Елена Алексиева: Във "Вулкан" всичко стигна до крайност и беше белязано от смърт
Елена Алексиева (48) е създател на над дванайсет книги, измежду които романите " Нобелистът ", " Рицарят, дяволът, гибелта ", " Свети вълк ", сборниците с разкази " Читателска група 31 ", " Кой " и " Синдикатът на домашните любимци ", " Приказките на господин Кабода ", " Прекъсването на Самсара ". Носител е на литературните награди " Хеликон ", " Йордан Радичков ", на " Аскеер " и " Икар " за модерна българска драматургия и други. Нейни книги са преведени на френски, испански, съветски и сръбски език. Има изявления в периодически издания и антологии на британски, френски, немски, испански, съветски, полски, маджарски и други езици.
" Дневник " препубликува от изявлението на Ани Бурова с Елена Алексиева във връзка новия й разказ " Вулкан ". Заглавието е на редакцията.
Елена, преди малко излезе новият Ви разказ със заглавие " Вулкан ". Разкажете малко повече за замисъла му, за процеса на основаването му.
- Трудно ми е да приказвам за план, тъй като той не е нещо, което влагам съзнателно или авансово в писането си, а резултат или, в случай че щете, кристализация в процеса на самото писане. Вероятно тъй като при мен писането е форма по-скоро на мислене, в сравнение с изложение. Обикновено имам неясно, само че много целеустремено чувство какво бих желала да се получи. Ето за какво план няма, има предпочитание. Почвах го седем пъти, в действителност почвах седем разнообразни романа в изцяло разнообразни направления.
Работя интуитивно, без проект, до момента в който не усетя, че съм стъпила върху нещо, от което мога да се оттласна. Пиша бързо, безконтролно, с огромен смях и свиреп дисциплинирано. Във " Вулкан " всичко това стигна до прекаленост и беше белязано от гибел.
В едно изявление Ви чух да казвате, че си представяте " Вулкан " като част от самобитна романова трилогия, чиято първа част е предходният Ви разказ " Свети Вълк ", появил се през 2018 година Кажете малко повече за връзката сред двата романа, както и за бъдещата трилогия - тя явно няма да е класическа поредност с общи герои и сюжети, каква ще е връзката сред обособените елементи?
ВулканС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
- Трите романа в тази трилогия са изцяло самостоятелни един от различен и могат да се четат и без връзката посред им - това е нещо, което моят издател държи да споделям, с цел да не стават сакатлъци с продажбите, по тази причина ето, споделям го. Обаче също по този начин са - по-точно ще бъдат - и трилогия. При по-внимателно четене незабавно се вижда, че " Свети Вълк " и " Вулкан " споделят редица хрумвания, претекстове, концепции и форми на съществуване. И освен ги споделят, а примката се стяга и води до все по-бурно шупване и привидна ентропия, която е ентропия по същия метод, по който в лудостта има система и логичност.
И в двата романа всичко, безусловно всичко е в положение на непрекъсната и радикална смяна. Говоря за двата, тъй като третия още го няма. Без равновесие, всичко е прекаленост. Оптиката на романите е идентична, единствено степента на доближаване и отдалечаване е друга. И то не се дължи на обстоятелството, че мога да пиша единствено по този начин, а е изцяло съзнателно. Това е втурване от плаващите пясъци на настоящето в кладенците на бъдещето. Може би в това, което някой ден ще се трансформира в нефтени кладенци. Няма да е радостно, само че ще бъде занимателно.
" Вулкан " е основан като мозайка от преплитащи се истории на разнообразни герои, сред които да вземем за пример и тази на астронома от XIX в. Юрбен Льоверие. Как се стигна до сглобката на другите сюжети, по какъв начин този за Льоверие се оказа органична част от книгата, чието деяние се развива главно в нашето съвремие?
- Не са сглобявани, просто по този начин си се показваха. Включително и Юрбен Льоверие. Нещата в романа са свързани на много по-дълбоко равнище, в сравнение с може да бъде умишлено планувано. Поне аз не бих могла.
Всъщност пишейки, диря връзките сред нещата, а не самите неща. Натъкнах се на историята на Льоверие, до момента в който се пробвах да установя има ли я, или я няма въпросната планета Вулкан. Оказа се, че и двете - в прочут смисъл я има, в различен - не. Любимата ми двойка герои, Коки и Дуньо, в прочут смисъл са капиталисти, в различен са будисти. И така нататък. Оставям ги да вървят свободно освен един към различен, само че и към личното си непрекъснато видоизменение и в даден миг те фактически се намират - взаимно и поотделно.
