Енчо Господинов е един от най-опитните български журналисти и дипломати,

Енчо Господинов е един от най-опитните български публицисти и дипломати, работил в голям брой горещи точки на света. Започва като публицист във вестник “Поглед”, издание на Съюза на българските публицисти, стига до постовете представител в Организация на обединените нации в Ню Йорк, шеф по връзките и заместник-генерален секретар на Международния червен кръст. Седем години от живота си посвещава на филантропични и дипломатически задачи в някогашна Югославия.

За първи път се хвърлих с главата нагоре през лятото на 1971. В небето от София за Варна. Краят на казармата се виждаше, бях отишъл в София с влака от Бургас, където служех във Военновъздушните сили. Тогава България имаше над стотина бойни самолета, всичките в редовност и в добра форма. Когато ми свършиха кандидатстудентските изпити в столицата (за публицистика, право и турска филология), взех решение да взема самолета за Варна, а оттова до родния Добрич с постоянното микробусче. Оставаха ми единствено няколко дни отпуск преди да се върна в казармата за още един месец (до уволнението) и не желаех да изгубвам време като се лашкам по влаковете.

Самолетчето на БГА " Балкан " беше едно непретенциозно АН-24, може би сглобявано в Украйна, тогава част от Съветския съюз. Но то много безстрашно се държа сред облаците, които на няколко пъти се смесваха в млечна пяна, завъртаха се във буря и " Анчето " трепереше като влажен врабец над земята. После се успокояваше, а млечната мъгла изчезваше от илюминатора. И до момента в който разгледах от горната страна Стара планина и си изпия кафето, изпод блесна морето край Варна, а водачът сподели, че след пет минути кацаме. Отгоре морето ми се видя синьо, а полетата край Варна - зелени. На фона на еднообразния пейзаж в казармата, тази картина от птичи взор ми се видя красива и предсказваща забавно бъдеще сред облаците...

Така и стана. Дотогава бях " летял " най-вече с Хемингуей над Килиманджаро, дори претърпях с него две произшествия, в които той се рани тежко, след това летях по всички страни с Малкия Принц и Екзюпери, а за моя съгражданин и авиатор-герой Димитър Списаревски още не бях и чувал. Както и за Ромен Гари, прочут още като Емил Ажар, и още по-известен боен водач и тънък публицист. Артър Хейли към този момент беше написал " Летище ". Джоузеф Хелър също беше написал към този момент " Параграф 22 ", където водачът Джон Йосариън от американските Военновъздушни сили щеше да ни покаже войната от различен ъгъл. Но аз още не бях прочел романа. Това предстоеше... Както предстоеше и моето кацане във Виетнам малко след войната с американците.

Като приключих университета и ми се отвори парашутът. Късмет. Чиракувах известно време в малкия екран, във " Вечерни вести ", където основният редактор Делчо Кръстев, мир на праха му, беше въвел правилото да се събуваме в публицистичния кулоар и да обуваме чехли, с цел да не цапаме Полиграфическия комбинат. Тогава Комбинанът и Магнатът (Пеевски) още не се познаваха. Във " Вечерни вести " устоях с чехлите цяла седмица и напуснах безогледно. Може би усещах, че чехлите ме дърпат надолу.

После чиракувах две години и в " ПОГЛЕД ", преди да ме назначат от стажант-репортер (83 лева месечно) за непрекъснат кореспондент в Международния отдел (130 лева месечно). Но имаше възнаграждения и ги плащаха постоянно.

