Експериментът „Малкият Албърт“ – да уплашиш бебе с Дядо Коледа
Експериментът „ Малкият Албърт “ е извършен през 1920 година от известния психолог и „ бащата на бихевиоризма “ Джон Б. Уотсън. Неговата цел е да накара бебе, което знаем само с името Албърт Б, да изпитва боязън от всичко пухкаво. Като оставим настрани големите проблеми с методологията и етиката на опита, получените резултати и тяхното значение за историята на науката стават един от най-известните и обилни в региона на човешката логика на психиката.
Джон Б. Уотсън, до момента в който работи в Университета Джон Хопкинс
И по този начин, по какъв начин стартира всичко? Уотсън е мощно заинтересован от работата на съветския откривател Иван Павлов, на който инцидентно му хрумва концепцията за къндишънинга, до момента в който изследва храносмилателната система на кучетата. За тези, които в никакъв случай не са чували израза „ кучето на Павлов “ – по време на своите проучвания, Иван вижда, че неговите проучвателен субекти стартират да слюноотделят преди да им бъде дадена храна, все едно знаят, че идва време за ястие. Така Павлов схваща, че кучетата в действителност отделят слюнка, когато видят, че неговите сътрудници влизат в стаята, тъй като ги асоциират с храната. След няколко опита в тази посока, той съумя да накара кучетата да слюноотделят единствено при звука на метроном, който преди този момент не им е влияел по никакъв метод, което го води до заключението, че реакциите на инцидентен тласък могат да бъдат променяни благодарение на верните способи.
Експериментът е извършен върху бебе, защото Уотсън счита, че те са прочувствено неутрални и съгласно оскъдното количество информация, останала от проучването (Уотсън изгаря доста от бележките си преди да почине през 1958 г.), дребният Албърт е определен от болница на територията на Университета Джон Хопкинс, когато е бил на 8 месеца и 26 дни. Албърт е определен, тъй като е извънредно спокоен към Уотсън и неговата асистентка (и любовница) Росли Рейнър.
След като е взет, на Албърт се вършат серия от проби в лабораторията на Уотсън, с цел да се откри неговата базисна реакция към редица тласъци. В хода на тези начални опити на Албърт са показани бял лабораторен плъх, заек, маймуна и по някаква причина пламнал вестник като никое от тези неща не наподобява да развълнува изключително дребното дете.
Уотсън изчаква известно време, до момента в който Албърт става на 11 месеца и 3 дни, преди да продължи в опита си.
Когато още веднъж сервира плъх към бебето, както откривателят чака, Албърт се пресяга да го погали, само че в който миг Уотсън удря с чук еднометрова стоманена тръба с диаметър към 2 сантиметра директно зад бебето, което провокира мощен стряскащ тон, който съумява да го разплаче. Уотсън повтаря този опит неведнъж, до момента в който в последна сметка единствено при типа на плъха Албърт наподобява, че стартира да се плаши и да се пробва да избяга.
Но да накараш дете да се опасява от плъхове не е толкоз неприятно, нали? Има огромна възможност това да бъде потребно в даден момент; никой не желае детето им да бъде ухапано от сходен противоположен гризач. Проблемът обаче е, че както Уотсън счита, Албърт стартира да се опасява освен от плъха, а от всичко с четина, в това число зайци, кучета и даже мъже с пухкави бели бради (като Дядо Коледа). За похлупак, Уотсън не си прави труда да отстрани страховете на детето преди в последна сметка да го освободи от болничното заведение.
Как изобщо може да се оправдае един подобен опит върху бебе? По личните думи на Уотсън:
…
И по този начин, израства ли Албърт с тежка уплаха от четина и бради? Това не ни е известно, нито пък самоличността на детето. Но откривателите съумяват да намерят имената на две деца, които биха могли да бъдат Албърт, въз основа на дребното информация, която има – Дъглас Мерит и Уилям Барджър. И за двете деца доказателствата са доста мощни, защото и двете са родени в границите на един ден в една и съща болница, откъдето е определен и Албърт, и двете са имали майки, които са били кърмачки, от които е имало единствено четири, работещи в болничното заведение, във всеки един миг.
След изчерпателно 7-годишно изследване, ръководено от Хол П. Бек, неговия сътрудник Шарман Левинсън и един родственик на Мерит на име Гари Айрънс, стопираме се на Дъглас. За страдание историята на Мерит не е изключително щастлива и в случай че той в действителност е Албърт, тя хвърля върху към този момент спорния опит още по-тъмна сянка. Според изследванията на Бек, Мерит е бил наследник на кърмачка на име Арвила Мерит. Контрастно на описанието на Уотсън за Албърт като един от „ най-добре развитите деца, довеждани в миналото в болничното заведение “, Мерит е доста болнаво бебе и страда от хидроцефалия (течност в мозъка) – положение, което в последна сметка лишава живота му на 6-годишна възраст. Ако това е правилно, би означавало, че Уотсън съзнателно е излъгал в своите документи и по-важното – прекарва доста време, измъчвайки смъртно болно бебе.
Въпреки че проучването на Бек е задълбочено и изчерпателно, не е изрично. В резултат на това някои откриватели считат, че дребният Албърт в действителност е другото бебе – Уилям Барджър. За разлика от Мерит, Барджър е разказан като образец за крепко дете, което към този момент подхожда на описанието на Уотсън. Медицинските данни на Барджър също демонстрират, че той е бил в здравословно тегло за бебе, до момента в който Мерит е слабоват, което въобще не си подхожда с изображенията (и видеото) на Албърт, които демонстрират пухкаво и крепко бебе. Накрая беше намерено, че междинното име на Барджър в действителност е Албърт и той го употребява даже като огромен, което пък много безапелационно обяснило за какво Уотсън го назовава „ Албърт Б “.
Барджър е имал доста по-щастлив живот от Мерит – доживява до сериозната възраст от 87 години и съгласно другари и семейство му той е бил благ човек, който е живял пълностоен живот, въпреки че споделя, че има омерзение към кучета – нещо, с които фамилията му с наслада го нервира (според племенницата му).
