Незначителното и малкото - там се таи животът, там гнезди той ♥ Георги ГОСПОДИНОВ
Епифании
Случи се, когато минимум чаках.
Беше късен зимен следобяд, снегът се топеше. Няколко дни преди напълно да спра да излизам от мазето. Вървях все по-бавно, гледах къщите, празните улици на неделята, януари… Дадох си сметка, за пръв път с тази изясненост (яснотата на януарския въздух), че това, което остава, не са изключителните моменти, не са събитията, а таман нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо с изключение на живота, в цялата му цялост. Тънката миризма на дим от дърва, капките, чувството за самотност, тишината, скърцането на снега под краката, леката паника на здрачаването, постепенно и неотменимо.
Вече знам. Не желая да преживея наново никое от по този начин наречените събития в личния си живот - нито това първо събитие на раждането, нито последното, което ми следва, и двете еднообразно неуютни. Както може да бъде неуютно всяко идване и овакантяване. Нито желая да преживея отново първия си учебен ден, първото неудобно блъскане с момиче, нито влизането в казармата, нито първата работа, нито това суетно сватбено празненство, нито… нищо от това не би ми доставило наслада. Заменям ги всичките, дружно с купищата фотоси към тях, за оня следобяд, в който седнал съм на топлите стълби пред къщи, преди малко събудил се от следобедния сън, чувам бръмченето на мухите, сънувал съм още веднъж това момиче, което в никакъв случай не се обръща. Дядо ми реалокира маркуча в градината и тежката миризма на късните летни цветя се възнася нагоре. Нищо не е дефинитивно, нищо още не ми се е случило. Цялото време на света ми следва.
Незначителното и дребното - там се таи животът, там гнезди той. Странно, какви неща остават най-после да блещукат, последните преди мрака. Нито най-важните, нито… даже няма по какъв начин да бъдат записани или разказани. Небето на загатна се отваря за онази минута на свечеряващия се зимен ден в един отдалечен град, където съм на 18 и, по знамение останал самичък за минута-две, пресичам големия плац на казармата. Скоба за тези, които в никакъв случай не са били бойци: там не остава свободна минута, по този начин е измислено. Свободният боец е жив демон, по този начин споделят. Подстригвал съм през целия ден тревата на плаца с нокторезачка - по заповед. Пренасял съм камъни от един куп на различен. Това предиобед. А следобяд съм прибирал пренесените камъни на остарялото място. В началото не проумяваш, мислиш, че светът се е побъркал, че това го няма и при Кафка. Но майорите не четат Кафка, още по-малко сержантите. Дошъл си тук непосредствено от литературата, носиш си Пруст скрито в торбата с противогаза. Ей, Пруст, тичешком тук! Падни! Двайсет лицеви опори!
Та оня миг, в който останах самичък на големия плац под едно празно небе, измежду студения въздух, кондензиран с първия аромат на зима, на пушек от дърва и въглища, прокрадващ се от близкото село, свечеряване и интуиции, за първи път самичък, за първи път другаде, лек леден боязън, студени облаци. И тъкмо това събиране на безизходност и предусещане (годината в казармата едвам започваше), смесени с едно безпределно небе, непознато и красиво, красиво по непознат метод, правеше тази минута безконечна. Знаех си, че не може да се опише.
Разбира се, мога да изброя още няколко такива златни камили в безкрайния кортеж на минутите, три-четири, не повече, само че ще опитам да опиша единствено за една от тях. Късно лято, заставам пред къщи, залезът е безконечен по тези равни места, на 6 съм, по пътя се прибират кравите, първо чуваш бавните им звънци, подвикванията на пастира, блеене, обявяващо на техните дребни завръщането им, ответния плач на телетата… това е рев, още тогава го знам. Като рева, който незабавно се излива от мен, когато в края на седмицата майка ми се връща от града, с цел да ме види. Никога облекчението и обвиняването не са толкоз близо едно с друго, колкото в този рев. Толкова близо, колкото плачът на телетата и плачът на децата, когато са били изоставени ден или седмици. Толкова ми липсвахте, толкоз ви се дразня. Никога няма да ви простя, крави и майки…
В тази минута, споменът и в този момент е толкоз явен, в тази плътна откъм звуци, крави и миризми минута внезапно всичко изчезва, една линия прорязва хоризонта в най-отдалеченото му място, времето се отдръпва и там, в дъното на залеза, има една бяла стая с високи тавани, каквато в никакъв случай не съм виждал, с полилей и пиано. А на пианото стои момиче на моята възраст, което виждам единствено в тил. Косата му е светла, вързана на опашка, то се е приготвило да свири, вдигнало е леко ръцете си, виждам острите му лакти… И толкоз.
Никога не съм бил по-щастлив, по-цялостен и спокоен от онази минута, върху топлия камък в края на шестото ми лято. С годините започнах да броя зимите, както правеха татко ми и дядо ми, те знаеха, че е редно човек да се прибере зиме, лятото има прекалено много работа, с цел да се умира. Обещах си тогава, че ще открия това момиче. Търсех я през всички места и години, които прекосявах. Никоя не се обърна с нейното лице. Усещам по какъв начин с времето се предавам. Свиквам. Старостта е привикване.
От: „ Физика на тъгата ”, Георги Господинов, ИК Жанет 45
Снимка: FB
