ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ е роден през 1885 година в с. Груинци,

ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ е роден през 1885 година в с. Груинци, Босилеградско - Кралство Сърбия. Самоопределя се като българин и интензивно се включва в отбрана на българското малцинство, даже оглавява Върховния комитет за бежанците и взе участие като негов формален представител в редица интернационалните конгреси. За малко (1906 г.) е студент в Софийския университет, компетентност " Философия ", по-късно учи литература в Монпелие, Франция (1907 г.), приключва философия и литература в Швейцария (1912 г.), взе участие в Първата международна война като преводач на Южния Солунски фронт, учителства в Лом, Хасково, Казанлък, Кюстендил, а от 1923 година до гибелта си през 1943 година е частен доцент в Катедрата по относително литературознание в Софийския университет. Пише лирика, белетристика, драматургия, комизъм, творби за деца, създател е на доста публикации и студии с научни проучвания, литературна рецензия. Полиглот е, като превежда от сръбски, френски, немски, италиански, съветски, норвежки, турски, маджарски, румънски, латински и други езици. Многообхватното му творчество обаче не може да бъде причислено към изчистените форми на едно от присъщите за 20-те и 30-те години на ХХ век литературни посоки, тъй като съчетава в своя живописен свят детайли на символизма, експресионизма, футуризма и реализма.

Листопад

О, ето я отново Есента бледолика, -
На транспортен съд бистър с платна от коприна
И мачти от гъвка и нежна тръстика!

С еолова арфа, с невидими лири,
Подгонен от птици в димящи долини,
Под дъжд листопаден там вятърът свири.

А облаци рехави - острови бледи -
Прииждат, тълпят се, порастват и потъват,
Запътени постепенно към южни лимити,

И в стихии без мълнии, в дъжд без дъга,
Изплакват те своята бистра горест...

Есен

Вятърът тъжно люлее тревите,
Жаден за нежния мирис на цветята.
О, аз видях по какъв начин окапват листата
И по какъв начин треперят безлистни лозите.

Скривай сърцето ти в топлата пазва!
Ний теменуги още веднъж ще зърнем,
Пак ще се в шума на орех прегърнем,
Праскова розови цвят ще демонстрира.

Ти ще да бъдеш още веднъж честита,
Сплела връх мене в прегръдка ръцете,
С млечното виме ще минат овцете:
Ментови мирис ще полъх под копита.

С цвят златопухов ще кимат върбите...
Куку! ще чуем в зелена ливада.
Вятърът есенен плаче в дъбрава,
Вятърът тъжно люлее тревите.