Да не живеем в лъжа ~ Александър СОЛЖЕНИЦИН
Есето „ Да не живеем в неистина “, оповестено в самиздат на 13 февруари 1974 година и излязло пет дни по-късно в Daily Express, е духовен апел към руската интелигенция. Солженицин има намерение да го разгласява по-рано, само че научава за конфискуването на „ Архипелаг ГУЛаг “ и с риск за живота си отпечатва романа на Запад, а есето отсрочва като „ авариен изстрел “ при положение на арест или гибел. Поставя го в тайници с ангажимента при положение на арест да бъде „ пуснато “ след денонощие, без да се чака потвърждението на създателя. В здрача на днешното „ постистинно “ време, трансформирало истината просто в спогодба, този зов на Солженицин за персонално безучастие в лъжата звучи по едно и също време настоящо и несвоевременно.
Някога не смеехме и тон да отроним. Сега към този момент пишем и четем самиздат, а засечем ли се в пушалните на научните институти, почваме да се оплакваме от все сърце: какви ли безобразия не сътвориха те и до каква степен ли ще ни докарат. И ненужното галактическо фукане при цялото опустошение и беднотия у дома; и поддържането на далечни зверски режими; и разпалването на цивилен войни; и безразсъдното развъждане на Мао Дзедун (с наши средства) – въпреки че в този момент ще ни подкарат против него, и ще би трябвало да вървим, къде ще вървим? И съдят който си изискат, и здравите довеждат до полуда. И всичко това – „ те “, а ние сме безсилни.
Вече сме стигнали дъното, грози ни всеобща духовна крах, а и физическата – аха да пламне и да изгори и нас, и децата ни, а ние постарому все се усмихваме плахо и мънкаме шепнешком:
– Ами по какъв начин да ги спрем? Не ни е по силите.
Тъй безнадеждно сме се разчовечили, че за дневната дажба сме подготвени да захвърлим всичките си правила, душата си, напъните на нашите предшественици и опциите за нашите потомци – единствено да не разстроим жалкото си битие. Не ни останаха ни неотстъпчивост, ни горделивост, нито сърдечен жар. Не се опасяваме даже от всеобщата атомна гибел, нито от трета международна война (може пък да успеем да се скрием в някоя цепнатина) – боим се само от стъпките на гражданското геройство! Само да не се откъснем от стадото, да не създадем крачка настрана – и да се окажем внезапно без бял самун, без бутилка газ и московско жителство.
Набиваното в главите ни на политкръжоците се вкорени у нас, с цел да живеем комфортно и завинаги да добруваме: средата, социалните условия, от тях няма по какъв начин да избягаш, битието дефинира съзнанието, и ние що да сторим, от нас нищо не зависи.
А можем всичко! Ала сами себе си лъжем, с цел да се успокоим. Никакви „ те “ не са отговорни за всичко, а единствено и единствено ние.
Но ще ми възразят: белким не е видно, че нищо не може да се измисли! Запушиха ни устите и нито ни слушат, нито ни питат. Как да ги заставим да ни послушат?
Невъзможно е да ги разубедим.
Естествено би било да ги избираме! – Но в нашата страна няма избори.
На Запад хората познават стачките, демонстрациите, митингите, а ние сме така наплашени, това ни се коства ужасно: по какъв начин по този начин ще спрем да работим, по какъв начин ще излезем на улицата?
Всички други съдбовни пътища, пробвани през последния век в горчивата съветска история, са още по-малко за нас и напълно не ни трябват! Сега, когато брадвите свършиха своето, а всичко посято избуя, разбираме по какъв начин са се заблуждавали самонадеяните младежи, дето смятаха, че с гнет, кърваво въстание и революция ще създадат страната обективна и щастлива. Не, благодарим, татковци на просвещението! Вече знаем, че мерзостта на методите поражда само низост на резултатите. Нека ръцете ни останат чисти!
Нима кръгът се затваря? Наистина ли няма излаз? Нима ни остава единствено да чакаме безучастно: дали пък няма да се случи нещо от единствено себе си?
Ала то в никакъв случай няма да се откъсне от нас само, в случай че ние всички продължаваме непрестанно да го признаваме, популяризираме и утвърждаваме, в случай че не се оттласнем най-малко от най-чувствителната му точка.
От лъжата.
Щом насилието се втурне в мирния живот на хората, лицето му пламти от самонадеяност, то развява флага си и крещи: „ Аз съм Насилие! Разпръснете се, отстъпете – ще ви смачкам! “. Но насилието старее бързо, минават няколко години и то към този момент не е така решително в себе си. И с цел да успее да се задържи и да наподобява пристойно, безусловно вика за собствен съдружник Лъжата. Тъй като насилието не може да се прикрие по различен метод с изключение на с неистина, а лъжата може да се закрепи единствено с принуждение. При това не всеки ден и не на всяко рамо насилието стоварва тежката си лапа: то изисква от нас единствено смирение пред лъжата, ежедневно присъединяване в лъжата – в това е цялото му верноподаничество.
И таман тук се крие подценяваният от нас най-прост и наличен ключ за освобождението ни: личното безучастие в лъжата! Дори лъжата да е покрила всичко, даже да е овладяла всичко, дано ѝ се противопоставим в най-малкото: дано тя не владее посредством мен!
И това – този процеп в мнимия пръстен на нашето безучастие! – е най-лекият път за нас и най-разрушителен за лъжата. Защото отвърнат ли се хората от лъжата, тя просто престава да съществува. Подобно на болестта, тя може да съществува единствено измежду хората.
