Една умна приказка за разноликите характери и хитрини сбрани от

Една интелигентна приказка за разноликите характери и хитрини сбрани от неволята, и страха, който трансформира страшника в жертва на личната му нелепост.

(Пейзажи от Николай Райнов и портрет на художника)

Едно време на магарето дотегнало да работи, та побягнало от господаря си и тръгнало да търси някъде място, дето може да се живее без работа. Както си вървяло, срещнал го един овен, спрял го и го запитал накъде е тръгнало.

– Остави се, приятелю! – рекло магарето. – Не се търпи към този момент моето тегло. От моята тъга по-голяма няма на никое място. Сватба ли се застяга, мене викат да нося вода, на пиршество ли се сберат, магарето ще носи дърва; тръгнат ли на беритба, на моя тил ще натоварят торбите, бъклите и дрехите; на пазар ли отиват, отново моята гърбина тегли. Тегло – и все тегло. Работя от тъмни зори до късна вечер и отново – ненахранено, гладно; дават ми я един наръч плява, я огризките от конете, я малко сухи лозини. Какво ли си викат: „ Нека гризе там, да се залъгва! Па в случай че му не стига – да пука, да мре! “ А на следващия ден рано отново на работа; отново носи вода, отново карай дърва, отново мъкни товара на гърба си! А пък що пердах съм яло – да не приказваме! И на всичко от горната страна, като умра, отново ще хапвам пердах: ще създадат от кожата ми барабан – довека ще ме бият. Не се търпи това тегло, не се понасят тия страдания. Ще тичам нанякъде, ще следа място, където да преживея надалеч от хора: и аз да си поотдъхна, па и те да схванат, че не могат без мене.

– Тъй ли? – рекъл овенът. – И аз тегля такова тегло. И аз ще побягна. Знаеш ли, приятелю, моята тъга? Стане ли някъде женитба: „ Хайде да заколим овена! “ Угощение ли се тъкми: „ Дайте да заколим овена! “ Великден ли пристигна – пак: „ Да заколим овена! “ Пристигнат ли посетители – били свои, били непознати, били другари или врагове: „ Я дайте да заколим овена! “ Дотука ми е пристигнало, приятелю, от тия страдания! И аз ще тичам с тебе. И аз желая някъде да отида – да си паса зелена тревица, да си пия студена водица, да се не мярка нож пред мене.

Сдружили се магарето и овенът, походили, що походили, па срещнали лисицата.

– Добра среща, другари – рекла им лисицата. – Накъде сте се запътили? Пръв път ви виждам дружно.

Те й разказали теглата си; разправили й от какво бягат и накъде са тръгнали.

– Ох! – почнала да се оплаква и тя. – Ами знаете ли пък моето? Изгуби се някому кокошка: „ Дръжте лисицата! “ Пиле или петел откраднал някой комшия: „ Грабнала ги е лисицата. “ Някъде се готви женитба, изведнъж: „ Хайде да убием лисица – да създадем кожух на невястата и зетя! “ За Коледа – лисичи кожух, за Великден – пак лисичи кожух. Попадията носи облекла с лисича подплата, кметицата – и тя. А на клетата лисица никой нищо не дава. Що има тояга – все по моя тил. Тежко, другари, тежко! Не е към този момент за търпене. И аз ще дойда с вас, та в случай че ще, и накрай света.

Сдружила се и лисицата с тях; станали трима другари. Вървели и си приказвали. На едно място ги срещнало едно петле.

– Накъде, другари, в случай че е здраве? – запитало ги то.

И на петлето разказали от какво бягат и накъде отиват.

– Питате ли ме? – рекло петлето. – Та и аз от това тичам. Цял ден се лутам по двора да диря нещо да хапна; триста зърна пясък обърна – три зърна просо намеря. А пък пристигна ли зетят на посетители: „ Хайде заколете петлето! “ И на Коледа, и на Великден, и на света неделя – все петле се коли.

Ама подраснало ли е, или не, никой не пита: току го турят на трапезата. Не се търпи това тегло. И аз съм побягнало от знамение: следа място да се скрия, та никой да ме не види.