" По покривите ще ги познаете ", в случай че перифразираме една библейска формулировка. Така взех решение, когато след дълги часове на битка с насрещния вятър, с дъждовни облаци и снежни вихрушки над " Домодедово " в Москва, наближихме Бомбай, който през днешния ден се споделя Мумбай. Първото, което усетих от " Майка Индия " беше хаосът в покривите. Калейдоскоп от архитектурна вакханалия: елегантни здания с червеникави керемиди, останали още от англичаните, а може би и преди тях. Незавършени покриви със стърчащи към звездите дървени греди. Пробити покриви от циклони, стихии и заплати от по 5-6 рупии. Милиони рикши напред-назад като в човешки мравуняк. Отгоре не можех да видя кой се вози в тях. Руските туристи още не бяха плъзнали по света, а англичаните безславно бяха прокудени в " Короната ", само че без Перлата. Колиби с тенекиени покриви, изкривени от вятъра. Бидонвили с части брезент от горната страна, или остарели одеала и чаршафи, останали евентуално от времето на Махатма Ганди. Неру към този момент не беше жив, а щерка му Индира Ганди преди малко беше привършила първия си мандат като министър председател. Внукът на Неру Раджив Ганди занапред щеше и той да ръководи Индия. Даниела Кънева занапред предстоеше да ги интервюира, а терористите - занапред щяха да възнамеряват по кое време и по какъв начин да ги убият. Тогава още не го знаех. И индийците не го знаеха. Даниела - също.

Още бяхме във въздуха, когато лъхна на къри. И на тропическа влага. Летището беше като парна баня. Възможно е климатиците да са били изключени поради скъпия ток. Индийският КЕВР преди малко беше вдигнал " цИнИтИ " на електрическата енергия, а от Брюксел бъдещите татковци и майки на " зелената сила " бяха още в началното учебно заведение. За няколко часа множеството пасажери от нашия аероплан отслабнаха с 2-3 кила от изобилното потене, назад на Принц Андрю, който след няколко бойни полета с хеликоптера си развалил потните си жлези и не можел към този момент да се изпотява. Това му послужи като мотив пред амертиканския съд след една любовна спекулация на принца 44 години по-късно.

Такива ми ти работи, както споделяше Кърт Вонегът, американец с немски гени, само че роден в Индианаполис и очевидец на безсмисленото заличаване на Дрезден от американската авиация в края на Втората международна война. " Кланица-5 ". Както и капитан Йосариън от " Параграф-22 ", боецът Вонегът също имаше какво да каже за войната. Техният жлъч обаче не се родееше с патриотизма на починалия Джон МакКейн, също боен водач, чийто " Скайхоук " беше свален от виетнамците през октомври 1967 г с съветска ракета. МакКейн изкара доста години като военнопленник във виетнамския затвор, който той наричаше " Ханой Хилтън ". После стана сенатор и се бори дълги години с руснаците.

За първи път видях Ню Йорк от птичи взор през септември 1984. Пристигах от Хавана, само че тъй като нямаше директни полети сред Куба и Съединени американски щати, се наложи да прескоча от Хавана до канадския Нюфаундлънд, да постоя там два-три часа и с канадски щемпел на паспорта да излетя към " Обетованата земя " на света, известна като Америка. Днес ймиджът на страната не е същият, както тогава. За страдание.

С " изпран " паспорт и свеж канадски щемпел в него, започнах да кръжа над летището " Джей Еф Кенеди " на Лонг Айлънд. Беше почнало да се смрачава. Мегаполисът ме зашемети със светлините изпод.

Океан от светлина. Все едно, че Никола Тесла и Томас Алва Едисън бяха още живи и се бяха наговорили да конфигурират милиони дребни слънца в петте региона, които съставляват архитектурното страшилище Ню Йорк. Тогава още не знаех, че 16 години и 6 войни по-късно ще дойда да работя и да пребивавам цели 8 години точно в Ню Йорк. През тези точно години репортерската орис ме прехвърляше от борбите в Бейрут и долината Бекаа в Ливан, от пушилките на историята сред израелци и палестинци, от Никарагуа към Афганистан, от Кампучия към Лангшон в Северен Виетнам, от разсипаната Армения след пагубното земетресение по Коледа на 1988-ма и цели 7 години по барутните прахоляци на войните в през днешния ден изчезналата Югославия. Вече бях почнал да преминавам от лагера на публицистиката в палатките на филантропичната дипломация с Международния червен кръст...