Не се зовем, не сме съзрели да излезем на площада и да извикаме гръмко истината, да изречем на глас това, което мислим – не трябва, рисково е. Нека най-малко откажем да приказваме туй, което не мислим!
Това е нашият път, най-лекият и най-достъпният за органичната ни плашливост, доста по-лек (страшно е даже да се изрече) от гражданското непокорство на Ганди.
Нашият път е с нищо да не поддържаме лъжата умишлено! Щом осъзнаем къде е границата на лъжата (за всекиго тя е различна), дано се отдръпнем от този гангренясал синор! Нека не подлепяме мъртвите костици и люспи на Идеологията, да не кърпим гнилите ѝ дрипи – и ще бъдем изумени по какъв начин бързо и безпомощно ще се свлече лъжата, а това, което би трябвало да бъде голо, ще се яви голо пред света.
И така, без значение от присъщата ни плашливост дано всеки избере: дали да остане умишлен плебей на лъжата (разбира се, не заради податливост, а с цел да изхранва фамилията си и да възпитава децата си в духа на лъжата!), или е пристигнало времето да се отърси от лъжата и да бъде почтен човек, заслужен за уважението на своите деца и на съвременниците си. И дано от този ден той:
– по никакъв метод не написа, подписва или отпечатва ни една фраза, която съгласно него изкривява истината;
– не изрича сходна фраза нито в частен диалог, нито обществено, нито в записка, ни в ролята си на пропагандатор, преподавател или педагог, нито в театрална роля;
– не изобразява, съпровожда или популяризира нито картинно, ни скулптурно, ни фотографски, механически или музикално нито една лъжлива мисъл, нито едно изкривяване на истината, което съзира;
– не привежда нито устно, ни документално нито един „ управителен “ откъс, с цел да угоди, да се застрахова, да реализира триумф в работата си, в случай че не споделя напълно цитираната мисъл или тя не е подобаваща за съответния случай;
– не разрешава да бъде заставен да отиде на проява или протест, в случай че това е срещу неговото предпочитание или воля; не издига транспарант или девиз, който не споделя изцяло;
– не подвига ръка да гласоподава за предложение, на което не симпатизира искрено; не гласоподава нито очевидно, нито скрито за лице, което смята за неприлично или съмнително;
– не разрешава да бъде заставен да участва на заседание, на което се чака наложително и накриво разискване на въпроса;
– да напусне неотложно съвещание, заседание, лекция, театър, кинопрожекция, в случай че чуе от оратора неистина, идеологическа нелепост или безскрупулна пропаганда;
– да не се абонира или да си купува вестник или списание, в които информацията се изопачава, а първостепенните обстоятелства се скриват.
Разбира се, няма по какъв начин да изброим всички вероятни и нужни способи да се отклоним от лъжата. Но този, който стартира да се очиства, елементарно ще разграничи с погледа си на очистен и други вероятни случаи.
Да, изначало няма да е елементарно. Някои краткотрайно ще изгубят работата си. Животът на младите, които желаят да изберат истината, ще се усложни още в самото начало: та нали първите им уроци ще са натъпкани с неистини, а би трябвало да се избира. А и за никого, който би желал да е почтен, няма да има междина: няма да има и ден – даже в най-безопасните механически науки – в който да могат да се избегнат стъпките в едната или в другата посока – към истината или към лъжата; към духовната самостоятелност или към духовното угодничество. И дано оня, на който не доближава храброст да отбрани даже личната си душа, не се гордее с напредничавите си възгледи, дано не се перчи, че е учен или национален актьор, заслужил деятел или военачалник, а просто да си признае: аз съм говедо и страхливец, желая единствено да съм утолен и на топло.
Но даже този път – най-умереният от всички пътища на опозиция, ще бъде нелек за нас, обръгналите. Но пък какъв брой по-лек е той от самоизгаряне или гладна стачка: няма пламък да обхване туловището ти, очите ти няма да се пукнат от жега, а черен самун и чиста вода все ще се намерят за фамилията ти.
Нима не видяхме по какъв начин предаденият и измамен от нас популярен европейски народ – чехословашкият – съумя да се изправи даже против танковете с незащитена гръд, щом в нея тупти почтено сърце?
Този път ще е нелек? – Но дружно с това и най-лекият от всички вероятни. Нелек избор за тялото, само че единствен за душата. Нелек път, единствено че и у нас към този момент има хора, даже десетки, които от години се придържат към всички тези правила и живеят в истина.
И така: не се постанова първи да встъпим на този път, а просто да се присъединим! Толкова по-лек и по-краткотраен ще е за всички ни той, колкото по-дружно и по-плътно застанем на него! Ще бъдем хиляди – и няма да могат нищо да ни сторят. Ще станем десетки хиляди – и няма да познаем страната си!
Ако пък се изплашим, няма за какво да се оплакваме, че някой не ни дава да дишаме – сами сме си отговорни! Да се снишим още и да изчакаме, до момента в който нашите братя биолози се приближат до четенето на нашите мисли и трансформират гените ни.
Ако и в туй се изплашим, значи сме оскъдни и безнадеждни и заслужаваме пушкинското пренебрежение:
* Стадата независимост не дирят,
(нож с ножица ги чака пак)
от жанр във жанр завещание спокойно:
звънец с хомот, и камшик, и мрак!
12 февруари 1974 година
Александър Пушкин, „ На свободата наследник пустинен… “, превод Николай Хрелков. Б. прочие
Превод от съветски: Димитрина Чернева
Източник:
Снимки: Wikimedia Commons
