Едва ли сте чували за Салот Сар, той остава известен

Едва ли сте чували за Салот Сар, той остава прочут с същинското си име – Пол Пот. Камбоджанският бунтовник е може би най-голямото зло, което човек е можел да открие в Камбоджа. Името Пол Пот идва от концепцията за по този начин наречения „ Политически капацитет “. По време на неговото ръководство, всеки един човек, който има обучение и приказва непознат език. Понякога даже човек с очила се счита за рисков, тъй като явно е чел повече. Страхът на Пол Пот, че някой няма да повярва на лъжите и на обещанията за гражданска война ще способства до осъществяването на един от най-зловещите геноциди в Азия. Когато Пол Пот се захваща с политическото пречистване на страната си, той може да гребе с цялостни шепи от всички останали свои сътрудници в новата идеология.

В България режимът стартира да работи съвсем незабавно и интелигенцията на страната е превърната в един от най-големите врагове. Според очевидци на село Белене, тогава с едвам 7500 души популация, когато идват военните, те са на мнение, че нищо положително не ги чака. На 27 април 1949 година е обещано нареждането за основаването на по този начин наречените Трудово-възпитателни общежития. По-късно остават известни като трудови лагери, а малко по-късно бързо ще се извисят до лагери на гибелта. През 1944 година се счита, че всички, които се класифицират за врагове на народа – най-често хора с високо обучение и съществуването на земя за обработка, могат да получат еднопосочен билет за един от многото лагери.

Известни са Ловеч и Белене, само че постоянно има и други по-малки, само че също толкоз дейни при взор на броя смъртни случаи. Всички са изпратени в тези лагери без съд и присъда, отказано е да бъдат обсъждани като естествени човешки същества, най-вероятно тъй като тяхната логичност може да победи. Всеки селяндур, който откаже да даде земята си за обработка в по този начин наречените Трудово-кооперативно земеделско стопанство организации се трансформира в новия изверг. Първоначално лагерът би трябвало да задържа пандизчии в границите на 6 месеца до една година, само че през 1951 година се дава ново разпореждане и се чака пандизчиите да стоят там сред 1 и 7 години, като времето не е от голяма важност, убийствата са нещо изцяло обикновено. На 1 май 1949 година шеф на Белене е лейтенант-полковник Тодор Миленков.

Той би трябвало да го построи и в границите на две седмици открива 20 пазача и още 100 служителя на реда, които наема от близкото село. Само след още няколко седмици идват и пандизчиите, които би трябвало да се възпитават. Броят им бързо доближава цифрата от 3000 души. Те стартират да копаят дренажи, развиват земеделие на дребния остров. В пика на първата фаза на лагера ще стане ясно, че изпратените хора са 9933 мъже и дами. Веднъж откакто Белене към този момент не може да оперира като лагер, партията решава  да го затвори и промени в затвор – това се случва през 1953 година За гостите няма никакво значение, всичко продължава да бъде едно и също. След Унгарската гражданска война, лагерът стартира да работи и като лагер и като затвор и по този начин до 1959 година Официално Белене продължава да съществува до 1989 година и макар многочислените опити да се изследва естеството и повода за осъществените политически убийства, тишината продължава да е ясна.

Документите са заличени, хората се погребват без имена, а постоянно просто са хвърляни в Дунав или предоставяни като едно от най-сладките менюта на прасетата. Никой не получава някакво правораздаване и Белене живее през днешния ден само в историите на неговите гости, които постепенно и несъмнено стартират да губят борбата с времето. Точно както те в миналото са били наказани без съд и присъда, по този начин и самите надзиратели не престават да живеят умерено с мним съд и без никаква присъда. Просто сменят имената и не престават напред, като че ли нищо не е съществувало. Един от най-големите парадокси е, че Белене се трансформира в гробница за лагерниците от Ловеч. Понеже колата идва денем от Ловеч и цялото село може да я види, всеки към този момент знае какво тъкмо се случва на дребния остров.

Повечето надзиратели идват непосредствено от селото и скоро стартират да описват какво погребват. Що се отнася до оживелите, те постоянно декларират, че даже Данте не може да измисли този пъкъл, който в миналото е властвал в Белене и Ловеч. А архитекти на това деяние са хора като Николай Газдов и Цветко Горанов, техните имена участват в делото по-късно, само че както човек може да се досети, същите нямат никакви, безусловно никакви мемоари за осъществените си дейности. Едно от правилните кучета в лагера е Шабан (Стоян) Калеев Даков – ром, който демонстрира жестока експанзия към лагерниците. Същият употребява цялостен боеприпас от тъпи уреди, с които да убива хора. Според някои от оживелите в Ловеч, Шахо не е имал потребност да повтаря нападенията си, бил задоволителен единствено един удар.

