Оставката не е катарзис: протестът трябва да продължи
Коментар на Даниел Смилов:
Безпрецедентните митинги в страната доведоха до оставката на държавното управление " Желязков ". Това е неоспорим триумф за българската народна власт, тъй като жителите станаха коректив на едно самозабравило се болшинство и неговите водачи – Борисов и Пеевски. Това е урок за бъдещето – към този момент се знае, че би трябвало да излязат 100 и петдесет хиляди в София и още толкоз в страната, с цел да се реализира бърз резултат.
Но оставката на държавното управление, уви, не е към момента катарзис нито за болшинството, а още по-малко за водачите му. Те я възприемат като тактическо оттегляне, като краткотрайно снишаване, като отбягване на най-тежкия удар посредством композиция от поврътливост, камуфлаж и мимикрия.
Същевременно тече и развой на похищение на силата на митинга в посока нов план на президента Румен Радев с незнайна идеологическа и политическа багра. Не престават и опитите да се оспорва еврото, въпреки че съперниците му се убедиха, че тяхната идея не е идея на митингите.
Затова митингът не би трябвало да бъде демобилизиран, а в противен случай, да резервира и усили интензивността си в преходния интервал до ново ръководство, с цел да отбрани концепциите си и да предотврати тяхното деформиране. Една от позитивните задания, които той може да извърши, е да стимулира Народното събрание – който продължава да си работи – да одобри пълноценно машинно гласоподаване и гаранции за честността на вота. В тази посока е доста значимо да не се разреши назначението за министър на вътрешните работи на разположение, което още веднъж ще толерира пазаруването на гласове (което се прави като цяло от нормалните и основателно обвинени Движение за права и свободи и ГЕРБ ). Също по този начин, по модела на предишни митинги, би трябвало да бъде поискана и оставката на Сарафов: няма причина на негово място да не бъде назначен най-малко легален и.ф. основен прокурор.
Но още по-важно е митингите да продължат, с цел да отстояват идеята си – която е смяната на модела Пеевски-Борисов. И да предотвратят подмяната ѝ с котка в чувал, каквато се оказа Слави Трифонов, да вземем за пример – сякаш известен антикорупционер, който стана обслужващ личен състав на Пеевски-Борисов.
Отговорността за безобразията
Първата задача на Протеста оттук насетне е да предотврати размиването на отговорността за безобразията, които мотивираха хората да излязат. Това размиване към този момент е в ход:
1. Борисов се пробва да трансферира на различен (най-вече на Политическа партия -ДБ ) виновността за обстоятелството, че ще влезем в еврозоната без постоянно държавно управление и бюджет. Това е израз на същата надменност, която е причина за митинга: не е отговорен този, който се е оплескал, а другите, които са го отстранили с покана да се почисти. Всъщност Борисов и Пеевски умишлено използваха влизането на страната в еврозоната като извинения за личните си безобразия – и прокурорско-съдебни гонения на опозицията, и бюджетни ексцеси през 2025-2026. И двата номера не минаха, по този начин да се каже, само че отговорен е сервитьорът, който се е опитвал да излъже хората със сметката.
2. Борисов се бил разграничил от Пеевски и митингът му оказал помощ за това. Тази теза почна да се върти из студията, само че тя е надълбоко погрешна. Първо, митингът не е правил някаква основна разлика сред Пеевски и Борисов, с изключение на от позиция на интензитет на дразнение. Иначе по наличие те са възприемани както си би трябвало – като тандем. Второ, Борисов в действителност с нищо и нито за миг не се е дистанцирал от Пеевски. Все още той не е споделил нито една сериозна дума за ортака си, което е удивително, тъй като съвсем няма персона в международната история, към която Борисов да се отнася по този метод. Само може би Тодор Живков и Господ, който по евангелието от Банкя надхитрил всички и споделил " ту-ту " от високо, са може би конкуренция на съдружния сътрудник. Трето, доста се спекулира, че след Пазарджик Борисов се опълчил на Пеевски – опълчване, което докара до обща фотография и влизане на Пеевски публично в обединението.