Гледам да последвам естествения ход на историите и влеченията на героите. Все отново целият разказ е просто сън в сходния на прегоряла мекица мозък на един в миналото популярен художник с Алцхаймер. Но може да е и напълно друго.
Романът е доста мощно обвързван със съвременността, читателите елементарно ще разпознаят в него времето от 90-те години насам, както и напълно настоящи събития. Но както и в други Ваши книги, избирате да изградите облика на тази разпознаваема действителност не непосредствено, еднопланово, а през парадокса, фантасмагоричното, хиперболата, сарказма... Как се поражда този метод, какви са желанията му?
- Ами аз обичам да си изобретявам, тъй като другояче ми е скучно. И обичам да се кикотя колкото се може повече, тъй като другояче ми е тъжно. Не знам дали това е метод, коства ми се малко амбициозно да го дефинирам по този начин. Но както и да го нарека, подбуден е най-вероятно от тежък инфантилизъм, яд против несправедливостта на света и тотално отвращение да се занимавам със съществени неща.
Какво е мястото на литературата в осмислянето на съвременността с другите ѝ рецесии, локални и световни? Кои са съгласно Вас главните проблеми пред индивида през днешния ден или в близкото бъдеще?
- Литературата от дълго време към този момент няма такова място. Нейното настоящо място е на полицата над камината, паралелно със статуетките, вазичките със сухи цветя, фотосите на внуците и каквито там сувенирчета си редят хората, с цел да си поддържат илюзията за нравствен комфорт. Откак литературата - и не в лицето на обособените си създатели, а като феномен на човешкото мислене - престана да стои против течението и се пусна по него, откак спря да се зъби и стартира да кудкудяка политкоректно, тя изгуби както правото, по този начин и способността си да осмисля каквото и да било, най-малко не по сериозен и виновен метод.
Това в този момент е доста окей. За такива настройки се потупва по рамото и се дават награди. Хората четат - в случай че въобще четат - тази настояща литература и се усещат уместни и верни. Какво повече може да се желае?
Основният проблем пред настоящото човечество е, че не се самоунищожава задоволително бързо. А това е единственият метод да понижи вредата от себе си. Като не може да се самоосъзнае - което към този момент е пределно явно, - най-малко да спре да вреди. Човекът не е проблем само самичък за себе си, а за безусловно всичко, което демонстрира или в миналото е показвало признаци на живот. Бих споделила даже, че казусът към този момент се е трансформирал в закононарушение. В момента човешкият живот съставлява антитеза на целия останал живот.
Това е резултат от отделянето на човешкото благополучие и слагането му като свръхценност над всяко друго благополучие - алхимичен трик, който се оказа освен неосъществим, само че и гибелен. Някакъв подобен хуманистичен фантазъм. И в този момент бумерангът се връща назад.
За нещата от живота - с благосклонност
Романът и разказът като че ли имат еднообразно значимо място в творчеството Ви. Как бихте описали разликата във опциите на двата жанра? Как разбирате по кое време от един сюжет ще се появи роман, а от различен - разказ?
Прекъсването на СамсараС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
- Не е до схващане, ами до положение. Мозъкът ми работи " жанрово " и усещанията ми за света, надлежно също. Истинският разказ е голяма и тежка машина, която, в случай че изпуснеш от взор, в идващия момент ще те смаже. Обаче в случай че ти даде да я управляваш, е огромен кеф. С нея можеш да летиш като със аероплан или галактически транспортен съд, да плетеш дантели, да бъркаш в мозъци, изобщо да правиш каквото си щеш. Понякога илюзията за всемогъщество, която основава, е напряко плашеща и е добре, че не продължава дълго и елементарно се разпада.
Жертви на любовта. МонодрамиС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Разказът пък поражда различен тип заблуда - тази за вероятното и самодостатъчно съвършенство на човешкия опит в неговите най-фини форми и измерения. Ако романът е артилерийски взвод, разказът е уединен снайпер, чиято поразяваща мощ обаче напълно не е по-малка, най-малко съразмерно видяно. А в действителност сякаш най ми харесва смесването на жанрове, което непроменяемо изисква една по-тънка интелектуална сензитивност както за постигането, по този начин и за разбирането му. Хибридността обаче неведнъж обърква и стряска читателя, най-малко това е моето усещане.
