Една приказка за гладните коледари Кума Лиса и Кумчо Вълчо,

Една приказка за гладните коледари Кума Лиса и Кумчо Вълчо, и поуката, че всеки от хитростта си пати.

(Георги Райчев, декември 1934; © Национална библиотека „ Св. св. Кирил и Методий “)

Коледари

Измина есента. Окапаха листата на дърветата. Оголи се гората. Добитъкът и стадата се прибраха по села и кошари. Оредяха и птиците в полето – отлетяха към топлите южни страни. А и кокошките и патиците спяха към този момент в топли курници.

Кумчо Вълчо и Кума Лиса взеха все по-често да гладуват по ден, по два дни. Някой път им се случваше и по цяла седмица да не гризнат месце. Под зъбите им попадаха единствено по някоя премръзнала като тях мишка или някой остарял плъх.

Една вечер задуха мощен вятър, сиви облаци прибулиха небето и до утринта бездънен сняг покри гори и поля. Настанаха тежки времена за двамата гладни побратими. Един ден Кумчо Вълчо пристигна при дупката на Кума Лиса и викна:

– Бауу! Бау! Ей, кумичке, жива ли си? Какво правиш в това неприятно време?

– Кяв! Кяв! Кяв! – обади се от вътрешната страна кумичката. – Тук съм, кумчо. Топля се с опашката си.

– Ами я чувай, кумичке, нямаш ли прикрито малко месенце, да ми дадеш назаем да хапна и аз? Умирам от апетит!

– Ох, кумчо, не питай – от три дни не съм турила хапка в устата си!

— Лошо, кумичке, а пък на следващия ден нали е огромен празник. Коледа. Всички се готвят да отговяват. Ами ние какво ще вършим?

– Аа! Коледа ли, кумчо? Бре и аз, пуста залисана, заспала съм, та напълно съм не запомнила дните. Не бива по този начин, кумчо. Трябва и ние да отговеем, както му е ред. Почакай ме да си среша опашката и веднага ще изляза при тебе.

Ето ти я след минутка измъква се от дупката Лисанка, гледа Вълча и жално се вайка:

– Лошо, кумчо! Глад заплашителен. Я ме погледни на какво съм замязяла, пък на, и твоите ребра се броят през козината… Ела да те повеждам на едно място!

– Къде е то?

– Ей там е-е – под онази височинка има село. Ще разгледаме какво вършат там хората.

Стигнаха до височинката, клекнаха и гледат. От всички комини към небето се подвига дим.

– Видиш ли? – пита Лисанка.

– Виждам, кумице.

– Подушваш ли нещо?

– Подушвам, кумичке. Сладко мирише.

– Сладко я. Днеска там колят шопарите. Славно лапане ще падне.

– Ехе, кума, да щат да ни поканят!

– Кяв! Кяв! Кяв! – преви се от смях Лисанка. – Слушай, кумчо, и да ни поканят, ще изискат за спомен кожите ни… Ти даваш ли твоята? Аз си не давам кожуха – трябва ми, да се топля…

– Смееш се ти, кума, но мене ме присвива коремът от апетит.

– Тогава да тръгваме!

– Къде?

– Ей там, в селото.

– Да не си полудяла?

– Не съм, кумчо. Ще спрем около село и ще чакаме, до момента в който мръкне. Тази нощ и хора, и кучета ще бъдат сити и преяли до гуша. Рано ще заспят като заклани. Тогава влез и грабвай, каквото ти хареса. Познаваш ли там някоя кошара?

– Знам една; лани за Коледа овен подвигнах оттова.

– Брей, че тя била подготвена работата! Тръгвай!

Отминаха. Спряха накрай село. Почакаха напълно да притъмнее. Утихна селото. Заспа.

– Хайде, Лисо, да поемаме.

– Аа, кумчо, не трябва двамата. Върви ти, а пък аз ще завардвам тук. Пътя ти ще вардя. Ако го преградят отсам, ще излая и ти, като чуеш, бягай надругаде.

Повярва Вълчо, отпътува. Остана Лиса да чака – стори й се година! Те ти го иде Вълчо, мъкне нещо черно на шията си. Спря, смъкна го, гледа и хока:

– Бре, че съм бил стока! Най-малкото и най-мършавото яре съм пипнал. Само дето вряка: цялото село огласи! А пък какъв затлъстял овен имаше наоколо!

– Овен ли, кумчо, ами за какво него не пипна?

– Достраша ме!

– Бре, кумчо, вълк боязън знае ли! Я се върни, та домъкни и овена. Аз ще вардя тук ярето.

Помисли Вълчо, намерения, па се запъти обратно. А кумицата това и чакаше. Подметна Лиса ярето и яж, яж, догдето останаха единствено двата му рога и краката! В това време откъм село се подвигна страшна олелия. Викат юря хората, гърмят пушки, лаят кучета. Едвам дойде кумчо задъхан. Посреща го Лиса и пита, сякаш като че нищичко не е чула:

– Къде е, кумчо, овенът?

– В кошарата, на топло… Не видиш ли, че колкото да отървах кожата си. Досетили се кой е сграбчил ярето, завардили ме селяците и без малко да ме пипнат… Ами къде е ярето?

– Ярето ли… Че аз го изядох, кумчо. Рекох си – нали кумчо овен ще донесе. С това ли мършаво яре ще си мърси зъбите!…

– Аа, проклетнице, такава ли била работата! – ревна Вълчо и я погна. – Пращаш ме в село, с цел да пипнеш ти ярето… Чакай да ти кажа!

Вълчо откъм гърба, Лиса напред – ха тук да я хване, ха там да я пипне, до момента в който стигна Лиса до дупката си; скри се!

Вълчо клекна на снега и си рече: „ Ще я завардвам, до момента в който излезе вън! “ А Лиса, като отпочина, стана, преви се от смях и пита радостно:

– Е, очички, като бягах аз, вие какво правихте?

– Думахме – отвърнаха очичките: – „ Гледай, кумичке! Бягай, Лисанке! Гледай, Лисанке! Бягай, кумичке! “

– Ох, положителните ми оченца! Дайте кака да ви помилва! Ами вие, ушенца?

– „ Слушай, кумичке! Бягай, кумичке! Бягай, кумичке! Слушай, кумичке! “

– Ох, благите на кака ушенца! Дайте кака да ви помилва! Ами вие, краченца?

– „ Скок, кумичке, хоп, кумичке, бягай! Хоп, кумичке, скок, кумичке, бягай! “

– Оо, положителните ми краченца! Дайте кака да ви целуне! Ами ти мари, опашке?

– Аз ли? Аз пък виках: „ Дръж, кумчо! Гони, кумчо! Гони, кумчо! Дръж, кумчо! “

– Аа, така ли, проклетнице! Чакай да те дам на Вълчо да те изяде!

Приближи Лиса до дупката и подаде на открито опашката си, сякаш да я уплаши. Но Вълчо това и чакаше. Пипна я за опашката, измъкна я и отговя сладко-сладко с хитрата Лисанка.

Из: „ Най-хубавото птиче “, Георги Райчев, изд. „ Български публицист “, София, 1962 година

Снимка: Георги Райчев, декември 1934; Национална библиотека „ Св. св. Кирил и Методий “; dictionarylit-bg.eu