Как семейството, което цял живот ходи на четири крака, озадачава учените години наред
Едно семейство в Турция върви по метод, който се отличава от съвсем всички хора на Земята – някои от членовете на семейството Улас се придвижват напълно на четири крайници. Т.е. употребяват и дланите на ръцете си в така наречен „ мечешко пълзене “. От общо 19-те деца, родени в фамилията, 5 от тях се придържат към него през целия си живот – освен това от най-ранна възраст. Но за какво? Отговорът провокира изострен спор измежду учените във връзка с етиката и генетиката, както и във връзка с методите, по които би трябвало да се подходи към подпомагането на хора с пожизнени болести.
Семейство Улас живее в селските региони на Южна Турция. И 19-те деца живеят с родителите си, като 7 от тях са с интелектуални усложнения, а останалите са без увреждания. Предмет на интензивни проучвания са пет деца от фамилията, които, наред с когнитивните си увреждания, демонстрират извънреден дисбаланс, който затруднява поддържането им в изправено състояние по време на вървене. Вследствие на това и петте се придвижват на ръце и крайници, защото са усвоили този метод на напредване след години, в които в никакъв случай не са стояли изправени.
След наблюдения, осъществени от Юнер Тан от Медицинския университет " Чукурова " в Адана, Турция, се стига до заключението, че методът, по който някои членове на семейство Улас се движат, доста прилича метода, по който античният Хомо сапиенс би ходил, преди еволюцията да го накара да стане двуног. Нещо повече – прокарва се и спорното изказване, че всичко това е резултат от " противоположна еволюция ", а положението им е наречено синдром на Юнер Тан.
Документален филм на Би Би Си обаче, изработен по тематиката, взема решение да походи по един много по-биологичен (и състрадателен) метод. Подтикнати от непубликувана публикация на Юнер Тан, в която той изяснява своите наблюдения и хрумвания, английските учени Никълъс Хъмфри и Джон Скойлс се причисляват към Тан и дружно с кино екип посещават семейство Улас, където документират всяка стъпка от пътуването си. Филмът демонстрира, че четирите сестри - Сафие, Хакер, Сенем и Емине - и техният брат Хюсеин водят характерен всъщност живот, подкрепят от странната им походка, а бащата Резит изяснява, че не желае да бъде сравняван с " маймуни " по метода, по който допускат истинските хрумвания на Тан.
В дома на Улас са инсталирани успоредки, които оказват помощ на засегнатите членове на фамилията да вършат физически извършения, а в края на краищата документалният филм демонстрира по какъв начин Хюсеин върви изправен по пътека.
Макар че към двамата учени се причислява и Тан и те стават очевидци на същите гледки, на които и той по-рано, заключението им е напълно друго. Британците, както и наложеният професор Роджър Кейнс, декларират, че походката е разследване от две редки положения, които се демонстрират по едно и също време - едното биологично, а другото - на развиването.
Докато израстват, всички 19 бебета на семейство Улас се придвижват посредством гореспоменатия мечешки пълзеж – т.е. не пълзят по типичния за множеството деца метод. Веднъж щом надрастват тази фаза, при някои от тях стартира да се демонстрира вродено положение, което им предизвиква компликации с равновесието - вродена церебеларна атаксия, която е рецесивно наследствено заболяване, излъчено в фамилията. Резултатът е, че децата израстват като възрастни, до момента в който усъвършенстват тази походка, която съгласно британските учени е изцяло друга от гените, участващи в еволюцията. Освен това настояват, че диагнозата на Тан е " надълбоко оскърбителна за това семейство ".
Оттогава насам са открити забележителен брой рецесивни разновидности, които могат да доведат до синдрома. Множество учени приканват той да бъде прекласифициран в разнообразни, по-специфични положения, което ще разреши по-точното разказване на признаците. Това обаче се затруднява от обстоятелството, че доста от разновидностите се намират в еднакъв ген, наименуван VLDLR, само че водят до изцяло разнообразни фенотипове. Освен това в болестта са забъркани още четири гена, което прави извънредно мъчно установяването на главния механизъм на болестта.
Източник: IFLScience