И петлето се сдружило с тях; четирима приятели станали. Вървели, що вървели, на едно място намерили вълча кожа. Спрели се да се питат един различен да я вземат ли, или да я оставят. Едни казвали: „ Да я вземем, може да ни потрябва “, а други викали: „ Защо ни е? Па и тежка е: няма кой да я носи. “ Тогава магарето рекло:

– Я да я вземем! От доста парцел къща се не събаря: вие мене слушайте! А що се касае за носене, аз ще я нося: хвърлете ми я на гърба. Тоя тил е свикнал; толкоз товар е носил, та една кожа ли няма да понесе?

Животните взели кожата, метнали я на гърба на магарето и си тръгнали. Вървели, вървели, замръкнали при една воденица, която не работела: Не им се вървяло към този момент по тъмното, та решили да пренощуват във воденицата. Това добре, само че нали ги било боязън да влязат вътре? Почнали да се питат кой да влезе пръв – да види има ли някой.

– Ти влез! – рекло магарето на овена.

– Не, влез ти, че ти са мощни копитата.

– Не мога, не мога – думало магарето. – По-добре ще е да влезе лисицата.

– И моя работа не е – казала тя. – Да влезе петлето, че в случай че види нещо ужасно, ще изхвръкне и ще ни каже.

– Не мога – рекло петлето. – По-добре влез ти, че си най-хитра от нас и ти са най-силни очите.

На лисицата станало драго, че я считат за най-хитра и силноока, та се престрашила и влезнала. Като се вмъкнала във воденицата, що да види? Там имало разпален огън и на него се варяла вечеря, а пък нямало жива душа вътре. Излязла, та споделила на другарите си:

– В тая воденица – рекла – живее някой. Огън видях разпален, вечеря се готвеше, само че никого нямаше. Вътре живеят или хора, или лакоми зверове, тъй като котелът, в който се вари вечерята, е огромен. Тия, които живеят там, несъмнено са излезли по лов или по работа. Какво ще кажете; да влезем ли?

– Да влезем – рекъл овенът. – Аз съм доста изтощен. Толкова път в никакъв случай не съм вървял. Спи ми се.

– Я да преспим някъде извън! – казало петлето, на което се не желало да остане във воденицата дружно с лисицата.

Магарето не знаело какво да рече. Да влязат във воденицата, било рисково: тия, които живеят там, може да се върнат и да ги убият или да ги разкъсат; да останат извън – тъмно било и нямало къде да се нощува. Подвоумили се, па току влезнали във воденицата. На лисицата хрумнала една ловкост.

– Хайде – рекла тя – да напълним вълчата кожа със плява и да я обесим на вратата.

Сетне затворили вратата и насядали към огъня да се огреят. В тая воденица живеели мечки и вълци. Те били в действителност тръгнали по лов. Към среднощ се върнали, като водели и челядта си – мечета и вълчета. Те си влезнали във воденицата като в своя къща и се учудили, като видели там насядали животните. Гостите се изплашили не на смешка, когато влезнали домакините.

– Добре пристигнали, другари – рекли им мечките и вълците.

– Добре сме ви намерили – отвърнали гостите с половина глас.

– Заповядайте, седнете де, седнете! Защо наскачахте, като влязохме ние? Не бойте се, седнете!

И гостите насядали. Най на персонално място поставили магарето, до него овена, сетне лисицата, а най-открай – петлето. Яли, пили, веселили се. Но гостите все седели като на тръне. По едно време домакините поканили гостите да попеят. Тогава магарето се обадило:

– Не е редно да започваме ние. Трябва на първо време да запее домакинът, а сетне ще попеят и гостите. Такъв е обичаят във всяка къща.

– Ние не можем да пеем – рекли вълците. – Вие сте по-гласовити от нас: вие попейте.

– Аааа, не може – казал овенът, – не би трябвало да престъпваме обичая. Вие ще попеете на първо време.

Препирали се някое време, па най-накрая една мечка запяла:

Само месо
дома пристигнало.
Само месо
дома пристигнало.

Клетите посетители, като чули мечешката ария, стопили се от боязън. Всички се разтреперали. Изкарала си мечката песента, па рекла:

– Хайде в този момент попейте пък вие.

Гостите предиздвикали магарето да запее. Но до ария ли било на клетото магаре? Като си спомнело единствено мечешката ария, кръвта му се смръзвала и космите му настръхвали: гърбът му ставал като четка. Нямало що – трябвало да пее. И то се поизкашляло, па запяло:

Я излез на открито – да видиш
що парцел виси на вратня!
Я излез на открито – да видиш
какво е знамение станало!