Та Никола Тесла, сърбинът с хърватски и словенски мемоари в душата, както и Томас Едисън, като че ли се бяха наговорили да " подпалят " с лампите си въображението на милионите пасажери от целия свят, които се изсипваха безспирно по летищата в близост: " Джон Ф. Кенеди ", " Нюарк " и " Ла Гуардиа ". Погледнат от горната страна, градът вечер ми изглеждаше като безкрайна плетеница от светлини, някаква странна " Брюкселска дантела ", която правеше елегантни извивки към Ийст ривър и Хъдзън, светещ правоъгълник към Сентръл парк, обрамчен от Пето Авеню и Сентръл Парк Уест, със светлинни като лава автомобилни потоци, течащи на юг до " Батъри парк " и на север към Йонкърс. Там работеше като водач в една болница моят другар Митко, някогашен балетист от Старозагорската опера, добър човек, от време на време печален, че към този момент не танцува, с изключение на на кормилото... Пак в Йонкърс един ден Мартин Скорсезе щеше да снима " Бандите на Ню Йорк " (2002). Символично заглавие в политически подтекст. До Йонкърс се намираше и красивото предградие на мегаполиса, градчето с френски корени Бронксвил. Там живяхме 6 години в хубава къща. Къщите нямаха високи дувари и плътни завеси, с цел да се виждат красивите дворове и богатите къщи от вътрешната страна, осветени щедро от Едисън и Тесла...

" По лампите ще ги познаете ", както би споделил някой от библейските мъдреци. И по бандите, съгласно Скорсезе...

Сега, когато пиша тези редове, кметицата на София обмисля по какъв начин да понижи уличното осветяване на опушената ни " столица бяла " и по какъв начин да разреди придвижването на метро-мотрисите, трамваите и тролеите, тъй като общината няма пари да си заплаща скъпия ток. Същото замислят и половината кметове на Булгаристан, както звучим на турски. След трамваите и метрото евентуално идва ред и на лечебни заведения и учебни заведения. Естествено, отговорен е отново Путин, а не тези, които управляваха страната 12 години и не можаха нито да завършат конектора с Гърция, нито да подпишат дълготраен контракт с " Газпром " както германците, словенците и унгарците. А на сърбите им подарихме чисто нов газопровод, заплатен непосредствено на руснаците. Да ни загатват с положително, изключително в Македония... Историческата, не Северната. Кой споделя, че сме нямали дипломация? Май скоро може да попаднем и в " Сърцето на Мрака ", в случай че перифразираме Джоузеф Конрад, полякът, който пишеше на по-добър британски от Доналд Тръмп и Джо Байдън взети дружно.

По неправилните сказуеми ще ги познаете... От Скопие до Санта Барбара.

Между другото, един път като приближавах полуразрушеното Сараево с малко унгарско самолетче и водачът се чудеше по какъв начин да кацне на пистата без да се удари в нещо, или без някой залутан артилерийски снаряд да се блъсне в него, си спомних за един репортаж във превъзходното в миналото списание " Тайм ". Репортажът беше за идните зимни олимпийски игри в тогавашно Сараево, където плюшеното вълче " Вучко ", втори братовчед на сегашната пекинска панда, се даваше като подарък на всички спортни новинари, пристигнали за зимната олимпиада. Но моят сътрудник от сп. " Тайм " описваше по какъв начин се срещнал с тогавашната кино звезда на Югославия Беба Лончар, добра комбинация от Мерилин Монро и Бриджит Бардо. Или най-малко по този начин я помня аз...

Та Беба, която тогава прекарваше по-голямата част от времето си в Италия, снимайки в Чинечита с Марио Моничели, а от време на време и в Холивуд, била запитана от сътрудника какво я е впечатлило най-вече в Лос Анджелис. Добре образованата Беба споделила, че когато за първи път прелетяла над Калифорния и надникнала през илюминатора да огледа Града на Ангелите, била шокирана от гледката долу. Виждала хиляди къщи с басейни в дворовете...