Негово обичано занятие е да влиза в бараките вечер и да души хора, до момента в който спят, това деяние в никакъв случай не е било назидавано, а и никой не си спомня в миналото Шахо, както го назовават, да отиде на съд. Неговата орис остава незнайна и до този ден. В Ловеч никой не излизал вечер даже до тоалетна, тъй като Шахо обичал да убива безпризорни пандизчии. Във всяка една колиба ще бъде открита кофа, както и по един безсънен, който би трябвало да обезврежда ромът, в случай че се опита да извърши своята закана за убийства. Липсата наизуст при всички надзиратели е огромна, само че е куриозно, че всички пръсти демонстрират точно тези лица като съществени участници за издевателствата. Повечето лагерници споделят, че постоянно Газдов е водил фамилията си с файтон, с цел да покаже къде работи, до момента в който неговото семейство се възхищавало на огромната отговорност.

Друга забавна детайлност е, че самият Мирчо Спасов е пристигал в лагера, с цел да показва кои тъкмо врагове на народа би трябвало да бъдат отстранени. Поне това е записано в показанията на Цвятко Горанов – един от началниците в лагера в Ловеч. В нито един от смъртните актове не е написана същинската причина за гибел – множеството умират от сърдечна непълнота, отмалялост и други, само че не и от побой и тежки рани. Самият Мирчо Спасов по-късно ще разпореди погребенията да се вършат скрито, в друго време и на разнообразни места. Какъв е животът на един лагерник в Ловеч и Белене? Работният ден стартира сред 4 часа и 5 часа заран, без значение какво е времето. Всички са изпратени на кариерите и стартират да блъскат камъни. Медицинската помощ се свежда до уриниране по гърбовете на потърпевшите, с цел да няма най-малко зараза.

Храната е фасул, зеле и спанак, като не е наложително да се употребява – никой няма да се тормози от гладна стачка. По устни ангажименти на Мирчо Спасов, в лагера би трябвало да се работи от изгрев до залез. По думите на началниците на лагера, при тях се карат някои от най-криминално проявените нарушители. За страдание обаче излиза наяве, че множеството са частни търговци, политически нарушители и други, следвайки тъкмо пътя на Пол Пот. Защо е било належащо това, никой не може да каже. Мнозина считат, че Газдов, Горанов и останалите са правили услуга на партията – най-малко това били убежденията им. Мирчо Спасов е осъден да отиде на друга работа, най-малко това е нареждането на Тодор Живков. Останалите са осъдени с неодобрение, като някои минават в пенсия. Един необикновен случай е и наличието на Юлияна Павлова Ръжгева.

Тя е родена в Белене и след основаването на лагера е наета да работи точно там. Тя дава отговор за дамите, като съгласно нейни показания е разполага с нежна пръчка за дисциплиниране на лагернички. Според показания на оживели, Юлияна е родена палач и постоянно нежната пръчка се озовавала съвсем на всички места върху тялото на поверените и дами. Отново освен не си спомня, само че и отхвърля всичко, което в миналото се е случвало в Белене. Често около изпратените лагерници се откриват студенти и младежи, които са имали опция да беседват с чужденци в морските ни курорти. Лозан Лозанов си спомня, че е докаран в лагера в Ловеч, откакто пътувал от София до Ямбол без причина. Друг е изпратен в лагер, тъй като изискал да отиде на веселба, само че в следствие излиза наяве, че татко му е отказал да даде своята земя за Трудово-кооперативно земеделско стопанство. В рамките на няколко месеца през 1961 година са издадени към 150 смъртни акта, а по-късно стопират да се пишат такива. Никой не знае какво тъкмо се случва с въпросните, никой не знае къде са заровени и генерално телата на умрелите в никакъв случай не се връщат назад на роднините.

Едва през 1992 година ще открием, че всички забъркани в лагерите ще намерят метод да се оправдаят, а и самото дело ще продължи напред. Самият Мирчо Спасов ще съобщи в съда, че просто е копирал делата на „ руските приятели “ и техния опит. През 1959 година Мирчо Спасов се счита и за най-младия заместител на вътрешните работи и тъкмо той би трябвало да основава лагерите край Ловеч и Белене. Очевидно е, че се е престарал. Мирчо Спасов умира по време на делото на 82-годишна възраст. Цветко Горанов също умира вкъщи си, до момента в който е под домакински арест. Юлия Ръжена и Николай Газдов прекарват по три години в арест – присъдата е тъкмо колкото е съществувал и лагерът. Юлияна Ръжева е упрекната за убийството на две лагернички, въпреки и мнозина да си спомнят, че броят е доста по-висок. Четете вярно, две убийства се равняват на три години затвор.

Никой не се извинява за осъществените закононарушения и до през днешния ден. Впрочем Николай Газдов живее до 89-годишна възраст в родния си град Левски. Именно там сменя семейството си и рядко приказва за осъществените закононарушения. Не е притесняван, а и всички го познават. Юлия Ръжена умира при съмнителни условия, до момента в който нейната щерка в никакъв случай не има вяра на легендите, които се описват за лагерите в Ловеч и Белене. Родната ѝ майка не можела да излъже. Поне в това се има вяра. Белене се отваря един път в годината за гости, а в другото време би трябвало да бъде обхванат от природата и в никакъв случай повече да не се разкрива. Съдбата на Ловеч не е по-различна. Времето заличава всичко, това е единственото несъмнено. Според разнообразни източници, броят на пандизчиите надвишава 180 хиляди души, като за доста от тях се губят следите.

Снимки: Wikipedia