката ни. Защото като кажеш малцинство, автоматизирано признаваш, че останалите са небългарско болшинство. А като тръгнем по този етнически жанр разсъждения, би трябвало да си дадем сметка и за това, че потомците на българи там надали са повече от 50%, като се имат поради една трета албанци и по 5-10% турци, роми и разнообразни югославяни. Скоро ще имаме числата. Въпросът е дали ще им повярваме - ние, албанците, европейците.
Аз бих оставил етническия миг на антрополозите, които вървят да учат племената в джунглата. Ние сме съвременни хора и сами избираме какви да бъдем. Да откриеш корените си е муден, екзистенциален развой и в случай че някой потомък на етнически българи желае да го направи, дано му помогнем с каквото можем. Ако различен изиска да пристигна тук, да живее, да работи при нас - добре пристигнал е, ще го приемем. А по какъв начин тъкмо ще го впишат в едни или други регистри - за момента е добър мотив за един взаимно допустим компромис.
Автор: Ивайло Дичев
Най-после светлинка в македонския тунел, в който сами се вкарахме: комшиите да дадат гаранции за правата на нашето малцинство там - и ги „ пускаме “. Чух го първо от Кирил Петков, може би предстоящ министър председател, а в този момент и от президента Радев в Словения. За задачата е измислена и подобаваща формула: „ да гледаме напред, не обратно “. С други думи: отхвърляме се да чакаме там всички заедно да излязат на площада и да се закълнат, че Гоце Делчев е етнически българин и че ще използват в езика си героичния наш ер огромен. Наместо това слагаме едно европейско и изцяло реалистично условие: съблюдаване на човешките права.
Как да излезем от задънената македонска улица
Ами отлично. Не че там има особени нарушавания на човешките права, най-малко в случай че осъждам по делата на Европейския съд за правата на индивида (единственото, което открих там, е делото на един, който желал от българин да стане македонец). А и нашите медии не ни заливат с доказателства за хипотетични издевателства на режима в Скопие. Така или другояче, в случай че има случаи на дискриминирани българи, това няма по какъв начин да бъде прикрито в процеса на договарянията, тъй като е централна тематика за Европейски Съюз. Макар че, убеждавам ви, ще става дума най-много за роми, за мюсюлмани, за бежанци, за ЛГБТ. Въпросът е, че в нелепия историко-идентичностен спор, в който ни вкараха популистите и против който нито един сериозен политик не смее да се изправи предизборно, е необходим компромис. Нужен е „ резултат “, който едните и другите да покажат на гласоподавателите си. И в този смисъл поздравявам очертаващото се на хоризонта решение.
Не тъй като се надявам ей сегичка да изчезне проклетата граница сред страните ни. Всичките тези приказки за страховития напън, на който сме подложени, имат само за цел да героизират политиците ни, които сякаш го удържали. Повечето европейски страни, отпред с Франция и Нидерландия, са много скептични към присъединението на Западните Балкани, а дали в Америка знаят, че Скопие не е марка бира, съществено се колебая. Западът желае да вкара този район в режим на интеграция, с което да го дисциплинира, с цел да си няма главоболия. Колко време би могло да продължи това дисциплиниране, можем да съдим по личния си опит - сигурно оттатък мандата на всяко едно от сегашните им държавни управления. Интерес от присъединението имаме преди всичко ние, българите, които не просто ще усвоим фондове, само че можем да добием и избрана лидерска роля, да си спечелим съдружници. Давайки воля на националните си комплекси чрез ветото, постигнахме тъкмо назад - маргинализирахме се и станахме маша в ръцете на богатите западноевропейски страни, които не желаят нови небогати родственици (за Русия да не споменавам).
Добре, превъзходен компромис, изпълним в няколко обозрими стъпки от едно рационално българско държавно управление. Само че тук има една специфичност, обвързвана с проклетите етнически мечти, на които ние, балканците, доста обичаме да робуваме. През 2002 в югозападната ни съседка бяха преброени малко над 1400 българи. Оттогава не един български политик предизвестява, че тази численост не подхожда на 100 и няколко хилядите македонци, които са взели български паспорти, кълнейки се, че са българи. Добре, знаем по какъв начин и за какво се даваха тези паспорти. Знаем също по този начин, че щастливците, сдобили се с тях, незабавно отпътуват на работа в Германия. И въпреки всичко, проблем: какво вършим, в случай че още веднъж има такова многократно разминаване в броя? „ Пишете се българи! “, прикани обезверено един тамошен политик.
Да вземе Европейски Съюз да брои македонците? Да повикат американски дронове?
В демократичния свят една статистическа интервенция се посреща с равнодушие. В нашия район обаче е мотив за мега политически пристрастености. Преди 10 години да вземем за пример Скопие стопира постоянното броене, тъй като имаше риск албанците да излязат прекалено много. Данните постоянно се оспорват и от турци и роми, които се усещат количествено подценени. Същата драма през днешния ден изживяват тези, които се самоопределят като българи. Прави ли са или не - зависи от гледната точка. Политикът българофил Петар Колев да вземем за пример съобщи по една наша телевизия, че се правят огромни фалшификации - неговата партия подала искане всеки жител да може да ревизира по какъв начин са го отчели. Получили „ неуместния “ отговор, че това нарушавало тайната на персоналните данни. Не знам дали е прав, само че вижте - при тази степен на съмнение е мъчно да се откри решение. Да вземе Европейски Съюз да брои македонците? Да повикат американски дронове?
Работата е там, че етническите такъми водят до привилегии - да вземем за пример двуезичие в избрани региони или даже искания за квоти при заемане на обществени длъжности. Това ли чакат хората с българска еднаквост в Северна Македония? Не съм напълно уверен, че у нас сме провели дебата за това дали желаеме да има или да няма българско малцинство в съседката ни. Защото като кажеш малцинство, автоматизирано признаваш, че останалите са небългарско болшинство. А като тръгнем по този етнически жанр разсъждения, би трябвало да си дадем сметка и за това, че потомците на българи там надали са повече от 50%, като се имат поради една трета албанци и по 5-10% турци, роми и разнообразни югославяни. Скоро ще имаме числата. Въпросът е дали ще им повярваме - ние, албанците, европейците.
Аз бих оставил етническия миг на антрополозите, които вървят да учат племената в джунглата. Ние сме съвременни хора и сами избираме какви да бъдем. Да откриеш корените си е муден, екзистенциален развой и в случай че някой потомък на етнически българи желае да го направи, дано му помогнем с каквото можем. Ако различен изиска да пристигна тук, да живее, да работи при нас - добре пристигнал е, ще го приемем. А по какъв начин тъкмо ще го впишат в едни или други регистри - за момента е добър мотив за един взаимно допустим компромис.
Автор: Ивайло Дичев
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