Бетина Дикова: Тежката съдба да си боен пилот в България
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Коментар във " Facebook " на Бетина Дикова
Тази фотография е направена през ноември 2014 година от Огнян Стефанов. Това е емблематичен миг за българската военна авиация, тъй като за първи път бе проведен симпозиум с ВСИЧКИ водачи в българската войска, като се изключи тези, които сега са били в бойно дежурство. На нея участват даже и летците-курсанти (аз бях един от тях) и това бе голяма чест за всички нас.
В този ден военачалник Румен Радев (не президентът, не политикът, а водачът, ЧОВЕКЪТ, един от нас) изнесе презентация за предишното, сегашното и бъдещето на българската авиация.
Ще напиша всичко от мое име и какво съм изпитала в този миг, само че мощно имам вяра, че и другите са се почувствали по този начин. Очаквах, че това ще бъде следващия ден, в който ни споделят какъв брой сме значими, по какъв начин всичко ще е съвършено, по какъв начин предстоят невероятни висоти пред нас и всичко е цветя и рози. Сбърках.
Генерал Радев стартира своята изповед към нас с история за двете най-важни кошници в живота на всеки авиатор в българската войска (а и по света като цяло) - започваме своята кариера и авиационен живот с една цялостна кошница с шанс и една празна кошница, която е за нашия опит. Пожела ни да напълним кошницата си с опит, преди да сме изпразнили кошницата с шанс. Бях мощно впечатлена от този толкоз елементарен и напълно същински факт.
За жал по мои наблюдения кошницата с шанс свършва доста, доста преди да се запълни кошницата с опит и това се случва не тъй като сме несериозни, мързи ни или сме безотговорни, а тъй като българската действителност не го разрешава.
Снимка: Facebook
Всеки ден, когато ставах в 4.30 сутринта за полети, моите съученици от гимназията се прибираха от дискотека. Не желая да изпъквам или да се окайвам, а просто обикновено да описвам живота на 20 годишен човек в армията. Завърших военното учебно заведение с 45 летателни часа. За 5 години образование. На 10-тия летателен час летях за първи път сама, а по-късно 9 месеца не бях доближавала аероплан.
Когато взимах шофьорска брошура, трябваше да имам над 26 часа кормуване с инструктор, с цел да мога да карам сама. Естествено двете неща са извънредно несравними, само че това се случва не тъй като по-лесно се ръководи аероплан, а тъй като няма задоволително запаси (техника, гориво, инструкт0ри) за повече нальот.
По тази причина се разчиташе главно на възрастните водачи, тези които се бяха учили в " остарялата школа " и бяха приключили военното учебно заведение с 5-6 пъти повече летателен опит (над 300 летателни часа). В моите очи те бяха изчезващ тип фрагменти, видели какво ли не по време на стажа си от 20-25 години и над 2000-3000 летателни часа.
А да си водач не е специалност, това е метод на живот. И с моя метод на живот трябваше да се преценяват всичките ми близки, другари, родственици, познати. Сигурно и по тази причина за няколко години в най-близкия ми кръг от хора останаха единствено сътрудници - бяхме дружно на стаж, на полети, на лекции, в свободното си време също. Бяхме и другари, и семейство. Всичко беше съобразено с полетите, цялото всекидневие, хранене, спане, свободно време - всичко се диктуваше от полетите.
Изисква се изключителна отдаденост и всеки един от нас живееше по този метод. Повечето не престават да живеят по този начин. Или най-малко тези, които към момента са живи.
През 2011 година аз влязох в армията, а към този момент четирима от хората на тази фотография не са измежду нас. Ако стартира да диря виновност в някой, ще я открия в десетки хора и в никакъв случай няма да стигна до извода, че тя е в водач, инструктор, механик или началник.
Дори няма да е в самата техника. Защото всеки един от тях прави и невъзможното, дава не 100% от себе си, а най-малко 150%, с цел да бъде изпълнена всяка една задача.
Може би и това е казусът. Дълго време се ядосвах, че сме прекомерно борбени и не се отхвърляме. Че не се изправихме дружно и да кажем " СТИГА! Така не може да продължава! "
Не съумях да се усещам същински водач, не виждах светлината в тунела и изгубих вярата, че един ден и аз ще бъда водач с опит, като престижите в моите очи. Личният ми протест беше, че напуснах армията през 2019 година, отхвърлих се от пилотската специалност и потърсих смисъла на друго място. Дали съм била права или не, е въпрос на персонално схващане.
Не е минал и ден, в който да не се интересувам какво се случва в Българските военновъздушни сили. От моето време в армията до в този момент има промени към по-добро, само че днешните събития демонстрират, че те не са задоволителни.
Все още има голямо публично недоумение към значимостта на Военновъздушни сили и ресурса, който е нужен за тяхната прехрана.
Много апелирам всички хора - не търсете виновност на най-ниските етажи, там всеки един прави всичко по силите си, даже повече от това, само че е извънредно незадоволително. Не всичко зависи от тях.
Днес сме изпълнени със тъга за Терзо - следващия водач отлетял в небесната ескадрила. А аз бленувам за деня, в който техниците ще изпращат самолети и вертолети без боязън и хиляди молби към Бога летците да се върнат живи и здрави, техниката да е подготвена за още един полет, а водачите ще са с претъпкани кошници с опит, без да са изчерпили шанса си.
