Тома Биков, Филтър: Асен Василев не е Костов и не сме 1997 година
След по-малко от година във властта държавното управление на Росен Желязков подаде оставка. Би било добре да се вгледаме в действителността, която стои оттатък димната завеса на многолюдните митинги. Тя не е заредена нито с ентусиазма на младежите, нито с еуфорията на тези политически водачи, които си самовнушиха, че по случайност са придобили някаква особена роля в хода на историята. Трескавото бранене на тази роля посредством хиперактивно присъединяване в обществените мрежи и ухажване на новото потомство по всевъзможен начин, единствено издава вътрешното безпокойствие на носителите ѝ, че тя ще им се изплъзне бързо. Така и ще стане.
Това проучва Тома Биков за " Филтър ".
Защото функциите в историята не се раздават въз основата на изразходената сила на един или различен инцидентно попаднал в нея деятел, а съгласно нуждите на историческия развой. Въпросът е до каква степен историческият развой има нужда от хора, които, въпреки и неосъзнато, към този момент са изиграли ролята си в него?
Историята е задоволително хладна и лишена от прочувственост, с цел да е в положение да сбъдва желанията даже на тези, които са изпълнени с най-благородни усеща към нея. Тя има собствен личен ход, който се преценява единствено със личните си нужди и следва единствено личната си орис.
Какви са обстоятелствата, които стоят толкоз близо пред очите ни, че като че ли остават невидими за зрението ни? Първият е, че държавното управление на Росен Желязков беше комплицирана и предполагаща изначална неустойчивост структура, която обаче имаше за цел да подсигурява базовата политическа непоклатимост. То беше съдружно държавно управление на малцинството. В него участваха три обединения, чиито гласове бяха малко над 100 при нужни най-малко 121. Правителството стартира работата си с поддръжката на АПС на Ахмед Доган и подаде оставка, до момента в който беше подкрепяно от Движение за права и свободи на Делян Пеевски. Като се има поради войната сред Пеевски и Доган, трансформацията в ръководещото болшинство, която се случи още в първите месеци на неговата работа, е многозначителна. Наред с това, участниците в обединението имаха своите идеологически и концептуални разлики за ръководството на страната през цялото време. Единственото, което ги обединяваше, беше задачата да бъде прекратена серията от предварителни парламентарни избори. Това, както към този момент знаем, е и огромната неизпълнена задача на отиващото си ръководство.
Тук обаче би трябвало да подчертаем няколко обстоятелството, които са забележими с просто око. Правителството не подаде оставка поради разпад на ръководещото болшинство или поради опозиционен напън в границите на Народното събрание. Самата парламентарна съпротива беше задоволително разпокъсана и неефективна, с цел да смъкна от власт което и да било държавно управление. Затова и елементарно може да се предвижда, че не актуалната парламентарна съпротива ще завоюва от предварителния избор.
За да илюстрирам защо става дума, ще напомня, че в интервала 2017–2021 година най-острата съпротива на ръководството на ГЕРБ и „ Обединените патриоти “ беше Българска социалистическа партия на Корнелия Нинова, която имаше разполагаем парламентарната естрада и 80 народни представители. Алтернативата обаче се търсеше отвън Народното събрание и макар дейното присъединяване на депутатите от Българска социалистическа партия на митингите от 2020 година, на постоянните избори, които се организираха след година, социалистите се оказаха трета политическа мощ. След това те се трансформираха от огромна в дребна партия. Като опция на статуквото бяха припознати Има Такъв Народ на Слави Трифонов, които завоюваха и първите предварителни парламентарни избори през лятото на 2021 година. След като втори следващ парламент не съумя да излъчи държавно управление, зациклянето на политическия развой откри своя отдушник в извънпарламентарната „ Продължаваме промяната “. Споменавам тези обстоятелства, с цел да очертая наклонност, която е годна и през днешния ден – алтернативата не се търси в границите на парламентарното посланичество, а отвън него. Затова и сянката от облика на Румен Радев покрива все по-голяма част от подскачащите по площадите водачи на опозиционните парламентарни обединения. Няма никакво значение дали те осъзнават обстоятелствата, че оставката на държавното управление не е тяхно, а негово дело и че множеството от тях може би изживяват последните си дни като политически представители на който и да било. Подчертавам, че ръководещото болшинство взе осъзнато решение за предизвикателство на предварителни парламентарни избори, като това беше единствено една от другите благоприятни условия пред него.