Но в последна сметка писането е дрога и не е значимо от кое място или в какъв тип си я набавяш, а само какъв брой е чиста субстанцията. Който твърди, че написа, тъй като има какво да каже или с цел да просвещава почтеното жалко човечество, лъже. Никой няма нищо чак толкоз значимо за казване, а и светът е цялостен с писатели, доста по-тъпи от читателите си. Честен е единствено който написа за пари, както и оня, който написа от обезверен блян да избяга от абстиненцията на обидно сития ни и организиран живот.
" Прекъсването на самсара ", или за какво за щастието би трябвало да се споделя повече
" Дневник " препубликува от изявлението на Ани Бурова с Елена Алексиева във връзка новия й разказ " Вулкан ". Заглавието е на редакцията.
Елена, преди малко излезе новият Ви разказ със заглавие " Вулкан ". Разкажете малко повече за замисъла му, за процеса на основаването му.
- Трудно ми е да приказвам за план, тъй като той не е нещо, което влагам съзнателно или авансово в писането си, а резултат или, в случай че щете, кристализация в процеса на самото писане. Вероятно тъй като при мен писането е форма по-скоро на мислене, в сравнение с изложение. Обикновено имам неясно, само че много целеустремено чувство какво бих желала да се получи. Ето за какво план няма, има предпочитание. Почвах го седем пъти, в действителност почвах седем разнообразни романа в изцяло разнообразни направления.
Работя интуитивно, без проект, до момента в който не усетя, че съм стъпила върху нещо, от което мога да се оттласна. Пиша бързо, безконтролно, с огромен смях и свиреп дисциплинирано. Във " Вулкан " всичко това стигна до прекаленост и беше белязано от гибел.
В едно изявление Ви чух да казвате, че си представяте " Вулкан " като част от самобитна романова трилогия, чиято първа част е предходният Ви разказ " Свети Вълк ", появил се през 2018 година Кажете малко повече за връзката сред двата романа, както и за бъдещата трилогия - тя явно няма да е класическа поредност с общи герои и сюжети, каква ще е връзката сред обособените елементи?
- Трите романа в тази трилогия са изцяло самостоятелни един от различен и могат да се четат и без връзката посред им - това е нещо, което моят издател държи да споделям, с цел да не стават сакатлъци с продажбите, по тази причина ето, споделям го. Обаче също по този начин са - по-точно ще бъдат - и трилогия. При по-внимателно четене незабавно се вижда, че " Свети Вълк " и " Вулкан " споделят редица хрумвания, претекстове, концепции и форми на съществуване. И освен ги споделят, а примката се стяга и води до все по-бурно шупване и привидна ентропия, която е ентропия по същия метод, по който в лудостта има система и логичност.
И в двата романа всичко, безусловно всичко е в положение на непрекъсната и радикална смяна. Говоря за двата, тъй като третия още го няма. Без равновесие, всичко е прекаленост. Оптиката на романите е идентична, единствено степента на доближаване и отдалечаване е друга. И то не се дължи на обстоятелството, че мога да пиша единствено по този начин, а е изцяло съзнателно. Това е втурване от плаващите пясъци на настоящето в кладенците на бъдещето. Може би в това, което някой ден ще се трансформира в нефтени кладенци. Няма да е радостно, само че ще бъде занимателно.
" Вулкан " е основан като мозайка от преплитащи се истории на разнообразни герои, сред които да вземем за пример и тази на астронома от XIX в. Юрбен Льоверие. Как се стигна до сглобката на другите сюжети, по какъв начин този за Льоверие се оказа органична част от книгата, чието деяние се развива главно в нашето съвремие?
- Не са сглобявани, просто по този начин си се показваха. Включително и Юрбен Льоверие. Нещата в романа са свързани на много по-дълбоко равнище, в сравнение с може да бъде умишлено планувано. Поне аз не бих могла.
Всъщност пишейки, диря връзките сред нещата, а не самите неща. Натъкнах се на историята на Льоверие, до момента в който се пробвах да установя има ли я, или я няма въпросната планета Вулкан. Оказа се, че и двете - в прочут смисъл я има, в различен - не. Любимата ми двойка герои, Коки и Дуньо, в прочут смисъл са капиталисти, в различен са будисти. И така нататък. Оставям ги да вървят свободно освен един към различен, само че и към личното си непрекъснато видоизменение и в даден миг те фактически се намират - взаимно и поотделно.
Гледам да последвам естествения ход на историите и влеченията на героите. Все отново целият разказ е просто сън в сходния на прегоряла мекица мозък на един в миналото популярен художник с Алцхаймер. Но може да е и напълно друго.