Като чули тая ария, вълците и мечките се спогледали. На всички се приискало някак да излязат да видят, само че никой не се решавал. И те се поуплашили малко от смелите посетители. Най-сетне пратили едно мече – уж да донесе вода от извора. Майка му му пришепнала на ухото да излезе да види какво виси на вратнята, па да се върне и да им каже.

– Ако е нещо неприятно и ужасно – рекла му тя, – бягай в гората и се не връщай! Ако ли не е ужасно, ела ни кажи.

Излязло мечето, погледнало към вратата – и що да види: обесен вълк! От боязън мечето търтило към гората; не посмяло да се върне във воденицата. Минало някое време, мечките и вълците разбрали, че на вратата има нещо ужасно, та мечето е избягало. Пратили второ мече – да види. И нему пришепнали същите думи. И то видяло обесения вълк на вратата – па побягнало в гората. Едно по едно, така изпратили всички мечета – уж за вода, сякаш да видят за какво са се забавили тия преди тях, само че никое се не върнало. А в същото време гостите треперали от боязън и си шепнели:

– Тия домакини пратиха мечетата по гората – да свикат всички мечки и вълци, та да ги гостят с нашето месо.

А вълците по едно време рекли на мечките:

– Къде ви останаха децата? Нали ги бяхте пратили за вода? Още ги няма.

Една вълчица си пратила вълчето – уж да види къде са останали мечетата, само че му пошепнала, в случай че види нещо ужасно на вратата, да избяга в гората. Вълчето също излязло, видяло обесения вълк и побягнало. Друго пратили – и то избягало в гората. Тъй избягали всички вълчета.

– Къде ни останаха децата? – загрижили се вълците и мечките. – Я да идем да ги забележим!

И те почнали един след различен да излизат. Останали единствено един наедрял вълк и една мечка. Като видели, че ония, които са излезли, не се прибират, те разбрали, че работата е страшна, и се надумали да избягат. Станали и почнали да се озъртат, като не знаели какво да кажат и кой да излезе пръв. На овена се сторило, че се оглеждат кого пръв да изядат, та и той скочил да бяга, само че вместо да отвори вратата, рогата му се заклещили така, че вратата напълно се затворила. Вълкът и мечката си рекли мислено:

„ Свърши се! Щом тоя затвори вратата, в този момент ще ни вършат, каквото ще ни вършат. “

И те почнали да се оглеждат не може ли да пробият някъде дупка, с цел да избягат. Като ги видели по какъв начин се озъртат, гостите още повече се уплашили. От боязън магарето почнало да реве: „ Ъ-ъ-ъ-ъ-а! “ – и да рита със задните си нозе – да се брани. Лисицата взела да тича от ъгъл в ъгъл, нека съгледа някъде дупка – да избяга. А петлето скочило на най-високата греда и почнало да пее: „ Кукуригууу “ Всички гледали да избягат, кой отдето може, само че никой не намирал отде да избяга. По едно време овенът, както се бил заклещил с рога във вратата, смогнал да се откъсне и вратата се отворила. Вълкът и мечката побягнали, а гостите останали и се успокоили.

Събрали се по-късно зверовете в гората и почнали да си приказват.

– Ох, колкото да си сбрах душата от боязън и тичане! – рекъл един вълк.

– Питаш ли мене? – казал различен.

– Добре, че се отървахме! – рекла едната мечка.

– Ако бяхме останали още малко, щяха да ни избесят – казала другата.

– Ами какво направиха с вас? – запитали избягалите оня вълк и оная мечка, които били останали след тях във воденицата.

– Не е за описване! – рекъл вълкът. – Като се хвърли оня с рогата, че натисна вратата – никому не даде да побегне. Другият пък с дългите уши току риташе и викаше, колкото му глас държи: „ Дръжте ги! Дръжте ги, че ми се желае и вълк да обеся, и мечка! Дръжте ги, не ги пущайте! “

– Ами чу ли – казала мечката – какво викаше това дребното от гредата? „ Я дайте скоро въжето да го вържа тук, я го дайте, че ми се не слиза да го диря! “ А оная пък с дългата опашка като се емна от ъгъл в ъгъл – да търси въжето! Малко още да бяхме останали – и щяха да ни обесят.

От: „ Български приказки “, Николай Райнов, изд. „ Захарий Стоянов “, 2005 година
* Пейзажи от Николай Райнов и портрет на художника, archives.bnr.bg