" Заиста самичък се ошашавио ", споделила хубавицата на репортера. " У нас има единствено един басейн и той принадлежи на Тито. "

Малко ми наподобява на съчинена тази история, само че за илюстрация на репортажа става. По това време в Белград, Загреб и Любляна несъмнено е имало и други басейни, евентуално закрити. Но открит и изумруден, както край вилата на Маршал Тито на остров Бриони, е нямало. Така че в случай че Хрушчов или Брежнев инцидентно прелетят над Адриатика, да видят стандарта на остарелия партизанин от хърватското село Кумровец. Той умееше да играе стратегически буферни функции, само че същински обичаше красиви дами, бели кители и скъпи коли. Партизанин! Истински!

Тези работи много сме ги обсъждали с двама сътрудници от именитото в миналото белградско списание НИН. Мирко Кларин и Хари Щайнер нямаха равни на себе си като кореспонденти. Само полякът Ришард Капушчински беше по-известен от тях. Някогашната публицистика беше по-особена от днешната, по този начин да се каже.

Колкото до Бебица, както галено й викаха югославяните, мнозина мислеха, че звездната й кариера (52 филма) се дължи и на произхода й. Свързваха я с името на Будимир Лончар, именит югославски партизанин и непосредствен приятел на Тито, а след войната бележит посланик, дипломат в Индонезия, Германска федерална република и Съединени американски щати. Няколко пъти го срещах из коридорите на Организация на обединените нации в Ню Йорк, към този момент изнемощял и към момента с безсънен взор върху света. Но Бебица е сръбкиня, кръщелното й име е Десанка, до момента в който Будимир е хърватин. Днес " Бебица " е дама на 78 години, а " бащата на югославската дипломация и занаятчия на " политиката на необвързаните " Будимир Лончар е на 97 години. Много евентуално е на тази възраст да е към този момент привързан към всекидневната самотност.

Та около репортажа на сп. " Тайм ", Бебица и басейните, се сетих, че една априлска заран на летището в Манагуа срещнах остарял " познайник " от Москва, Строуб Талбът. Както Бенжамин Франклин и Талбът е неповторим случай в американската публицистика и дипломация. Години наред той беше началник на бюрото на сп. " Тайм " в Москва. С съвършен 6-падежен съветски и обширни връзки в (тогава) руските политически и интелектуални кръгове, разпален обожател на съветската литература, леко-оплешивяващия Строуб Талбът беше един от великаните на задграничния журналистически корпус в Москва. Още като голобрад сътрудник беше превел на британски записките на Никита Хрушчов. Пишеше задълбочено, мъдро и разбираемо. Само Джеймс Рестън от " Ню Йорк таймс " беше по-добър в писането от него. Според мен, де...

Та на летището в Манагуа никарагуанските управляващи ни натовариха в един рейс и ни затътриха из джунглите на провинцията, огромна част от която беше още под контрола на " контрите ", въоръжавани щедро от държавното управление на Роналд Рейгън. Нещо като в днешна Украйна, ненапълно. И внезапно попаднахме под обстрел от " контрите ". Настъпи блъсканица. Охраняващите ни сандинистки бойци небрежно ни накараха да се шмугнем в едно дере, обгърнато с шубраци. Стори ми се, че чух Талбът да пита близо ли е летището... В Москва му се виждаше по-сигурно. Спомените избеляват.

Но нацепените от земетресението (1972) здания на летището в Манагуа постоянно ще ми припомнят за това по какъв начин се цепят и основите на остарели фантазии и теории, увяхваща популярност и преходни мечтания. Единствено Бианка Джагър, тогавашната обичана на Мик от " Ролинг Стоунс ", остана млада и неотразима в спомените ми от летището в Манагуа. Аз бях с задача на Международния Червен кръст, а тя - самата никарагуанка - събираше помощи за потърпевшите от гражданската война сред сандинистите, подпомагани от Москва, и " контрите ", въоръжавани от Рейгън. Колкото и да се надявах да видя Бианка някъде из джунглите, не се получи. Строуб Талбът се завърна в Ню Йорк, където беше редакцията на " Тайм ", а аз поех към границата с Хондурас и Салвадор на кон, дружно с един млад швейцарец - Стефан - да раздаваме медикаменти по селски учебни заведения и примитивни лазарети. В селата нямаше мъже - всички се биеха за едната или за другата страна. Оттогава, та чак до момента, Даниел Ортега все дърпа конците в Никарагуа - с няколко спирания.