Правителството можеше да продължи да работи, въпреки и в обстановка на публично напрежение. В рамките на обединението можеха да бъдат контрактувани промени в кабинета или персоналният състав да остане същият, само че да бъдат обрисувани нови цели. Това, което се случи обаче, беше оставка на държавното управление по самодейност не на опозицията, а на ръководещото болшинство. След това парламентарната и извънпарламентарната съпротива в лицето на ПП-ДБ, „ Възраждане “, „ Величие “, МЕЧ, АПС и Румен Радев беше сложена в обстановка не да води, а да следва събитията. Един от най-важните фактори в политиката е да разполагаш с времето. Управляващото болшинство загуби надзор върху този фактор след първите митинги от началото на декември и си върна контрола върху него незабавно след оставката на кабинета. Сега и Радев, и парламентарната съпротива са в обстановка, в която да преценяват времето си съгласно акта на оставката на кабинета, а не съгласно личните си проекти.
Трудно е да кажем какъв ще бъде изходът от тази обстановка, тъй като формата на опция в лицето на възможната партия на Радев към момента е невидима за страничния взор. Отвъд съответните измерения на следващата опция се вижда нещо по-важно – митингите от последните седмици парадоксално наподобяват не на начало на нещо ново, а на завършек на това, което стартира през 2020 година. Алтернативата на ръководството на ГЕРБ и „ Обединените патриоти “, която потегли от президентството, мина през отделяне на разнообразни обединения (ИТН, Демократична България, Политическа партия, „ Изправи се БГ “, „ Възраждане “, „ Величие “, МЕЧ), които участваха в разнородни държавни и антиправителствени конфигурации, през днешния ден се връща в изходната си позиция и в упованието Румен Радев да излезе на партийния терен.
Това наподобява доста повече на свършек на един политически цикъл, в сравнение с публичен подтик в поддръжка на износените партийни протестни структури, чието възникване през лятото на 2020 година донесе не просто смяна, само че и цялостна промяна на политическото посланичество. Този свършек идва и с идната смяна в президентската институция, чиято форма през последните 9 години беше радикално изменена и от посредник на политическия развой президентството се трансформира в негово главно настоящо лице. Каква ще бъде формата на тази институция след президентските избори, които ще се проведат в края на 2026 година, към момента не е ясно, само че тя сигурно ще бъде друга.
Историческите аналогии, върху които се крепи илюзията за напредък на отмиращото протестно водачество, са също признак. Това е вътрешно чувство за историческа непълнота и допустимо най-прекия път от сегашното на историческия развой към неговото минало. Лидерът на ПП-ДБ Асен Василев построява паралогични тези (паралогизъм е структура, при която върху неверна основа се построява разумно обосновано твърдение), съгласно които митингите от 2025 и 1997 година показват сходни трендове и затова ще завършат по подобен метод. В своето приобщаване към аналогията Василев се привижда като новия Иван Костов. Само че нито той е Костов, нито сме 1997 година. Това той и неговите сподвижници ще схванат с удивление след няколко месеца.
Резултатът от този петгодишен цикъл на политическа неустойчивост ще бъде забелязан в конфигурацията на идващия парламент. Тя ще приключи трансформацията и евентуално ще зададе новите параметри на политическата система. В тези параметри оживелите водачи и партии, които се явиха на политическата сцена след митингите от 2020 година, ще играят второстепенна роля. Защото ролята на оживелите, за разлика от тази на спечелилите, постоянно е второстепенна. А огромната задача пред новото статукво ще бъде да нарежда България във връзка с разлома сред Съединени американски щати и Европейски Съюз. Това, а не корупцията, виталният стандарт и пазарът на труда ще бъде огромната тематика на историята най-малко през идващото десетилетие.
Източник: filternews.bg