*Заглавието е на ФАКТИ
Коментар във " Facebook " на Бетина Дикова
Тази фотография е направена през ноември 2014 година от Огнян Стефанов. Това е емблематичен миг за българската военна авиация, тъй като за първи път бе проведен симпозиум с ВСИЧКИ водачи в българската войска, като се изключи тези, които сега са били в бойно дежурство. На нея участват даже и летците-курсанти (аз бях един от тях) и това бе голяма чест за всички нас.
В този ден военачалник Румен Радев (не президентът, не политикът, а водачът, ЧОВЕКЪТ, един от нас) изнесе презентация за предишното, сегашното и бъдещето на българската авиация.
Ще напиша всичко от мое име и какво съм изпитала в този миг, само че мощно имам вяра, че и другите са се почувствали по този начин. Очаквах, че това ще бъде следващия ден, в който ни споделят какъв брой сме значими, по какъв начин всичко ще е съвършено, по какъв начин предстоят невероятни висоти пред нас и всичко е цветя и рози. Сбърках.
Генерал Радев стартира своята изповед към нас с история за двете най-важни кошници в живота на всеки авиатор в българската войска (а и по света като цяло) - започваме своята кариера и авиационен живот с една цялостна кошница с шанс и една празна кошница, която е за нашия опит. Пожела ни да напълним кошницата си с опит, преди да сме изпразнили кошницата с шанс. Бях мощно впечатлена от този толкоз елементарен и напълно същински факт.
За жал по мои наблюдения кошницата с шанс свършва доста, доста преди да се запълни кошницата с опит и това се случва не тъй като сме несериозни, мързи ни или сме безотговорни, а тъй като българската действителност не го разрешава.
Снимка: Facebook
Всеки ден, когато ставах в 4.30 сутринта за полети, моите съученици от гимназията се прибираха от дискотека. Не желая да изпъквам или да се окайвам, а просто обикновено да описвам живота на 20 годишен човек в армията. Завърших военното учебно заведение с 45 летателни часа. За 5 години образование. На 10-тия летателен час летях за първи път сама, а по-късно 9 месеца не бях доближавала аероплан.
Когато взимах шофьорска брошура, трябваше да имам над 26 часа кормуване с инструктор, с цел да мога да карам сама. Естествено двете неща са извънредно несравними, само че това се случва не тъй като по-лесно се ръководи аероплан, а тъй като няма задоволително запаси (техника, гориво, инструкт0ри) за повече нальот.
По тази причина се разчиташе главно на възрастните водачи, тези които се бяха учили в " остарялата школа " и бяха приключили военното учебно заведение с 5-6 пъти повече летателен опит (над 300 летателни часа). В моите очи те бяха изчезващ тип фрагменти, видели какво ли не по време на стажа си от 20-25 години и над 2000-3000 летателни часа.
А да си водач не е специалност, това е метод на живот. И с моя метод на живот трябваше да се преценяват всичките ми близки, другари, родственици, познати. Сигурно и по тази причина за няколко години в най-близкия ми кръг от хора останаха единствено сътрудници - бяхме дружно на стаж, на полети, на лекции, в свободното си време също. Бяхме и другари, и семейство. Всичко беше съобразено с полетите, цялото всекидневие, хранене, спане, свободно време - всичко се диктуваше от полетите.
Изисква се изключителна отдаденост и всеки един от нас живееше по този метод. Повечето не престават да живеят по този начин. Или най-малко тези, които към момента са живи.
През 2011 година аз влязох в армията, а към този момент четирима от хората на тази фотография не са измежду нас. Ако стартира да диря виновност в някой, ще я открия в десетки хора и в никакъв случай няма да стигна до извода, че тя е в водач, инструктор, механик или началник.
Дори няма да е в самата техника. Защото всеки един от тях прави и невъзможното, дава не 100% от себе си, а най-малко 150%, с цел да бъде изпълнена всяка една задача.
Може би и това е казусът. Дълго време се ядосвах, че сме прекомерно борбени и не се отхвърляме. Че не се изправихме дружно и да кажем " СТИГА! Така не може да продължава! "
Не съумях да се усещам същински водач, не виждах светлината в тунела и изгубих вярата, че един ден и аз ще бъда водач с опит, като престижите в моите очи. Личният ми протест беше, че напуснах армията през 2019 година, отхвърлих се от пилотската специалност и потърсих смисъла на друго място. Дали съм била права или не, е въпрос на персонално схващане.
Не е минал и ден, в който да не се интересувам какво се случва в Българските военновъздушни сили. От моето време в армията до в този момент има промени към по-добро, само че днешните събития демонстрират, че те не са задоволителни.
Все още има голямо публично недоумение към значимостта на Военновъздушни сили и ресурса, който е нужен за тяхната прехрана.
Много апелирам всички хора - не търсете виновност на най-ниските етажи, там всеки един прави всичко по силите си, даже повече от това, само че е извънредно незадоволително. Не всичко зависи от тях.
Днес сме изпълнени със тъга за Терзо - следващия водач отлетял в небесната ескадрила. А аз бленувам за деня, в който техниците ще изпращат самолети и вертолети без боязън и хиляди молби към Бога летците да се върнат живи и здрави, техниката да е подготвена за още един полет, а водачите ще са с претъпкани кошници с опит, без да са изчерпили шанса си.
*Заглавието е на ФАКТИ
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