Строуб Талбът мина с лекост от публицистиката в дипломацията. Когато младият губернатор на Арканзас и саксофонист Бил Клинтън стана президент, Строуб Талбът беше назначен за втория човек в Държавния департамент, заместител на Маделин Олбрайт. Именно Талбът беше определен от Клинтън на този пост със задачата да оформя американската външна политика след разпадането на Съветския съюз. Резултатът беше разнопосочен, само че в един миг Елцин танцуваше вихрено туист на една сцена, а саксофонистът Клинтън се тресеше от смях до него и не вярваше на очите си. Руски мечки и американски орли търсеха нови пътища за " устройване на света ".

Талбът, Клинтън и военачалник Уесли Кларк бяха близки другари още от студентските години. Клинтън и Талбът са учили дружно в " Йейл ", а бъдещият военачалник - в академията " Уест Поинт ". Тримата се събират дружно в " положителната остаряла Англия " като надарени стипендианти в Оксфърдския университет. Дребничкият военачалник Кларк командваше силите на НАТО по време на войната с Югославия напролет на 1999. Милошевич падна, две дузини сръбски публицисти починаха под руините, когато бе бомбардирана постройката на Сръбската телевизия. Бях наоколо, и видях. Беше тъжно, сътрудници, раздрани на части от същите ракети като тази, която падна инцидентно върху един покрив в Горна Баня. Friendly fire. Пртиятелски огън. Украйна е близо.

Строуб Талбът не направи изказване по случая. Вместо него Джейми Шей, един навирен млад англичанин, представител на НАТО и на ген. Кларк, сподели, че сръбската телевизия е бомбардирана, тъй като била рупор на Милошевич. Гледам тези дни, че Джейми Шей приказва по БиБиСи със същите причини за Путин и Украйна. Пак е навирен, малко стар - като мен - само че преподава в някакъв университет стратегически науки. Чудя се коя телевизия следва да бъде бомбардирана, не дай боже.

Талбът обаче беше и си остана сериозен човек. Когато се отдръпна от Държавния департамент, стана Президент на института " Брукингс " (2002-2017) във Вашингтон. " Брукингс " минава за главния мозъчен концерн на Демократическата партия. Там работеше и Реймънд Гартхоф, американски дипломат в София по времето на Джими Картър. Докато беше в " Брукингс ", Строуб Талбът вършеше дискретно и една деликатна " мостова " работа. В просторната кухня на дома си в извънредно приятния вашингтонски квартал " Джорджтаун ", той събираше без непотребен звук персони като Хенри Кисинджър и Евгений Примаков. Разговорите им водеха до неофициални, само че значими препоръки към Обама, Путин и други протагонисти в " Голямата игра ". След вечерята Талбът изсвирвал няколко красиви съветски мелодии на седемструнната китара, окачена на една от стените като " пушката на Чехов ", която би трябвало да гръмне в Третото деяние на пиесата.

Апропо, Примаков дипломатът, държавникът и началник на външното разузнаване на Русия, също е някогашен публицист, сътрудник на " Правда " в Кайро и Бейрут. Май по времето, когато британският топ-шпионин на руснаците Ким Филби съумя да се измъкне от ЕмАй 6 на 23 януари 1963 година Руската фрегата, която го отвела от пристанището в Бейрут до Одеса напуснала толкоз бързо, че част от товара й останал разпилян по кея. Харълд Ейдриън Ръсел Филби, именуван " Ким ", е бил публично упълномощен като сътрудник на лондонския вестник " Обзървър " и на сп. " Икономист ". Като Зорге в Токио.

По фрегатите ще ги познаете...

Такива ми ти работи, споделяше в сходни случаи Кърт Вонегът. Не съм го срещал по летищата, а на Пазара на Амишите в Манхатън, където стоеше на припек всеки есенен следобяд, с димяща цигара в устата, бархетна риза от Бангладеш за два $ и торбест панталон от рипсено кадифе.

(Следва, може би)