3. Умишлено се основава усещането, че ПП-ДБ надали не са поели властта. Това, несъмнено, въобще не е по този начин. Мнозинството на ГЕРБ-ДПС в Народното събрание си стои, държавното управление " Желязков " си е на място, а даже и да бъде заменено, то ще е още веднъж с човек на Борисов и Пеевски. Андрей Гюров, като част от управлението на Българска народна банка, не би трябвало да се съгласява да стане министър председател (а и политически не е редно да разреши да си измият ръцете с него), а другите са всички капии на гореспоменатия тандем. Ако и те целокупно откажат, по конституция Желязков и министрите му си остават като кабинет в оставка. Т.е. ГЕРБ-ДПС ще продължат да ръководят до изборите и те носят отговорността за протичащото се в страната. Ако изискат, те могат даже бюджет да одобряват.
В този смисъл Протестът би трябвало да удържи своята готовност, тъй като в актуалната обстановка той е единственото действително ограничаване на властта на тези, които сякаш са отстранени от власт.
Котката в чувал
Младите хора (а възрастните още повече) би трябвало да внимават, да не си купят следващата котка в чувал с възможния план на президента Радев. Котката в чувал се получава, когато се гласоподава за известна персона, без да има особена изясненост за нейните убеждения и позиции по основни въпроси. В България (и не само) се постановиха персоналистките, лидерски партии, които съществуват единствено и посредством дадена персона. ГЕРБ, " Ново начало ", " Възраждане ", " Меч ", " Величие ", Има Такъв Народ са обединения, които въобще не е ясно дали могат да съществуват без водачите си. Интересно е, че водачите на тези обединения са извънредно политически маневрени и са заемали кажи речи всички вероятни позиции по всички въпроси, като може би би трябвало да се направи някакво изключение за Костадинов. Поврътливостта им води и до това те да се договарят и никой да не се възмущава от възможни " сглобки " сред тях, тъй като в последна сметка никакъв изключително значим принцип не би бил нарушен от сходна сглобка. Затова единствената " сглобка ", която докара до обществено отвращение, беше с присъединяване на ПП-ДБ: групировка, която се дефинира не през водачите си, а правилата си.
Президентът Радев към този момент е в нишата на персоналистките партии и в случай че желае да не остане в нея, е време да обясни правилата си. И то да не ги маркира с безмълвие и намеци, а да го направи ясно. Защото дотук той следва модела " котка в чувал " – и ловджия съм, и риболовец съм стига да хвана няколко гласа повече.
Затова Протестът би трябвало да се концентрира в правила, а не в персони. Да желае и търси идентификация по основни въпроси, които ще стават все по наложителни:
1. Еврото е реалност за България и кардиналната позиция е да не се прави от него предизборна акция, за да се завоюва някой различен глас. Една от значимите разграничителни линии на идващите избори ще е тъкмо тази.
2. България има потребност от мощна и обединена Европа. Сирените на разпада са мощни и отвън Европейски Съюз, а и в елементи от него (Орбан например). Ако нашата котка в чувала излезе сирена на разпада на Европейски Съюз, голямото болшинство от площадите в страната ще е мощно и с право разочаровано. Затова е време това болшинство занапред да се съобщи против сходни маневри и подмени.
3. Лидерските партии потеглят помпозно и приключват жалко-комично. Има Такъв Народ от дълго време са в жалко-комичния си интервал, а сега и ГЕРБ сякаш влизат в него. Новото начало пък е феномен в това отношение, който съчетава и драмата, и нещастието, и комедията. Затова идеологическите партии с правила, които не изчезват със промяната на водачите им, не са чак толкоз неприятна опция. Такива партии има и у нас, само че за тях е значимо да не не помнят тези правила. Както стана при Българска социалистическа партия, което Корнелия Нинова опита и съвсем съумя да трансформира в социал-консервативна групировка. Един от белезите на кардиналната партия е, че тя може да надживее водача си без да се свие и стане незначителна.
Много се изговори за това, че митингите основават отрицателни болшинства. Протестът, който претърпяваме сега, е модернизационен. Той следва логиката на митингите от 1990,1997, 2013, 2020. Това бяха митинги за по-свободна, по-европейска, по-малко корумпирана и по-добре ръководена България: а това е ясна, положителна стратегия. И по тази причина тези митинги са градивни, потребни и не могат да бъдат свеждани единствено до изблик на някаква отрицателна сила и отричане. Младото потомство взе самодейността в сегашния случай и масовизира събитията по невиждан метод. Задължението на всички генерации обаче е да запазят позитивната, градивна сила и да я употребяват за модернизационните цели, които и голямата част от протестиращите припознават.
