Едни от нас се пръснаха в името на тая икона

„ Едни от нас се пръснаха в името на тая икона от учебното заведение да сеят познание и светлина из тъмните дебри на родината… други хвърлиха тиня върху тая икона, а какъв брой срещам, обвесили я на шия, да простират ръце по кръстопътищата на света, какъв брой пък се лутат без религия, без икона в живота, като жерави в мъгла?… ”

(„ Св. Кирил и Методий ”, икона от Станислав Доспевски, 1857, Институт за литература при БАН)

Всички мои връстници от наше село ни бяха сбрали в учебното заведение. Стегнати, пременени, със снети в благоговение калпаци, ний бяхме подредени пред остарялата учебна икона. Едни от долния край, други от горния; едни богати - други сиромаси; всички за пръв път се запознавахме в учебното заведение. Дядо поп светяваше вода, двама учители му помагаха в близост, а ний с боязън в душа бяхме вдигнали светли погледи към строго монашеските облици на светите отци - Кирил и Методий, над които бе сгънат венец от сочни цветя. Някаква грубост като че ли да вееше още тогава от тази дървена икона, която неясно повдигаше религия, вяра и страх в младите ни сърца. Ний я гледахме, ний невнятно се молехме на тия старешки лица, като едничко очакване пред неуловимото бъдеще. Свещеникът свърши водосвета, подвигна китка и няколко сребристи капки оросиха иконата. Цветица трепнаха по нея, капките, обагрени от набожните вощеници, заблестяха и някаква вълшебност като да одухотвори лицата на нашите просветители… Дядо поп се обърна към нас, поръси ни и ни благослови. Тогава един от учителите поде и ний в един глас сляхме нашата молитва:

Милий боже, помогни ми
да науча да чета,
с разум и разсъдък надари ме,
да не мога да бъркам.
Дай на мама, дай на татя
здраве, мощ и живот,
мир, обич на всички братя
и положително на цялостен народ!

Ний пеехме със замолени очи към иконата и като че ли в песента да сляхме душите и сърцата си. Ний се към този момент сближихме, преди да си кажем дума, ний се обикнахме към този момент като братя.

Ний бяхме приятели.

И почнахме всички заедно: а, б… Всяка заран сбрани подемахме упорно нашето четене и без да се обръщаме обратно, вървяхме все по-нататък и по-нататък - пред нашите очи се разкриваше все по-нов, все по-таинствен мир… Ний учехме нашата родна тирада, тълкувахме книгата на предходната слава; повдигахме очи към небото, взирахме се в сърцевината на земята; мисълта ни летеше през океани, страни и балкани и всички със затаено неспокойствие простирахме ръце към бъдещето.
А иконата стоеше над нас.

Вдигаше ли се в източни долини слънцето, ний с молитва на уста се изправяхме пред към този момент поолющената, овехтяла икона, засядаше ли изтощен денят, ний скръстяхме отново ръце, отдъхвахме пред нея.

Кога през зимните мъгливи утрини фъртуната ни подвееше някой откъснат тон от призовния звън на учебния звънец, ний тичахме с все мощ да застанем пред иконата и да се заловим на работа в топлата учебна стая, сред стените на която като да се още повече сближавахме и заедно в най-сладки мечти се унасяхме…

Благословени училищен мечти пред иконата!…

Като пъргав младенец в майчина вътрешност затрептяваше потайно в недрата на земята животворна пролет. И сочни цветове застлаха с гиздав килим селските морави; като огледани невести се обкичваха дървесата с бисерни цветове, завръщаха се лястовички и щъркели по ланшни гнезда. - Ний отново пред иконата пеехме хвалебния химн на възкръсналата, дружно с Христово възкресение, природа:

Христосъ воскресе изъ мертвихъ,
Смертію смерть поправъ
И свещимъ во гробехъ
Жнотъ даровавъ.

Па през тези пролетни дни някак загрижено захващахме да прекатурваме към този момент поопърпаните листи на учебниците си. Преповтаряхме забравени уроци. - Наближаваше изпит.
Ще наберем цветя, ще окичим иконата и рано в неделя след църковен отпус с разтупкани от неспокойствие сърца пред изпита, който са гости всички родственици и първенци - заставахме отново пред светия облик. И цялото учебно заведение еква от гръмката ария на молитвата:

Благословен си Христе Боже нашъ…

Ний към този момент възмъжавахме. По нашите юношески лица трептяха първите пробуди на смътни стремежи, нашите бистри погледи замъгляваха първите замисли и кроежи. В учебното заведение се бе сбрало цялото село. А учителят, кой знае за какво, загрижено ходеше сред нас безмълвен. Ний неспокойно изгледвахме ту учебното заведение, ту отново окичената с венец от пролетни цветя икона. Лицата на нашите първоучители бяха отново спокойни и като че ли с тази си могъщност желаеха да ни напътят в живота, както майка, която добре наредила сина си, умерено го изпраща да търси щастието си…

По-малките възпитаници запяха:
… Сега ще да забележим, чада,
кой просвета любил,
кой поиграл в празник, чада,
времето си губил…

И с религия, с младежка мощ ний се разпиляхме в живота…
Ала… към този момент не можахме отново всички да си намерим една икона. Едни от нас се пръснаха в името на тая икона от учебното заведение да сеят познание и светлина из тъмните дебри на родината, само че измъчени, сломени към този момент, като да изтриват от сърца светостта на тези облици. Други хвърлиха тиня върху тая икона, а какъв брой срещам, обвесили я на шия, да простират ръце по кръстопътищата на света, какъв брой пък се лутат без религия, без икона в живота, като жерави в мъгла?…

Само остарялата икона стои и до момента в учебното заведение. Понякога мина ли край тази свята ограда, аз виждам, със заруменени лица, вдигнати към нея русокоси главички и като дребни лястовички из гняздо по какъв начин нетърпеливо подемат незакрепнали крила навън…

1901 г.

Изображение: „ Св. Кирил и Методий ”, икона от Станислав Доспевски, 1857, Институт за литература при Българска академия на науките
Снимка: bglitarchives.org