Екипът на Дневник ви честити Рождество. Първият ден на Коледа

Екипът на " Дневник " ви честити Рождество. Първият ден на Коледа започваме с диалога с отец Стефан. Светли празнични дни.

Храмът " Свети Мина " е прикрит в дребните улички на квартал " Модерно предградие ". Рано сутринта в понеделник, две седмици преди Коледните празници, отец Сергей ни посреща. Той е в този храм от 10 години. Но това не е единственото място, в което може да бъде открит.

Малко по-късно същия ден отец Сергей ще се насочи към Софийския централен затвор. Там той върви от близо девет години. Среща се със пандизчии, беседва с тях, води курсове.

Как решихте да станете духовник?

- Човек си търси призванието, до момента в който го откри. Моите родители желаеха да изучавам право, само че видях, че не е за мен. Завърших археология в Софийския университет, само че осъзнах, че не това е напълно призванието ми. След това записах китаистика. Но и това не беше за мен. Може би щях и в Консерваторията да вляза, само че по този начин се завъртяха събитията, че се насочих към богословието.

Може ли да кажете, че това е призванието ви, или още търсите?

- Чувствам, че съм го намерил.

Каква е разликата сред храма тук и този в пандиза?

- Хората са си едни и същи. Няма изключително огромна разлика. Това са предразсъдъци на тези, които са извън, че тези, които са вътре са кой знае какъв брой по-различни от тях. Това не е правилно. И на открито има хора, които бъркат. Даже някой път доста повече от тези, които са вътре. Всеки човек е друг свят, не могат да се сложат всички под един знаменател - това, което ние доста постоянно вършим. Особено когато става въпрос за групи хора. Ние, които сме извън, и тези, които са вътре... Като някакви агитки на футболни тимове. А изобщо не е по този начин. Всеки човек е персона, или най-малко би трябвало да стане. В Евангелието Христос споделя, че всяка душа за него е по-ценна, в сравнение с целият свят. Може би по този начин би трябвало и ние да гледаме. В пандиза за какво хората се обръщат към вас - в опит да осъзнаят това, което са създали, или в опит да намерят разтуха от изолацията и неналичието на независимост?

- Има хора, които не са били религиозни, само че там са се замислили и стартират да осмислят някои неща. И ние самите, които сме извън, сме такива. В доста от случаите, когато стане мъчно, се сещаме да се обърнем към Бог. По-рядко се сещаме да му благодарим за нещата, които ни е дал. Но който е там, в пандиза, доста повече усеща, когато загуби, какво е изгубил.

В пандиза загубата се усеща доста по-силно, в сравнение с на открито. Има хора, които губят освен пари, само че и фамилиите си. Особено, в случай че човек остане там по-дълго, малко повече от две-три години почва да губи. Дома си, жена си, децата си.

Как вярата и наказването съществуват дружно в едно затворено пространство?

- Самата дума наказване е с подобен корен, който значи " да учиш някого ". Обучението и в предишното е включвало наказване. Да накажеш до известна степен е обвързвано с това да обучиш. Може би самичък Бог употребява такива средства. Защото от време на време позволява да изпаднем в тежки условия, с цел да ни накара, като ги преодолеем, да се възкачим на по-високо равнище. Преодолявайки компликациите, да преминем в нещо по-добро. Сам Адам е бил изпъден от Рая, това не е ли наказване? Но по този начин човек осмисля какво губи. А като го осъзнаеш, гледаш да не го губиш. Вярата тъкмо по тази причина се и появява. Защото си изгубил.

Ако излезем за малко от пандиза и погледнем тук, където сме ние, коства ли ви се, че безверието се е нараснало. Не единствено религиозно, само че и като настройка към всичко?

- До огромна степен и медиите имат виновност за това. Особено медии, които показват нещата, тъй че се вижда единствено отрицателната страна. Това убива погледа към положителното и вярата. Хората стартират да усещат изтощение и безизходност. Така се получава, че живеем във неприятелски свят, в който като че ли Бог ни е изоставил. Вероятно по тази причина и доста хора бягат от страната.

Това безбожничество се отразява на опцията да се обединим, да се усещаме част от общественост. Как може човек да се оправи с това?

- Може би би трябвало да се гледа освен полупразната бутилка, само че и полупълната. Да виждаме и положителната част от действителността. Ако сравня пандиза с едно сходно състояние - имам единствено един тв приемник, от който да осъждам какво се случва. И там ми показват единствено отрицателни неща, аз ще реша, че действителността е това. Около нас има доста други неща, които се случват. И може да си отворим и очите, и ушите и да ги виждаме, да ги усетим.

Да гледаме по-позитивно и да сме по-позитивни. Ако няколко индивида са по този начин настроени, стартира да се предава и на другите. Един от огромните светци на православието, свети Серафим Саровски споделя: " Придобий кротичък дух и ще се спасят към теб хиляди ". Може би това е рецептата.

Т.е. положителният образец?

- Примерът приказва повече от думите. Съвсем дребна част от информацията, която предаваме на другите, е в думите. Всичко останало е в държанието ни. Какъв е страхът в пандиза?

- Ако погледнем от духовна позиция, има боязън, който е бесовски. Той е под паника. Тогава се объркваме и вършим доста неточности. Има и божи боязън, който е нещо друго и в който има мир.

Как?