Романът е доста мощно обвързван със съвременността, читателите елементарно ще разпознаят в него времето от 90-те години насам, както и напълно настоящи събития. Но както и в други Ваши книги, избирате да изградите облика на тази разпознаваема действителност не непосредствено, еднопланово, а през парадокса, фантасмагоричното, хиперболата, сарказма... Как се поражда този метод, какви са желанията му?
- Ами аз обичам да си изобретявам, тъй като другояче ми е скучно. И обичам да се кикотя колкото се може повече, тъй като другояче ми е тъжно. Не знам дали това е метод, коства ми се малко амбициозно да го дефинирам по този начин. Но както и да го нарека, подбуден е най-вероятно от тежък инфантилизъм, яд против несправедливостта на света и тотално отвращение да се занимавам със съществени неща.
Какво е мястото на литературата в осмислянето на съвременността с другите ѝ рецесии, локални и световни? Кои са съгласно Вас главните проблеми пред индивида през днешния ден или в близкото бъдеще?
- Литературата от дълго време към този момент няма такова място. Нейното настоящо място е на полицата над камината, паралелно със статуетките, вазичките със сухи цветя, фотосите на внуците и каквито там сувенирчета си редят хората, с цел да си поддържат илюзията за нравствен комфорт. Откак литературата - и не в лицето на обособените си създатели, а като феномен на човешкото мислене - престана да стои против течението и се пусна по него, откак спря да се зъби и стартира да кудкудяка политкоректно, тя изгуби както правото, по този начин и способността си да осмисля каквото и да било, най-малко не по сериозен и виновен метод.
Това в този момент е доста окей. За такива настройки се потупва по рамото и се дават награди. Хората четат - в случай че въобще четат - тази настояща литература и се усещат уместни и верни. Какво повече може да се желае?
Основният проблем пред настоящото човечество е, че не се самоунищожава задоволително бързо. А това е единственият метод да понижи вредата от себе си. Като не може да се самоосъзнае - което към този момент е пределно явно, - най-малко да спре да вреди. Човекът не е проблем само самичък за себе си, а за безусловно всичко, което демонстрира или в миналото е показвало признаци на живот. Бих споделила даже, че казусът към този момент се е трансформирал в закононарушение. В момента човешкият живот съставлява антитеза на целия останал живот.
Това е резултат от отделянето на човешкото благополучие и слагането му като свръхценност над всяко друго благополучие - алхимичен трик, който се оказа освен неосъществим, само че и гибелен. Някакъв подобен хуманистичен фантазъм. И в този момент бумерангът се връща назад.
За нещата от живота - с благосклонност Романът и разказът като че ли имат еднообразно значимо място в творчеството Ви. Как бихте описали разликата във опциите на двата жанра? Как разбирате по кое време от един сюжет ще се появи роман, а от различен - разказ?
- Не е до схващане, ами до положение. Мозъкът ми работи " жанрово " и усещанията ми за света, надлежно също. Истинският разказ е голяма и тежка машина, която, в случай че изпуснеш от взор, в идващия момент ще те смаже. Обаче в случай че ти даде да я управляваш, е огромен кеф. С нея можеш да летиш като със аероплан или галактически транспортен съд, да плетеш дантели, да бъркаш в мозъци, изобщо да правиш каквото си щеш. Понякога илюзията за всемогъщество, която основава, е напряко плашеща и е добре, че не продължава дълго и елементарно се разпада.
Разказът пък поражда различен тип заблуда - тази за вероятното и самодостатъчно съвършенство на човешкия опит в неговите най-фини форми и измерения. Ако романът е артилерийски взвод, разказът е уединен снайпер, чиято поразяваща мощ обаче напълно не е по-малка, най-малко съразмерно видяно. А в действителност сякаш най ми харесва смесването на жанрове, което непроменяемо изисква една по-тънка интелектуална сензитивност както за постигането, по този начин и за разбирането му. Хибридността обаче неведнъж обърква и стряска читателя, най-малко това е моето усещане.
Но в последна сметка писането е дрога и не е значимо от кое място или в какъв тип си я набавяш, а само какъв брой е чиста субстанцията. Който твърди, че написа, тъй като има какво да каже или с цел да просвещава почтеното жалко човечество, лъже. Никой няма нищо чак толкоз значимо за казване, а и светът е цялостен с писатели, доста по-тъпи от читателите си. Честен е единствено който написа за пари, както и оня, който написа от обезверен блян да избяга от абстиненцията на обидно сития ни и организиран живот.
" Прекъсването на самсара ", или за какво за щастието би трябвало да се споделя повече Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