- Тогава човек усеща, че стои пред Бога и че Бог е с него. И че някой му оказва помощ. В божия боязън има очакване. Докато, когато човек изпитва бесовски боязън,той се усеща зарязан и безпомощен.

Божият боязън постоянно оказва помощ. Началото на премъдростта е страхът Господен. И тъкмо по тази причина е значима вярата. Защото като остане човек без религия, изпада в бесовски боязън

Има ли отвън пандиза доста бесовски боязън?

- Има, за жалост. Където няма религия, този боязън постоянно участва. И там към този момент човек или му се постанова да се бори против това, което го плаши, или му се постанова да бяга. Което вършат прекалено много хора, изключително в нашата страна. Бягат от самата страна. Или просто се сковават. Има и хора, които бягат от себе си - в малкия екран, в интернет, в опиати, алкохол... Бягат от чувството за страха.

Осен вярата, нещо друго оказва помощ ли против този боязън?

- Когато има религия, няма боязън. И тогава човек е свободен от всичко това.


© Анелия Николова

Преди да приключи богословие, отец Сергей е приключил археология и китаистика.
За вас какво е свободата?

- На първо място, свободата да бъдеш себе си. Но това се реализира, когато човек има верни общения с Бога. Това е концепцията на християнството - че ние би трябвало да възрастнем и да станем от човеци - персони. Можем да станем такива, когато поддържаме връзка с Бога. Той постоянно е еднакъв.

При общуването с другите хора ни се постанова да се съобразяваме и прекомерно постоянно ставаме лицемерни и човекоугодни. В фамилията съм един, когато поддържам връзка с хората съм различен, с приятелите съм трети и какъв съм - не е доста ясно. А когато поддържам връзка с Бога, постоянно съм еднакъв, където и да съм. И тогава мога да стана персона.

Мисълта за Бога е основа на духовния живот. Доколкото я имаме в себе си, не можем да бъркаме. Не е допустимо по едно и също време човек да мисли за Бога и да се гневи, или да прави грях. Това е изкоренител на злото в нас. Цялото изкуство на лукавия цели да ни откъсне от тази мисъл, да забравим Бога и тогава към този момент не сме вярващи и бъркаме. И тогава изпадаме в този боязън, който е основата на всичкото зло и на несвободата.

В пандиза има ли свободни хора?

- Човек даже и да е там, по дух може да е свободен. В пандиза има хора, които са с доживотна присъда, само че които се усещат свободни. Дори споделят, че в случай че бяха на открито, нямаше да познаят Бога. Навън има прекалено много неща, които ни разсейват и потъваме в грижи и суетност, които в множеството случаи се оказват безсмислени. А вътре човек осъзнава.

По-трудно ли се доближава до прошката в пандиза?

- И на открито, и вътре е мъчно да елементарни човек, точно тъй като се опасява. Свети Йоан Богослов споделя, че в съвършената обич няма боязън. Ние прощаваме, когато има обич в нас. И по тази причина няма никакви ограничавания. Човек може да обича на всички места.

А може ли да се научи да обича?

- Донякъде има блян в нас за това нещо. Свети деятел Павел е изброил какво съставлява любовта. Ние доста постоянно споделяме обич, а не се замисляме какво се крие в тази дума. Под обич разбираме доста неща: и влюбването, и фамилната обич, и другарската обич. Тези трите човек не може да ги научи. Това са страсти, които сами идват, неумишлено.

А съвършената обич е тази, при която човек по-скоро посредством волята си подчинява страстите си и обича и този, който не харесва. Това е безкористната обич. Това осмисля живота ни, когато го няма, остава едно самолюбие. Страстите и греховете произлизат от себелюбието. Което евентуално е някаква форма на самосъжаление.

Разбирането към другия вътре и вън по друг метод ли вирее?

- Вътре на човек му се постанова да е доста безсънен. Докато на открито съм виждал хора, които беседват между тях, обаче единият е ангажиран с делата си и не чува какво му се приказва. Не възприема. Вътре ти се постанова да чуваш какво ти се приказва. От това зависят взаимоотношенията ти с останалите. А слушането заема доста по-голяма част от общуването, в сравнение с говоренето. Но това го забравяме, за жалост. Не се учим на това нещо. Няма я тази просвета в нас, изгубила се е. Затворили сме се в нашия свят и сме основали дребен затвор в себе си.

Вие изпитвал ли сте боязън?

- Не е обикновено човек да не изпитва. Не е въпрос дали изпитва, а дали съумява да го надмогне. Само Бог позволява страха. Това е прелъщение и тестване. Дори великите сподвижници на вярата са изпадали в тежки положения, това е единствено някакво средство, което Бог позволява, с цел да може човек да пораства. От клас в клас както прекосяваме, минаваме и през изпит. Може би и пандизът е някакъв изпит.

Каква е вашата вяра?

- Да се спасят колкото се може повече хора. Това виждам като предопределение, доколкото ми стигат силите с Божията помощ. Надявам се, колкото може повече хора да се привлекат към църквата. Но и да се възцърковят, да схванат смисъла. На огромните празници има доста хора, които влизат в храма, само че прекалено много влизат единствено тогава. А през другото време остават надалеч от същинската религия и от разбирането защо става въпрос.

Храмът не е единствено мястото, където да се възпламени свещ за здраве. Нещо доста по-голямо е църквата, по-дълбоко. Това е място, където човек лекува душата си, възвръща праведните си връзки с бога, намира разтуха и наслада. И то такава, която няма къде да откри другаде.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Годината (676)